Нощта беше настъпила. Единственото осветление идваше от фаровете на колата, които хвърляха остри сенки върху земята. Чейс огледа дърветата, но не видя никого.

Но той знаеше, че не са сами.

— Чух нещо — каза Нина и обърна глава на север. Чейс успя да го долови едва след няколко секунди — слухът му още не се беше възстановил напълно от взрива в Русия. Но воят и боботенето на приближаващия се хеликоптер не можеха да се сбъркат.

Той се снижи, освети гората с фаровете си и се приближи към разчистения терен, обръщайки се с едната си страна към колата. През едната вратичка се показа някакъв мъж и насочи към тях кръгла антена.

— Изхвърли пистолета, Еди — разнесе се гласът на Мичъл от говорителя на хеликоптера, който висеше точно над дърветата. Антената беше част от радарна система, която показваше какво точно носят Нина и Чейс под дрехите си. — И, Нина, онова нещо в левия ти джоб, мисля, че е предавател. Отърви се от него. След това и двамата се отдалечете от колата.

Чейс хвърли пистолета до един паднал пън, а Нина неохотно извади от джоба си електронното устройство и го постави върху покрива на колата. Те навлязоха навътре в сечището. След няколко секунди мъжът приключи със сканирането и хеликоптерът кацна на земята сред миниатюрен ураган от прах и листа, а перките му продължиха да се въртят дори и след като двигателят замлъкна.

Холи предпазливо слезе от него, зад нея се появи Мичъл.

— Чичо Еди!

— Добре ли си, Холи? — извика Чейс.

— Добре е — отвърна Мичъл. — Нина, тръгни към мен. Аз ще пусна момичето. Само внимателно, без необмислени експерименти.

Нина пристъпи напред, след което се спря и се обърна към Чейс.

— Еди…

— Ще те намеря — каза нежно той. След това продължи, опитвайки се да докара безгрижно изражение на лицето си: — Между другото, смяташ ли да правиш нещо през месец май? Някъде около четиринайсети?

Тя му се усмихна широко и искрено.

— Вече смятам.

— Не го пропускай.

— Не ми позволявай.

— Стига празни приказки — прекъсна ги Мичъл. — Нина, идвай тук!

Нина погледна Еди за последен път и тръгна към хеликоптера. Холи идваше от другата страна, като едва се сдържаше да не хукне към него. Когато се разминаваха, Нина прошепна:

— Прави каквото ти казва Еди.

Тя стигна до хеликоптера и погледна назад. Холи тъкмо беше стигнала до Чейс.

— Качвай се — извика Мичъл от кабината. Опитвайки се да прикрие страха си, Нина се качи в кабината. Човекът с радара хвана ръцете й и ги закопча с белезници, след което я бутна към седалката до Мичъл.

Двигателят веднага забуча и хеликоптерът започна да се издига. Нина погледна през прозореца към двете фигури, които постепенно се скриха в мрака.

— Откарай ни до самолета — заповяда Мичъл на пилота. — Искам като стигнем в Шотландия, другият хеликоптер да бъде зареден и готов за излитане. Чака ни много работа — искам до утре вечер системата да бъде напълно готова за проба.

— Ами Еди и Холи? — попита Нина.

— Казах, че ще пусна Холи невредима — каза Мичъл със сериозно изражение на лицето. — За след това не гарантирам…

Нина присви очи и го погледна с омраза.

— Подъл кучи сине!

— Правя каквото се налага. — Той се облегна назад, а хеликоптерът набра скорост и се понесе над тъмната гора.

Снайперистът се намираше на около двеста фута от Чейс, но и на трийсет да беше, пак нямаше да го забележат, дори и на дневна светлина. Облечен в камуфлажно облекло той се сливаше идеално с шубраците и храстите в гората. Дори пушката му не изглеждаше като фабрично произведена, а по-скоро органична, с боядисана в кафяво цев и заглушител обвит със зелени клонки, а издайническите лещи на оптиката се криеха под клюмнали листа.

Той ги отмести с ръка, за да получи пълна видимост към мишените. Координатният кръст беше фокусиран перфектно върху главата на Чейс. Той се повдигна леко на лакти и се приготви да стреля. Чейс разговаряше с момичето и се местеше насам-натам, но не толкова, че да му попречи да стреля.

След като хеликоптерът отлетя, в гората почти не се усещаше вятър, а и да имаше, при това късо разстояние заглушителят и откатът почти нямаше да окажат влияние върху точността на изстрела. Въпреки това той ги отчете като фактор и леко повдигна мерника над очите на Чейс. Куршумът щеше да се забие в центъра на челото му и да му пръсне мозъка.

След като приключеше с Чейс, щеше да се съсредоточи върху момичето, което щеше да бъде изпаднало в шок и парализирано от ужас, лесна плячка. Две мишени, два изстрела, две секунди.

Два трупа.

Той се стегна и затаи дъх, за да сведе до минимум движението на тялото си, коригира мерника си за последно и леко натисна спусъка…

Изстрел…

Точно тогава Чейс клекна.

Куршумът изсъска над главата на Чейс и се заби в отсрещното дърво. Лекото изщракване на снайперската пушка след изстрела му подсказа посоката, от която е стреляно, но той вече я знаеше.

— Господи! — чу се тенекиеният глас на Питър Олдърли в дясното му ухо, след като Чейс сграбчи Холи и я събори на земята до себе си. — Не можа ли да се забавиш още!?

Чейс не отговори, а припълзя към прикритието на дънера, влачейки момичето след себе си.

— Стой тук — изсъска той, сграбчи пистолета си и запълзя по корем през листата и калта към другия край на падналия ствол. Ако снайперистът беше добър, а Чейс не се съмняваше в това, изненадан или не от реакцията на жертвата си, той щеше да презареди бързо и да потърси мишената.

— Все още е на мястото си — обади се Мак в слушалката. — Оглежда се наляво, търси те.

— Чакай, прави нещо с пушката си — добави Олдърли. — Превключи нещо, може да е нощно виждане или инфрачервен термограф.

Чейс нямаше нужда да вижда радарния образ, който двамата мъже разглеждаха някъде в централата на МИ-6 в Лондон; той можеше да си го представи идеално. Снайперистът лежеше зад някакво прикритие, паднал дънер или пън, на място, откъдето имаше добра видимост към първоначалната позиция на мишените си. Нямаше да мръдне от мястото си, освен ако не беше абсолютно наложително.

Което означаваше, че Чейс трябваше да го накара да се помръдне оттам. Сателитът, който обикаляше в орбита на триста мили над главата му, можеше да вижда през гъстата листна маса по дърветата и дори през почвата, но можеше да насочва окото си към някое определено място само за ограничен период от време, преди траекторията му да го отведе извън обхват. Ако до това време той не беше открил врага, щеше да остане без видимост.

Което означаваше да умре.

— Една минута до излизане от обхват — съобщи Олдърли.

— Хайде, Чейс, закови тъпото копеле, той просто си лежи някъде там!

— Ти май никога не си се изправял пред снайперист, а? — изръмжа Чейс, приближавайки края на ствола. Следващото възможно прикритие беше едно дърво на около десет фута от него — терен, на който ще бъде напълно изложен на прицела му. — Кажи ми какво прави?

— Мести мерника от единия край на дънера към другия — отвърна Мак. — Чака някой от вас да помръдне.

— Накъде се цели сега?

— Към теб.

Чейс се мразеше за това, което щеше да направи, но знаеше, че за него и племенницата му нямаше друг изход.

— Холи — прошепна високо той. — Когато ти кажа, много бързо покажи ръката си над дънера и после я скрий пак. Разбра ли? — Въпреки че беше много объркана и изплашена, тя кимна утвърдително. — Добре, едно, две, сега!

Холи протегна ръка над дънера.

Чейс се изстреля в посока към дървото, макар че тя веднага я скри. Той чу едновременно тихото туп на куршум, забиващ се в дърво, и мекото изщракване на пушката. Холи изпищя, когато върху нея се посипаха листа и натрошена дървесна кора.

— Наведи се! — извика Чейс. Дори най-добрите снайперисти в света имаха нужда от време, за да открият отново мишената си след като вече са стреляли. А и неговото бързо движение между дърветата щеше да принуди стрелеца да смени мишената, което щеше да го забави допълнително.