— Какво!? — опулих се срещу дисплея аз.

— Дай да видя — каза Ерик.

Извъртях телефона така, че той да може да прочете съобщението, Ерик кимна бавно, сякаш потвърждаваше свое предположение.

— Това е Неферет. И въпреки че звучи като едно от много-бройните й съобщения до цялото училище, мога да се хвана на бас, че говори директно на нас.

— Сигурен ли си, че е тя?

— Да, познавам номера й.

— Тя ти е дала телефонния си номер? — опитах се да не звуча толкова ядосано, колкото всъщност бях, но не съм сигурна, че успях.

Ерик сви рамене.

— Да. Даде ми го, преди да замина за Европа. Каза да й се обадя, ако имам нужда от нещо.

Аз изсумтях.

— Ревнуваш ли? — усмихна се Ерик.

— Не — излъгах аз, — но като знам каква манипулативна кучка е, не мога да не се тревожа. — Защо ни вика? Сигурно нещо между нея и Калона не е наред?

— Сигурно, но ние няма да се връщаме в училище. Поне не сега.

— Мисля, че си права. Трябва да научим какво точно се е случило горе, преди да решим какъв ще е следващият ни ход. Освен това си мисля, че ако инстинктът ти нашепва да стоим по-далеч от училище, трябва да постъпим точно така.

Погледнах го изпитателно. Той ми се усмихна и отметна един непослушен кичур от лицето ми. Очите му бяха топли и мили, нямаше и помен от влудяващото желание за секс. Боже, трябваше да престана с тези глупости. С Ерик се чувствах в безопасност. Той вярваше в мен.

— Благодаря ти — промълвих само с устни. — Благодаря ти за доверието.

— Винаги съм ти вярвал, Зоуи — отвърна той. — Винаги.

После ме прегърна и ме целуна нежно. Изведнъж вратата се отвори с трясък и наред с мъждивата следобедна светлина, в помещението влетя и вълна от леденостуден въздух. Бърз като мълния, Ерик ме закри с тялото си и се извъртя към вратата. Страхът задумка в гърдите ми.

— Бягай долу! Извикай Дарий! — викна той и тръгна решително към фигурата, която изпълни рамката на отворената към горния свят врата.

Вече хуквах към стълбата за тунела, когато гласът на Хийт ме спря.

— Зоуи, ти ли си?

— Хийт! — изтичах към него и едва не изкрещях, че виждам него, а не един от онези ужасяващи гарвани-демони или още по-страшно, безсмъртен демон с очи като нощно небе и натежал от тайни глас.

— Хийт? — извика Ерик, не толкова доволен, колкото аз, дръпна бързо ръката ми, спря ме и все още застанал пред мен, ме погледна ядосано. — Това човешкото ти гадже ли е?

— Не гадже, а бивше — извикахме в един глас с Хийт.

— А ти не си ли Ерик? Бившето гадже на Зоуи от новаците? — попита Хийт и прескочи наведнъж трите стъпала като истински футболист (висок най-малко метър и осемдесет и с къдрава пясъчноруса коса). Да, признавам си, няма как, бившето ми човешко гадже беше клише, но едно убийствено красиво клише.

— Не бивше, а гадже — изръмжа Ерик. — И не новак, а вампир.

— О, значи отново сте се събрали със Зоуи? Поздравления за това и поздравления, че вече никой няма да лочи кръвта ти. Но аз нямах това предвид… Ти всъщност знаеш какво имах предвид, нали, красавецо? — забъбри Хийт, заобиколи Ерик и протегна ръка към моята, но преди да ме дръпне към себе си, се наведе и видя покритите ми с татуировки длани. — Уха-а-а! Това е върховно! Значи все още си под крилото на богинята?

— Да — отвърнах аз.

— Радвам се за теб! — засмя се той и ме скри в прегръдката си, както и очаквах. — Да знаеш само колко се тревожех за теб — отдръпна ме на една ръка разстояние и ме огледа от главата до петите. — Както виждам, цяла и невредима?

— Добре съм, наистина — отвърнах смутено. Последния път, когато се видяхме, Хийт скъса с мен, затова сега се чувствах малко неловко. Освен това, докато ме прегръщаше, улових аромата му и той беше просто неповторим. Хийт миришеше на «у дома» и на детство, примесено с нещо вкусно и вълнуващо, което ме примамваше и палеше кожата ми там, където тя се докосваше до неговата. Знаех добре какво беше това — кръвта му. И това смути не само мислите, но и чувствата ми.

— Супер, тогава! — усмихна се Хийт и пусна ръката ми.

Използвах момента да се отдръпна от него и да се приближа половин крачка по-близо до Ерик. Болката помрачи усмивката му, но всичко продължи не повече от секунда, след което той се ухили нехайно и сви рамене, за да покаже, че прегръдката не беше нещо специално, защото нали сега двамата бяхме само приятели?

— Така си и мислех. Имам предвид, че все още усещам, когато ти се случва нещо лошо, въпреки че оная работа с кръвта вече е в миналото.

«Оная работа с кръвта» прозвуча толкова секси от неговата уста и той ме погледна така многозначително, че Ерик се размърда неспокойно.

— Но исках да се убедя със собствените си очи — продължи Хийт. — И да попитам какво беше онова шибано обаждане по телефона миналата нощ.

— Обаждане? — погледна ме кръвнишки Ерик.

— Да, обаждане — вирнах брадичка аз. Ерик може и да ми беше отново гадже, но това не означаваше, че щях да търпя досадното му чувство за собственост и ревността му. През главата ми мина, че след всичко, случило се между нас, той има основание да не ми вярва и че този, на когото трябваше да се сърдя, бях аз. Но вместо това, казах хладно:

— Исках да го предупредя за гарваните, за да изведе семейството си от града. Хийт не ми е вече гадже, но това не значи, че искам да му се случи нещо лошо.

— Гарвани ли? Какви гарвани? — попита Хийт.

— Някой ще ми обясни ли какво става тук? — изнерви се Ерик.

— Какво става ли? Какво имаш предвид? Оная шибана буря, дето вилня до среднощ и после се обърна на ледена вихрушка, или питаш за цялата лайняна история с онази банда? И кои са гарваните?

— Банда ли? Каква банда? — стресна се Ерик.

— Не, няма да ти кажа нищо, преди да ми отговориш на въпроса.

— Гарваните са птицеподобни демонични същества от митологията на чероките — отговорих вместо Ерик. — Миналата вечер докъм полунощ те бяха само зли духове, но всичко се промени, когато баща им, един безсмъртен, на име Калона, се освободи от подземния си затвор и настоящият му адрес е: Тулса, «Дома на нощта».

— Дали е добра идея да го запознаваме с всичко това? — погледна ме Ерик.

— Защо не оставиш Зоуи да прецени какво да ми каже и какво не? — изпухтя Хийт. Беше явно, че едва се сдържа да не се метне на врата му.

Ерик не остана по-назад.

— Ти си човек! — изсъска той, сякаш Хийт беше болен от сифилис. — Не можеш да проумееш някои неща. Не помниш ли, че само преди два месеца се наложи да ти спасявам тъпия човешки задник от банда вампири?

— Не ме спаси ти, а Зоуи. И, ако обичаш, набий си най-после в тъпата глава, че познавам Зоуи от милион години и «проумявам» какво ми говори още от времето, когато ти дори не си знаел, че тя съществува.

— Така ли? А аз да ти припомня ли колко пъти миризливият ти човешки задник я е излагал на опасност?

Това укроти Хийт.

— Виж, не мисля, че съм я изложил на опасност, като дойдох тук. Исках само да се уверя, че е добре. Опитах се няколко пъти да й звънна, но връзките са объркани.

— Хийт, не се тревожа, че аз съм в опасност, а защото мисля, че ти си в опасност — казах аз и хвърлих към Ерик поглед с ясно послание: «Затваряй си устата».

— Да, вече знам за онези гадни хлапета, дето се опитаха да ме ухапят миналия път, когато бяхме тук. Не мога да си спомня всичко, което се случи тогава, но това го помня ясно — той бръкна в джоба на страхотните си дизайнерски дънки и извади един страховито изглеждащ черен револвер с къса цев. Вдигна го към очите ми и каза гордо. — На татко е. Имам и допълнителни амуниции. Ако ми налетят отново, ще мога да застрелям тези, които вие не успеете да убиете.

— И ходиш по улиците със зареден пистолет в джоба!

— Спокойно, Зо. Спуснал съм предпазителя. И първото гнездо е празно. Не съм идиот.

Ерик изсумтя подигравателно и Хийт веднага присви очи. Реших да се намеся, преди да започнат да се бият в гърдите, и заговорих бързо, като се целех в изпълнения с тестостерон въздух между тях.