— Да — отвърна той.

Тръгнахме надолу, следвайки десните завои на тунела. По-редният вход бе покрит с лъскави ленти от лилава коприна.

— Ето я моята стая — каза Крамиша и се усмихна, като видя, че оглеждам с интерес прекрасния лилав плат. — Това е завеса от «Пиер». Магазинът не продава такива, но ако си с неограничена златна карта, всичко е възможно.

— Цветът е разкошен — казах аз. Каква тъпачка бях, да виждам чудовища из ъглите на място, декорирано от «Пиер».

— Благодаря. Аз обръщам голямо внимание на цветовете. Те са важна част от декорацията. Искате ли да огледате стаята ми?

— Да — кимнах аз.

— Определено — потвърди Джак.

Крамиша погледна към Дукесата.

— Нали няма да се изпишка вътре?

— Разбира се, че не — възмути се Джак. — Тя е истинска дама!

— За нейно добро се надявам да е така — измърмори Крамиша, дръпна завесата встрани и със свободната си ръка направи грациозен жест. — Заповядайте, моля.

Стаята й беше около два пъти по-голяма от тази на Стиви Рей. Вътре беше светло, горяха два фенера и дузина ароматни свещи. Въздухът беше приятен, с леко ухание на цитрусови плодове. Виждаше се, че овалните бетонни стени са боядисани съвсем наскоро в ярко лимонено жълто. Мебелите — легло, тоалетка, нощно шкафче и библиотечен шкаф — бяха от тъмно дърво. Нямаше столове, но из цялата стая бяха пръснати огромни сатенени възглавници в наситено лилаво и розово, като цвета на чаршафите върху леглото. Отстрани на леглото се виждаха пет-шест книги, някои от тях бяха с ленти за отбелязване на страниците, други бяха оставени отворени и човек можеше да си помисли, че чете всичките едновременно. Забелязах, че и те, и наредените в библиотечния шкаф на срещуположната стена книги, имаха стикери. Крамиша забеляза учудването ми.

— Всички са от Централната градска библиотека. Тя работи до късно дори и през уикендите.

— Не мога да си обясня как са ти позволили да вземеш наведнъж толкова много книги — каза Джак.

Крамиша сви нервно устни.

— Технически погледнато, не са. Не и преди да бръкна мъничко в мозъците им. Ще им ги върна веднага, след като се добера до «Бордърс» и си купя собствени — добави тя троснато.

Въздъхнах, включих точката «кражби от библиотеки» наум в списъка с практиките, които трябваше да накарам червените да прекратят веднъж завинаги, и веднага се скастрих наум. Виждаше се ясно, че Крамиша изпитва вина заради откраднатите от библиотеката книги. Би ли се измъчвало едно хлапе за такава дребна кражба, ако крие в себе си чудовището? Не, разбира се, че не, си казах машинално и се загледах в някои от заглавията. Видях всички томове на Шекспир и едно илюстровано издание на «Джейн Еър», поставено върху книга със заглавие «Металният любовник» от Танит Лий. Имаше и един екземпляр на «Полетът на Дракона» от Ан Маккафри с дебели корици. До нея мярнах «Със смъкнати гащи», «Близалката» и «Джи точка» от писателка, чието име — Ноар — бе изписано с букви, от които излизаха пламъци. Последните три книги бяха отворени нагоре с кориците, по които имаше перверзни картинки. Изгаряща от любопитство, оставих купчината с кърпи върху яркорозовото й легло, взех «Близалката» и зачетох отворената страница.

Кълна се, че ретините ми започнаха да парят от горещата сцена.

— Порно книга, а? Харесва ми — надникна през рамото ми Джак.

— Ъм, те са част от обучението ми — каза Крамиша, бързо измъкна книгата от ръцете ми и, стрелкайки с поглед Ерик, подметна: — Но, доколкото успях да видя в тунела, и двамата нямате нужда от допълнителни стимулатори.

Усетих, че лицето ми отново гори, и въздъхнах.

— Ама постерите ти са супер! — извика Джак.

Доволна от смяната на темата, обърнах поглед и видях да сочи към няколко постера, залепени с лепило за зеленикавата стена. На тях имаше стихове, изписани с плосък почерк в различни цветове на флуоресцентни маркери.

— Обичаш ли поезия? — попитах го аз.

— Да, много — отвърна Джак.

— Стихотворенията са мои. Аз ги написах — каза Крамиша.

— Майтапиш ли се? Божичко, помислих, че са от някаква книга. Много си добра — увери я Джак.

— Благодаря. Нали ви казах, че ще ставам писателка? Известна и богата, със златна кредитна карта.

Чух, че и Ерик се включи в разговора, но не разбрах какво казва, защото цялото ми внимание бе съсредоточено върху едно късо стихотворение, написано с черно върху кървавочервена хартия.

— И това ли е твое дело? — попитах, без да ми дреме, че им прекъсвам обясненията на тема: кого харесвам повече — Робърт Фрост или Емили Дикинсън.

— Казах ти, всичките са мои — отвърна тя. — Винаги съм искала да пиша, но след белязането просто не мога да спра. Римите сами идват в главата ми. Но ми се иска да напиша нещо по-голямо от стихотворение. Обичам поезията, но тя не носи пари. Намерих в библиотеката биографиите на много известни поети и ги проучих внимателно. Нали ти казах, че Централната библиотека работи до късно? И, не знам защо, но поетите не…

— Крамиша — прекъснах я аз, — кога написа това? — казах с пресъхнала уста. Стомахът ми се бунтуваше като за световно.

— Всичките са написани през последните няколко дни. След като Стиви Рей ни върна чувствата. Преди това не мислех за нищо друго, освен да си хапна човешко месо.

Тя ни се усмихна извинително и вдигна рамото си.

— Написала си това стихотворение — онова с черния маркер — през последните два дни? — посочих аз към стената.

Джак го прочете и ахна.

— Господи! — чух реакцията на Ерик, което ме убеди, че и той го е прочел.

— Това е последното стихотворение. Написах го вчера. Бях… — изведнъж гласът й секна и тя се взря в лицата ни. — По дяволите! Това е за него!

— Какво те накара да го напишеш? — попитах аз, все още вторачена в черните букви.

Внезапно уморена, Крамиша се отпусна тежко върху леглото, главата й се затресе напред-назад, оранжевите и черни кичури затанцуваха около тъмното й лице. Странно, но в този момент ми напомни за Стиви Рей.

— Просто изникна в съзнанието ми, като всички останали текстове. Те сами идват в главата ми, аз само ги записвам.

— И какво означават тези стихове според теб? — попита Джак и със същия успокояващ жест, с който потупваше Дукесата по главата (тя се бе свила на кълбо в краката му), я потупа по рамото.

— Не съм се замисляла. То просто дойде в главата ми и толкова — тТя замълча, вгледа се в постера, после бързо отмести поглед, сякаш се изплаши от видяното. — Всички ли са написани след Промяната на Стиви Рей? — попитах и се загледах в друг плакат. На него се виждаха няколко стиха в стил хайку.

— Благословена Никс! — достигна до мен ужасеният шепот на Ерик, съвсем тих, за да стигне само до моите уши. — Всичките са за него.

— Какво значи «сладко като топчета»? — попита Джак.

— Ами, не се ли сещаш? Като онези сладоледени топчета. Аз много ги обичам.

Тръгнахме с Ерик из стаята и започнахме да четем наред всички стихотворения. Колкото повече четях, толкова повече се затягаше възелът в стомаха ми.