Концентрирай се! Ако това е място на силата, би трябвало да го почувстваш. Поех дълбоко въздух, оставих се на инстинкта си и го почувствах — непогрешимото привличане, идващо от комбинираната енергия на Духа и Земята.

— Това е! — извиках. — Това е манастирът.

Обърнахме конете надясно и полетяхме напред през пътя, през канавката и през рова, после се спуснахме между дърветата. Конете забавиха ход, за да могат да прескочат нападалите клони и проводници, преминаха през рехавата редица от дървета и излязоха на поляната. Пред нас изникна огромен стар дъб. По-ниско разположените му клони бяха отрупани с малки стъклени клетки, в които припламваха весело свещи. Зад дървото се виждаше навес за коли, а зад него беше осветеният кораб на тухлената сграда на манастира, или поне прозорците му, защото на всеки един бяха запалени свещи.

— Сега можете да освободите елементите и да успокоите топката.

Близначките и Деймиън зашепнаха на елементите си и безумието на бурята започва да утихва в студената тъмна нощ.

— Стой! — извиках и нашите верни и послушни кобили заковаха копита точно пред една величествена фигура в тъмна роба и покрита с качулка глава.

— Добре дошла, Зоуи. Чух те, че идваш — усмихна ми се тя. Слязох от гърба на Персефона и се хвърлих в прегръдките й.

— Сестро Мери Анджела! Толкова се радвам да те видя!

— Аз също се радвам да те видя, детето ми — каза тя. — Но мисля, че трябва да отложим приветствията и да се справим с черните същества, накацали по дърветата зад вас.

Завъртях се към редицата от дъбове и видях между клоните им поне дузина гарвани-демони. Зловещото шумолене на крилете им беше единственият звук в настъпилата тишина. Червените им очи светеха с адски огън.

— Мамка му! — казах през зъби.

— Що за език? — искрено се възмути Мери Анджела.

Дарий вече беше на земята и помагаше на Афродита и на Близначките да слязат от конете. Деймиън не изчака помощта му, слезе почти толкова бързо, колкото и аз, и застана до мен.

— Жрице — обърна се Дарий към сестра Мери Анджела, — нали не държите запалителни материали в манастира?

Смехът й ми се стори някак не на място, но в същото време усетих как нервите ми се отпуснаха.

— Разбира се, че не, боецо.

— Малко сме, за да се бием с тях, но можем да задържим кръга — каза Дарий, докато изучаваше гъмжащите от птици дървета. — Ако влезеш в него, ще си в безопасност.

Той беше прав, разбира се. Кръгът ни беше непокътнат. Центърът му беше изместен, но сребърната нишка, която ни свързваше, все още светеше между нас. — Аз ще се върна в «Дома на нощта» и ще доведа помощ — каза той.

Долових притеснение в гласа му. Каква помощ можеше да доведе? Докато бяхме там, не успях да видя нито един от братята му воини. Драконът беше фантастичен с шпагата, но и той не можеше да направи нищо срещу толкова много чудовища. Дърветата, които отделяха манастира от Двайсет и първа улица, гъмжаха от черните им сенки. И без това грохнали под тежестта на леда, клоните им пъшкаха, изнемогвайки под допълнителното тегло. Звукът от падащите по земята счупени клони беше не по-малко злокобен от птичия грак.

— Ей. Разбрах, че ви трябва малко помощ.

През целия си живот не съм изпитвала такава радост от нечий глас, както сега, когато чух ужасния провинциален акцент на Стиви Рей. Прегърнах я здраво, без да ме е грижа от тайните, които пазеше в себе си, щастлива, че я виждам жива и здрава. Видях червените хлапета да изплуват от мрака зад нея и въздъхнах облекчено.

— Ама че са гадни! — възкликна Крамиша, изкриви лице в погнуса и кимна към гарваните демони.

— Хайде да им сритаме задниците! — наду мускули Джони Бий.

— Гадни са, вярно е, но не ни правят нищо, само ни наблюдават — обади се друг познат глас.

— Ерик! — извиках аз.

Стиви Рей се отдръпна и отстъпи място на Ерик, който ме притисна към силните си гърди. Вдясно от мен настъпи раздвижване. Обърнах се и видях Джак да скача в прегръдките на Деймиън.

Погледнах към Ерик и дори тук, в центъра на този ад, ми се прииска между нас всичко да беше по-просто и лесно. И тайничко си пожелах да бъдем само аз и Ерик, вместо аз, Ерик, Старк, Калона, Хийт…

— Хийт? — освободих се бързо от прегръдката му.

Ерик въздъхна и кимна с брадичка към манастира.

— Там е. Добре е.

Усмихнах се неловко, без да знам какво да кажа.

Гласът на Дарий разпръсна настанилата се между нас тишина.

— Зоуи, Калона скоро ще бъде тук. Гарваните не ни нападат, защото виждат, че не се опитваме да избягаме. Просто ни охраняват, докато дойде той. Не забравяй каква е задачата ти.

Кимнах и се обърнах към сестра Мери Анджела.

— Калона ще ни последва дотук. Нали си спомняш, че е безсмъртен?

— Паднал ангел — кимна тя.

— Разказах ти и за нашата Висша жрица. Тя претърпява някаква лоша трансформация и аз съм сигурна, че ще дойде с него. И двамата са еднакво опасни.

— Разбирам.

— Той не може да бъде убит, но мисля, че знам как да го прогоня оттук и се надявам Неферет да тръгне с него. Но ще ми трябва помощта ти.

— Ще направя всичко по силите си — отвърна тя.

— Добре. Това, което ми трябва, си ти — казах, после се обърнах към Стиви Рей. — И ти.

Афродита застана до мен.

— И аз.

— И баба. Знам, че за нея ще бъде трудно, но ми трябва тук, отвън, или там, където се намира центърът на енергията, която усещам около нас.

— Крамиша, дете мое, ще доведеш ли бабата на Зоуи?

— Разбира се, сестро — отвърна Крамиша и забърза към манастира. — Пещерата на Дева Мария е центърът на нашата енергия.

Сестра Мери Анджела посочи зад мен между мястото, където стояхме, на североизточния край на прилежно окосена ливада, гъмжащата от чудовища малка горичка. Обърнах се да видя накъде сочи и ахнах от изненада. Как така не го бях забелязала досега? Това беше най-голямото светилище, което някога бях виждала, построено от големи блокове местен пясъчник. Всеки камък бе подбиран внимателно, за да се намести точно между другите и да се образува куполообразна форма. Напомни ми за известните амфитеатрални арени, каквито бях виждала по списанията. По протежението на вътрешните извивки се виждаха каменни пейки и естествени каменни первази. Всяко свободно местенце беше покрито със свещи, така че цялото светилище сияеше като полирано от тяхната светлина и от леда. Тръгнах към него, загледах се в красивия купол, който достигаше до няколко крачки над главата ми, и дъхът ми спря от възхита. На върха на купола се издигаше най-прекрасната статуя на Дева Мария в целия свят. Лицето й беше спокойно и ведро като молитва, по устните й играеше лека, почти неуловима усмивка. Около краката й се виеха красиви рози, сякаш тя се раждаше от тях. Вгледах се внимателно в чертите на лицето й и сърцето ми прескочи от вълнение. Познавах тази Мария. Можех ли да не я познавам?

Беше се появила пред мен само преди няколко дни в образа на моята богиня.

— Усещам силата на това място — каза Афродита.

— Леле, тази статуя наистина е много красива! — каза Джак.

Хванати здраво за ръце, двамата с Деймиън не откъсваха поглед от светилището.

— Вижте и алеята отпред. Фантастична е — добави Стиви Рей.

— Какво трябва да направим, Зоуи? — попита сестра Мери Анджела, но преди да мога да отговоря, се чу рев на автомобилен двигател и всички насочиха погледи към натежалите от гадните птици дървета и пътя зад тях.

Обърнах се бързо и проследих със свито сърце големия черен джип, същия, с който се върнах в училище — тъкмо напускаше пътя. Двигателят изръмжа, джипът се наклони рязко напред, премина през канавката, после муцуната му се показа и той продължи бясно през горичката, което накара гарваните да размахат криле и да заграчат неистово.

— Сестро, приближи се — казах. — Афродита, Стиви Рей, искам ви плътно до мен.

Ерик и Дарий отстъпиха крачка встрани и дадоха път на Афродита и Стиви Рей да дойдат при нас.