— Ще се оправиш, Зоуи! Чуваш ли ме? Нищо няма да ти се случи, защото какво бих правила тогава аз… — гласът й се изгуби сред риданията, но тя превъзмогна сълзите и продължи — Не може да умреш сега, Зоуи! Ти винаги си вярвала в мен и затова аз се опитвах да бъда доброто момиче, за което ме мислиш. Страх ме е, че без теб доброто ще си иде от мен и аз ще се предам на мрака. Освен това има толкова неща, които трябва да ти кажа. Важни неща.

Исках да й се скарам да не циври като глупачка и да не говори дивотии, защото нямах намерение да ходя никъде, но през болката и вкочанясването в мен се зароди странно чувство. Единственият начин да го опиша е да го сравня с чувството, че не е справедливо. Това, което беше станало и ставаше с мен, не беше справедливо и новото усещане, повече от кръвта и повече от страха в очите на приятелите ми, ме убеди, че нещата наистина отиваха на зле и аз може би наистина се бях запътила за някъде.

Изведнъж болката изчезна и аз реших, че ако това означава да умреш, е сто пъти по-добре от онази адска болка.

Хийт връхлетя в стаята, дойде до мен и хвана ръката ми. Дори не погледна към Стиви Рей.

— Как си? Държиш ли се? — попита той и махна нежно влажните кичури от лицето ми.

Опитах се да се усмихна, но той изглеждаше толкова далеч от мен, че се усъмних дали усмивката ми ще достигне до него.

Малко след това дотичаха и близначките. Крамиша ги следваше по петите.

— Ох, не! — Ерин спря на няколко крачки пред мен и запуши уста с ръка.

— Зоуи? — погледна ме объркано и Шоуни. Очите й пробягаха по окървавеното ми тяло и тя избухна в сълзи.

— Не изглеждаш добре — поклати глава Крамиша. — Никак даже. Замълча за момент. Очите й се преместиха към Хийт, който не откъсваше поглед от мен. Толкова се тревожеше, че и бял слон да беше влязъл в стаята и да се бе разтанцувал, пак нямаше да забележи.

— Това не е ли онзи човек, дето беше тук и преди? — попита Крамиша.

Не знам защо, но освен тялото си, което сякаш вече не ми принадлежеше, усещах всичко останало, което ставаше в стаята, болезнено ясно. Близначките се държаха за ръце и плачеха толкова силно, че им потекоха сополи. Дарий все още ровеше из комплекта за първа помощ. Стиви Рей продължаваше да потупва ръката ми и се мъчеше (без успех) да задържи сълзите си. Хийт ми рецитираше безсмислени откъси от «Титаник». Всички бяха съсредоточени в мен, с изключение на Крамиша. Тя поглъщаше с гладни очи Хийт. Малките камбанки започнаха да звънят предупредително в главата ми и аз поведох истинска битка, за да възвърна контрола върху тялото си. Трябваше да предупредя Хийт да се пази. Трябваше да му кажа да се маха оттук, преди да му се е случило нещо лошо.

— Хийт! — успях да промълвя. — Тук съм… Нямам намерение да мърдам от теб.

Въздъхнах наум. Хийт и героичните му пози бяха много сладки, но се страхувах, че няма да го опазят от червените хлапета на Стиви Рей.

— Хей, ти не си ли онова човешко същество, дето беше тук преди няколко дни? — доближи се до него Крамиша, решила да го попита директно, след като не получи отговор от нас. Очите й се спряха върху червената му драскотина и това ми се стори обезпокоителен знак. Аз ли бях единствената, която подушваше опасност в напрегнатия й поглед?

— Дарий! — произнесох едва. За моя радост воинът вдигна глава от комплекта и ме погледна. Аз преместих очи от него към Крамиша, която вече се приближаваше все по-близо до Хийт, и той ми кимна с разбиране.

— Крамиша! Напусни веднага стаята! — изкомандва воинът.

Тя се поколеба, после премести червените си очи от Хийт и ги забоде в мен.

— Махай се — изрекох само с устни.

Погледът й не се промени, но тя кимна и бързо напусна стаята.

В този момент Афродита повдигна със замах одеялото на входа и влезе. — По дяволите! Този моя… Обвързана е истински трън в задника! Стиви Рей, не можеш ли да си затвориш устата и да държиш пикливите си емоции под контрол? Покажи поне малко уважение към онези от нас, които имат такъв махмурлук, че ако се случи на някоя въшка като теб, например…

Най-после успя да фокусира размътения си поглед, поне до толкова, че да ме види. Лицето й, и без това бледо и с хлътнали очи, пребледня като корема на умряла риба.

— Богиньо! Ау, Зоуи! — тя се втурна към мен. Главата й се затресе напред-назад, напред-назад. — Ох, Зоуи, не съм виждала такова нещо — призна си искрено тя. — Никога, никога. Точно като в първото ми видение за теб. Второто не ми показваше, че ще бъдеш разкъсана. Във второто ти се давеше. Не! Това не е правилно.

Опитах се да кажа нещо, но тя вече бе насочила вниманието си към Хийт.

— Ти! Какво правиш тук, да те вземат мътните?

— Аз… дойдох да видя дали е добре — заекна Хийт, явно стреснат от нападателността й.

Афродита отново поклати глава.

— Не, точно ти не бива да си тук. Това не е правилно — тя замълча и го изгледа с присвити очи. — Ти й причини това, нали?

Очите на Хийт се напълниха със сълзи.

— Да, мисля, че аз съм виновен.

Деймиън, Джак и Ерик влязоха в стаята, следвани от Дукесата. Джак ме погледна, изписка като момиче и припадна. Деймиън успя да го хване навреме, за да не си разбие главата в пода. Остави го да легне на леглото на Стиви Рей, а малкият объркан лабрадор започна да вие нещастно и да мести големите си изплашени очи от него към Деймиън, мен и обратно към Джак. Деймиън се присъедини към групата, която ме бе наобиколила. Ерик също беше до мен. Дарий влезе в кръга, разделяйки хлапетата, сякаш беше Мойсей, прокарващ път през морето за своите хора, и се обърна към Афродита.

— Хлапетата трябва да образуват кръга и да призоват елементите да помогнат на Зоуи — каза той.

Тя кимна, докосна леко челото ми и раздаде заповеди на останалите.

— Хей, вие от кокошарника, заемете местата си! Хайде да се справим с този кръг.

Шоуни и Ерин примигаха възмутено. Деймиън заговори през сълзи:

— Аз… аз не знам накъде е изток.

Стиви Рей стисна ръката ми, после я пусна и каза:

— Аз знам. Винаги знам къде е север, така че не е проблем да ти покажа и изток.

— Разположете кръга около масата — каза Дарий. — И ми дайте един чаршаф от леглото.

Деймиън грабна горния чаршаф от леглото на Стиви Рей, прошепна в ухото на събудилия се Джак, че всичко ще е наред, и го подаде на воина. По бузите на Джак потекоха сълзи.

— Остани с нас, Жрице — каза Дарий, после се обърна към Хийт и Ерик. — Продължавайте да й говорите.

Ерик хвана току-що пуснатата от Стиви Рей ръка и вплете пръсти в моите.

— Тук съм, Зо — каза тихо. — Слушай, трябва да се справиш с това. Ние имаме нужда от теб — красивите му сини очи срещнаха моите. — Аз имам нужда от теб и съжалявам за държанието си там, горе.

Хийт вдигна другата ми ръка към устните си и я целуна леко.

— Зи, казах ли ти, че повече от два месеца не съм пил нито глътка?

Беше адски странно да видя и двамата си приятели до мен. Бях доволна, че вече не се бият в гърдите като горили, но разбирах, че явлението не предвещава нищо добро. То можеше да означава само едно — че съм по-зле, отколкото предполагах.

— Това е хубаво, нали? Че спрях да пия? — погледна ме той.

Опитах се да му се усмихна. Това наистина беше хубаво. Защото причината да скъсам с него, преди да бъда Белязана, беше именно неговото пиене. Той беше започнал да губи контрол и…

Дарий махна навитата на топка риза на Ерик от гърдите ми, разкъса с един замах горната част на роклята ми и аз усетих студения влажен въздух върху напоената си с кръв кожа.

— Божичко, не! — извика Ерик. — Мамка му! — Главата на Хийт се затресе напред-назад. — Това е гадно. Много гадно. Никой не може да живее с…

Допуснах грешка и погледнах надолу. Добре, че нямах сили да крещя. Видях дългата разкъсна рана, която започваше от лявото ми рамо, пресичаше гръдния кош няколко сантиметра над гърдите ми и завършваше в кожата на дясното рамо. Разрезът беше дълбок, с разкъсани краища. Ръбовете на кожата ми се бяха обърнали и отвътре се подаваха мускули, мазнини и месища, каквито се бях надявала никога да не видя. От ужасната рана бликаше кръв, но не толкова, колкото очаквах. Дали защото по-голямата част беше вече изтекла? По дяволите! Сигурно беше точно заради това, защото усещах, че се задъхвам и започнах да поемам въздух на малки истерични глътки.