Но болката беше окей. Щом ме болеше, значи бях жива.

Отворих очи и се изкашлях тихо. Шумът от виното в главата ми беше спрял и на негово място остана единствено всепоглъщаща болка.

— Трябва да разберем къде всъщност отиваме. Това не е старият «Дом на нощта», не е нашият дом — казах аз. Думите излязоха от моята уста, но имах чувството, че ги изговаря непознат човек с пресипнал глас. — Не бива да разчитаме изцяло на елементите. Трябва да внимаваме и когато ни питат за нещо, отговорите ни да бъдат възможно най-близо до истината.

— Това е умно — каза Деймиън. — Ако усетят, че казваме истината, има по-малка вероятност да бърникат из мозъците ни.

— Особено когато са защитени от елементите — каза Ерин. — Трябва да се правим, че не разбираме нищо. Така ще ги заблудим и Неферет отново ще ни подцени — каза Шоуни.

— Ще кажем, че се връщаме, защото сме прочели съобщението, че ни викат обратно в училище — каза Деймиън. — И защото Зоуи е ранена.

— Да — кимна Афродита, — и единствената причина да напуснем «Дома на нощта» е, че сме се изплашили. — Това си е самата истина — обади се Ерин.

— Да, цялата скапана истина — добави Шоуни.

— Не забравяйте: казвайте истината винаги, когато е възможно, и бъдете нащрек — повторих аз.

— Висшата жрица е права. Навлизаме във вражеския лагер. Не бива да забравяме това и да се подвеждаме от познатата обстановка — каза Дарий.

— Имам чувството, че няма да ни позволят да го забравим — промълви Афродита.

— Откъде го взе това чувство? — попитах аз.

— Мисля, че целият им свят се е променил — отвърна тя. — Знам го със сигурност. Колкото повече се приближаваме, толкова по-ясно го усещам.

Тя се обърна назад и ме погледна.

— Ти усещаш ли го?

Поклатих леко глава.

— Не усещам нищо, освен болката в гърдите.

— Но аз го усещам — каза Деймиън. — Настръхнал съм целият.

— Точно така — потвърди Шоуни.

— И стомахът ми се бунтува — добави Ерин.

Поех дълбоко въздух и ококорих очи, твърдо решена да остана в съзнание.

— Това е Никс. Тя ви предупреждава. Спомнете си какъв ефект имаше появата на Калона върху другите новаци.

Афродита кимна.

— Зоуи е права, Никс ни изпраща тези гадни усещания, за да ни предупреди да не се поддаваме на този тип. Трябва да се борим срещу магията, която постави на колене останалите в къщата хлапета.

— Не бива да преминаваме към Тъмната страна — каза твърдо Деймиън.

Дарий пресече кръстовището на «Утика» с Двайсет и първа улица и другите започнаха да се озъртат.

— Площад «Утика» е толкова тъмен, че направи ме побиват тръпки — прошепна Ерин.

— Тъмнината му е зловеща — каза Шоуни.

— Никъде няма електричество — добави Дарий. — Дори и болницата не свети. Изглежда, че и нейните генератори не работят.

Дарий продължи по «Утика» и чух Деймиън да охка.

— Не ви ли се струва странно, че от цяла Тулса «Домът» е единствената сграда, която все още свети?

От това разбрах, че най-после имахме пряка видимост към «Дома на нощта».

— Повдигни ме — казах на Деймиън. — Трябва да го видя.

Той ме повдигна възможно най-леко, но въпреки това трябваше да стисна зъби, за да не изкрещя. Странният вид на «Дома на нощта» ме накара да забравя временно за болката. Цялата, прилична на замък, сграда пламтеше, огряна от разположените нагъсто газени лампи около нея. Ледът покриваше всичко наоколо, пламъчетата блестяха по гладката му повърхност и сградата приличаше на огромен шлифован диамант. Дарий бръкна в джоба си и извади малко дистанционно управление. Насочи го към желязната порта на училището и тя се отвори със скърцане. По пътеката се посипа леден прах, паднал от разклатеното желязо.

— Изглежда като замък от онези страховити приказки, където всичко е омагьосано и превърнато в лед — прошепна Афродита. — А вътре една приспана от зла вещица принцеса чака красивия принц да я спаси.

Без да откъсвам поглед от моя дом, толкова познат и толкова чужд, промълвих:

— Не забравяйте, че принцесата винаги е пазена от страшен дракон.

— Да, от страшилище като балрог — кимна Деймиън.

— Като във «Властелинът на пръстените». — Страхувам се, че си по-близо до истината, отколкото ни се иска — измърмори Дарий.

— Какво е това? — попитах. Нямах сили да посоча, затова кимнах с брадичка напред и малко наляво от пътя.

Но нямаше нужда от отговор. Секунда след като попитах, стана ясно за всички, че джипът е обграден. Нощта над нас внезапно се раздвижи. Чудовищни гарвани на ята накацаха около нас. Един огромен воин, когото не познавах, излезе напред. Беше зловещ и изглеждаше опасен.

— Това е един от моите братя, син на Еребус. И стои рамо до рамо с враговете ни — каза тихо Дарий.

— Което прави и синовете на Еребус наши врагове — казах аз.

— Уви, жрице, като гледам този воин пред нас, май се налага да се съглася с теб — отвърна той.

Дарий слезе пръв от джипа. Лицето му не издаваше никакви емоции. Той изглеждаше силен, уверен и неразгадаем. Не обърна никакво внимание на гарваните-демони, които бяха вторачили в него ужасните си човешки очи, и тръгна към воина в центъра на шайката.

— Приветствам те, Аристос — каза той. Видях добре, че притисна юмрук до сърцето си, но не му се поклони. — Водя със себе си няколко хлапета и една жрица. Тя е сериозно ранена и има нужда от незабавна медицинска помощ.

Преди Аристос да отговори, най-големият от гарваните проточи врат и каза:

— Коя от жжжриците се прибира?

Въпреки че бях вътре в джипа, щом чух гласа му, се разтреперих. Този звучеше по-човешки от другия, който ме бе нападнал, и затова — още по-страшен.

Дарий премести преднамерено бавно вниманието си от Аристос към ужасяващото същество — нито човек, нито птица, а по-скоро отвратителен мутант, смес от двете.

— Не те познавам, създание.

Демоничният гарван присви червените си очи.

— Сссине човешки, можеш да ме наричашшш Рефаим.

Дарий повтори, без да примигва:

— Все още не те познавам.

— Ссскоро ще ме опознаешшш — изсъска съществото и отвори клюна толкова широко, че всички видяхме огромната му паст.

Дарий му обърна гръб и отново погледна към Аристос.

— Състоянието на жрицата е тежко и хлапетата имат нужда от почивка. Ще ни пуснеш ли да преминем?

— Това Зоуи Редбърд ли е? Нея ли водиш?

Като чуха името ми, всички демонични гарвани се размърдаха неспокойно и насочиха вниманието си от Дарий към джипа. Чу се плясък на криле и изродените крайници се раздвижиха с удвоена енергия. Никога не съм се радвала толкова на бронирани стъкла.

— Тя е — Дарий не можеше да отрече този факт. И отново попита. — Ще ни пуснеш ли да преминем?

— Разбира се — отвърна Аристос и посочи към главната сграда. — Нали има заповед всички хлапета да се върнат в училище.

Движението на главата откри врата му и близката лампа освети голата му плът. Забелязах тънка червена резка, сякаш мястото беше одраскано наскоро.

Дарий отвърна отсечено:

— Ще откарам жрицата до амбулаторията. Тя не може да ходи сама — каза спокойно Дарий.

Той се обърна и тръгна към джипа, когато гласът на Рефаим го спря.

— Черррвената с вассс ли е?

Дарий се обърна.

— Нямам представа кого имаш пред вид под «червената».

Рефаим разпери огромните си черни криле и скочи върху капака на джипа. Звукът от скърцането на метала под тежестта му се изгуби сред колективното съскане на раздразнените котки. Рефаим заби подаващите се от човешките му ръце нокти на звяр в капака и отново се обърна към Дарий.

— Не ме лъжжжи, човешшшки сссине! Зззнаеш, че говоря ззза червения вампиррр — яростта се отрази на гласа му и той вече изглеждаше по-малко човешки.

— Пригответе се да призовете елементите — казах и се опитах да превъзмогна болката, за да говоря ясно и спокойно, но се чувствах толкова слаба и с олекнала глава, че не бях сигурна дали ще успея да призова Духа вместо Афродита, да помогна на кръга и да насоча действията на останалите. — Ако това чудо нападне Дарий, хвърляме всички стихии срещу него, взимаме си Дарий и се махаме оттук.