Лицето му се промени отново. Засия така ярко, както не би могло да свети лицето на нито един смъртен. Стана, разтвори ръце и крилете му се разпериха в такова великолепие, че ми беше трудно да го гледам, и едновременно с това, не можех да откъсна очи от него.

— Всичко! — извиси гласа си той като истински Бог. — Искам всичко. — той стоеше пред мен — сияещ ангел, нямаше как да го нарека «паднал» — появил се като по чудо на една ръка разстояние, достатъчно жив, за да го докосна, но излъчващ такова величие, че не можеше да бъде друго, освен бог.

— Наистина ли не би могла да се влюбиш в мен? — взе ме в прегръдките си той. Крилете му се спуснаха над мен и ме покриха с кадифения си мрак като одеяло, в пълно противоречие с прекрасния болезнен хлад на тялото му, който познавах толкова добре. Той се наведе над лицето ми и бавно, давайки ми време да се отдръпна, притисна устни до моите.

Студената му целувка ме опари и кръвта ми пламна. Не мислех за нищо друго, освен за него, за тялото и душата му. Исках да се притисна в гърдите му, да се оставя на неговите милувки. Въпросът сега не беше мога ли да го обичам, а мога ли да не го обичам. Не можех. Явно не ми беше достатъчно да го държа в прегръдките си цяла вечност… а да го имам за себе си… да го обичам…

Вечно да го държа в прегръдките си… Мисълта премина като стрела през ума ми. Ая е била сътворена, за да го обича и да го държи в прегръдките си вечно. «О, богиньо! — изкрещя нещо в главата ми. — Наистина ли съм Ая?»

Не. Невъзможно е. Не бих го позволила! Бързо го отблъснах от себе си. Целувката ни беше демонстрация на пълна капитулация, изпълнена с огромна страст, може би затова неочакваната ми реакция го свари неподготвен. Той се олюля, отстъпи назад и ме остави да се измъкна от двойната прегръдка на ръцете и крилете му.

— Не! — замятах глава като побъркана. — Аз не съм Ая! Аз съм Зоуи Редбърд и ако обикна някого, то ще е, защото той заслужава любов, а не защото съм скапана вещица, събудила се за нов живот.

Гневът изкриви лицето му, той присви кехлибарените си очи и тръгна към мен.

— Не! — изпищях отчаяно. Събудих се, трепереща от ужас. Нала съскаше като бясна, някой седеше на леглото и се опитваше да хване ръцете ми, които размахвах бясно.

— Зоуи, събуди се! Всичко е наре… Ау, мамка му, Зоуи! — разнесе се момчешки глас, когато юмрукът ми се стовари в лицето му.

— Махни се от мен! — изкрещях като побъркана.

Той хвана двете ми ръце и извика:

— Ела на себе си, Зоуи!

После се пресегна и запали нощната лампа до леглото. Примигах, вгледах се в момчето, което седеше срещу мен и разтриваше бузата си, и най-после го познах.

— Старк, какво правиш в стаята ми?

— Вървях по коридора и чух котката ти да съска и да ръмжи, после ти започна да викаш. Помислих си, че си в беда — той хвърли един поглед към плътно спуснатите завеси на прозореца. — Реших, че някой от гарваните е влязъл. Котките много ги мразят. И… затова влязох.

— Значи съвсем случайно си минавал покрай вратата ми в… — погледнах към часовника си, — по обяд?

Той сви рамене и устните му се разтегнаха в онази секси усмивка, която толкова обичах.

— Добре, де, може би не беше чисто съвпадение.

— Може да ме пуснеш вече — казах аз.

Той охлаби неохотно хватката си, но не ме пусна. Трябваше сама да издърпам ръцете си.

— Сигурно си имала кошмар.

— Да, ужасен. Изправих се и облегнах глава на таблата на леглото.

Нала се успокои и отново се сви на кълбо до мен.

— Какво сънува?

Игнорирах въпроса му и попитах:

— Какво правиш тук? — Казах ти, чух шум и…

— Не, имах предвид какво правиш пред вратата ми. По обяд. Доколкото знам, всички червени хлапета понасят трудно слънчевата светлина и по това време спят дълбоко.

— Да, аз също би трябвало да спя, но какво значение има кога? Тук не влиза слънчева светлина. Всичко е мрачно и студено.

— Боже! Ледената буря продължава ли?

— Да, днес се задава нов фронт. Представяш ли си колко гадно е да си човек и да се оправиш сега без тези генератори и приспособления, каквито имаме тук?

Това ме накара да се замисля дали монахините имат генератор в мазето си. Трябваше да говоря със сестра Мери Анджела. Да говоря ли? По дяволите, трябваше да се добера до нея. Тъгувах за баба и непрекъснато имах чувството, че ме дебне опасност. Уморена до смърт, аз въздъхнах дълбоко. Колко време бях спала? Изчислих наум, че трябва да са към пет часа. И по-голямата част от тях бях прекарала на онова призрачно място. Там цареше покой, но бях с Калона, което не ми позволи да си почина особено.

— Изглеждаш уморена — каза Старк.

— Не отговори на въпроса ми. Защо дойде тук?

Той се взря в мен. После въздъхна дълбоко.

— Трябваше да те видя.

— Защо?

Кафявите му очи срещнаха моите. Заприлича ми толкова много на Старк от времето, преди да умре и да възкръсне, че се смутих. Сега очите му не бяха червени, нямаше я и онази зловеща сянка, която пълзеше около него. Само червената дантела на татуировката му напомняше, че не е онова момче, което само преди два дни ми бе споделило тайните си и ме бе молило за помощ.

— Те ще те накарат да ме намразиш — каза неочаквано той.

— Кои «те»? И между другото, никой не може да ме накара да мразя или обичам някого.

Казах го и веднага видях в съзнанието си ръцете на Калона, но побързах да ги избутам оттам.

— Те… всички — каза той. — Ще ти кажат, че съм чудовище, и ти ще им повярваш.

Продължих да го гледам твърдо и непоколебимо. Той пръв отклони погледа си.

— Аз пък мисля, че твоите постъпки са причината другите да не те харесват. Защо нападна Бека, защо се мотаеш наоколо с тоя лък, сякаш се перчиш: «Аз не пропускам никога целта си»?

— Винаги ли казваш, каквото мислиш?

— Невинаги, но в общи линии се опитвам да бъда честна. Виж… много съм уморена и току-що сънувах кошмар. Това, което става тук, не ми харесва. Много неща ме смущават. Ти дойде, без да съм те канила. Нали не съм ти казала: «Хей, Старк, що не вземеш да се намъкнеш в стаята ми»? Така че не съм в настроение за игрички.

— Не съм се намъквал — засегна се той. — Не мисля, че това е най-важната част. — Дойдох при теб, защото ти ме караш да чувствам — изрече на един дъх той.

— Какво да чувстваш?

— Просто да чувствам — Старк разтри слепоочията си, сякаш го болеше главата. — Аз умрях и се върнах, но усещам, че част от мен остана мъртва. Не съм способен да почувствам нищо. Не и нещо добро — говореше накъсано, с малки изречения, изглежда, му беше трудно да изкара от себе си думите. — Усещам някакви пориви, особено когато съм жаден за кръв. Но това не е чувство. Това е инстинкт. Нали разбираш — яж, спи, живей, умри. Това става машинално — той направи гримаса и отмести поглед от мен. — Посягам автоматично и вземам, каквото ми трябва. Като от онова момиче.

— Бека — казах хладно. — Името й е Бека.

— Добре, де, Бека — изразът на лицето му се промени. Не беше зловещ и очите му не бяха червени, но в погледа му се появи нещо ехидно.

Изведнъж ми се стори абсолютен кретен, а аз бях прекалено уморена, за да се занимавам с кретени.

— Ти я нападна. Захапа я насила. Виж, Старк, нещата са съвсем прости: ако не искаш хората да говорят лоши неща за теб, трябва да престанеш да правиш лоши неща — казах уморено.

Очите му блеснаха и аз забелязах червена искра в тях.

— Може би й е харесало. Ако ти и твоят воин бяхте дошли пет минути по-късно, щяхте да видите кой кого напада.

— Ти майтапиш ли се с мен? Наистина ли мислиш, че манипулирането на ума е сексуална игра?

— Ти ми кажи, стори ли ти се разстроена, когато я видя вътре? Или ви обясни, че съм много готин и че ме иска адски много? — озъби ми се той.

— И според теб, щом те е искала, всичко е наред? Ти бръкна в мозъка й, за да я накараш да те пожелае. По всички правила това е насилие и е лошо.