Намерих кашона с копия на сценария на «Медея», занесох го до чина на Бека, сложих го пред нея и отговорих на въпроса в очите й:

— Ето. Раздай ги — и без да кажа друго, излязох от стаята.

Стъпих на тротоара в сянката на училището и се облегнах на гладката като лед смес от камъни и тухли, от която бяха направени всички сгради в «Дома на нощта», както и отделящата ни от останалия свят стена. Треперех цялата. С появата си Калона бе настроил целия клас срещу мен. За тях явно нямаше значение, че аз не въздишах по него, като останалите момичета. Не им направи впечатление дори и фактът, че аз го ядосах. Всичко, за което мислеха, беше вълшебната му красота и специалната му проява на внимание, която ме постави някак си над и встрани от тях.

И те ме намразиха за това. Но това не беше най-ужасяващото. Най-плашещата и невероятна част от всичко беше, че те започваха да мразят Никс.

— Трябва да го прогоня оттук — казах на глас, сякаш давах клетва. — Без значение как, но трябва да го разкарам от «Дома на нощта».

Тръгнах към конюшните. Вървях бавно, но причината не беше единствено фактът, че напуснах последния час малко по-рано и затова имах достатъчно време до началото на шестия час по езда. Вървях бавно, защото ако не внимавах, сто процента щях да се подхлъзна и да навиря крака. Ако си счупех нещо, щеше да се наложи да останем по-дълго тук.

Някой беше хвърлил сол и пясък по тротоара, но това не помагаше, защото ледената буря продължаваше да вилнее из града. Леденият дъжд се изливаше, вълна след вълна, и превръщаше света в гигантска сладоледена торта. Беше красиво, но по един зловещ начин, като че ли беше част от страшен сън. Докато залитах и се пързалях по няколко метровата отсечка от класа по актьорско майсторство до конюшните, дойдох до заключението, че няма как шестимата да извървим незабелязано пътя до портата, без да споменавам за двата километра до манастира на бенедиктинките на ъгъла на «Луи» и Двайсет и първа.

Дощя ми се да седна по средата на мокрия път и да заплача с глас. Как щях да ги измъкна оттук? Имах нужда от джипа, но не можех да го скрия от погледа на Неферет. Другият вариант беше да се движим пеша, което щеше да ни забави дори и при нормални обстоятелства. А при тази буря, която покриваше улиците и тротоарите на Тулса с лед и мрак, за нас щеше да бъде не просто бавно, а непосилно.

Вече достигах входа на конюшните, когато дочух присмехулен грак от клоните на големия стар дъб пред сградата. Първата ми реакция беше да се плъзна бързо към вратата и да се скрия вътре. Дори забързах натам, но изведнъж се ядосах и се заковах на място. Поех дълбоко въздух, за да се успокоя, и без да поглеждам към птицеподобното създание с ужасяващи човешки очи, което ме гледаше втренчено от клоните на дъба и всяваше страх в душата ми, прошепнах.

— Огън, имам нужда от теб — изпратих мислите си на юг, в управляваната от тази стихия посока, и почти на мига усетих да ме облива топла вълна. Около мен имаше някой, който чакаше и слушаше. Обърнах се рязко и погледнах към заскрежените клони на дъба.

И вместо гарван, зърнах отвратителния призрачен образ на Неферет. Беше точно по средата на дървото, където се разклоняваха първите клони. Излъчваше мрак и злина. Нямаше вятър, но дългите й коси се виеха около нея, сякаш живееха свой собствен живот. Очите й светеха по-скоро в ръждиво, отколкото в червено. Тялото й беше полупрозрачно, а кожата й светеше със странна, неземна светлина.

Съсредоточих се върху една мисъл — ако тялото й беше прозрачно, значи в действителност тя не беше тук. Това уталожи страха ми и аз възвърнах способността си да говоря.

— Нямаш ли си друга работа, че ме шпионираш? — зарадвах се, че гласът ми беше стабилен. Дори повдигнах войнствено брадичка и се взрях в нея.

— Между нас остана нещо недовършено — устата й не се движеше, но гласът й заехтя зловещо около нас.

Изкопирах едно от гадните изсумтявания на Афродита и казах:

— Ясно. Май нямаш нищо по-интересно за вършене и затова ме следиш. Само че аз съм заета и нямам време да се занимавам с теб.

— Трябва да се научиш да уважаваш възрастните.

При тези думи тя се усмихна и красивата й уста започна да се разтяга и разтяга, докато се превърна в огромната паст, откъдето внезапно с отвратителен звук, от който ми се прииска да повърна, изскочи цяла армия паяци. Образът й се разпадна на стотици и хиляди многокраки същества, които загъмжаха като разбунен мравуняк.

Приготвих се да изкрещя и вече отстъпвах назад, когато чух шумолене на крила и един гарван-демон кацна на дървото. Примигах в очакване паяците да го напъплят, но те се разтопиха в нощта и изчезнаха. Останаха само дървото, гарванът и страхът ми.

— Зззззоуи — изсъска съществото към мен. Очевидно беше гарван от дъното на хранителната верига, който все още не бе усъвършенствал говора си като Рефаим. — Миррррришеш на ллллллято.

Той отвори тъмната си човка и аз видях раздвоения му език да опипва въздуха между нас, сякаш искаше да усети вкуса ми. Това вече беше прекалено. Първо Неферет ми изкара ангелите, а сега това… това птицеподобно искаше да ме довърши. По дяволите, не!

— Писна ми от вас, изроди такива! Писна ми от баща ви и злата Неферет, които искат да властват над всичко и над всички!

— Татко каззззза намери Зззззоуи и аззззз намира Зззззоуи. Татко каззззза следи Зззззоуи аззззз следи Зззззоуи.

— Не, не, не! Ако исках някакъв шантав баща да ме следва по петите, щях да извикам Загубеняка. Затова ти казвам — на теб, на баща ти, на братята ти и дори на Неферет: Разкарайте Се От Мен!

Вдигнах ръце и изстрелях огън към него. Той изграчи и литна нагоре, размаха изплашено криле и след миг се скри от погледа ми. След него остана миризма на опърлени пера и тишина.

— Не е много разумно да ги предизвикваш — чух познат глас. — Дразнещи са, но стават още по-нетърпими, като им опърлиш перата.

Обърнах се към конюшнята. Старк стоеше до отворената врата и ми се усмихваше.

— Ето една от разликите между нас. Ти искаш да се разбираш с тях, аз — не. Затова не ми пука дали ще ги ядосам — троснах му се аз. Събрах каквото беше останало от страха си и го преобразувах в гняв. — И знаеш ли какво? Не искам повече да слушам за тях.

После добавих, все още ядосана:

— Видя ли ги?

— Ги? За гарваните ли говориш?

— Не, за гнусните паяци.

Той ме погледна изненадано.

— На дървото е имало паяци? Ама наистина ли?

Изпуснах дълга въздишка.

— Преди малко, но не мога да ти кажа кое тук е истинско и кое фалшиво.

— Видях те, че си ядосана и мяташ огън насам-натам, като че си играеш с плажна топка.

Проследих погледа му до ръцете си и чак сега видях, че те не само треперят, но около тях все още има огнена аура. Поех дълбоко въздух и им заповядах да се успокоят. После заговорих много по-спокойно:

— Благодаря ти, Огън, може вече да се оттеглиш. Ох, чакай. Би ли могъл първо да разчистиш малко този лед пред мен? — посочих със светещите си ръце тротоара между мен и конюшните.

Огънят се изсипа весело между пръстите ми, заподскача като миниатюрна горяща топка през дебелата ледена покривка и я превърна в киша. Пак беше студено и мокро, но поне не беше хлъзгаво.

— Благодаря ти, Огън! — казах и в същия миг пламъците изчезнаха от пръстите ми.

Закрачих през водата и ледената каша покрай Старк, който не откъсваше поглед от мен.

— Какво? — сопнах се аз. — Уморих се да пазя равновесие, за да не се пльосна по задник.

— Ти наистина си голяма работа — усмихна се той със своята пленителна усмивка на лошо момче и преди да мога да реагирам, ме притисна до себе си и ме целуна. Целувката му нямаше нищо общо с натрапчивата опипваща целувка на Ерик, с която се опитваше да сложи знак за собственост върху мен. Целувката на Старк беше като нежен въпросителен знак, на който отговорих с удивителен.