— Знам. Имах възможност да прекарам известно време с нея. Тя е куче с голямо сърце. — Не става дума за нея, а за мен.

— Да, освен с нея прекарах няколко дни и с група червени хлапета. И най-добрата ми приятелка е първото червено хлапе, променило се във вампир. Стиви Рей е различна от преди, но аз все още я обичам. Знаеш ли, мисля, че ако прекараш известно време с нея и с останалите червени, може… де да знам, да намериш отново себе си. Те успяха — казах последното с повече увереност, отколкото чувствах. Нали точно там, из тунелите, зърнах същата тъмна сянка, която сега обгръщаше Старк? Но не знаех как иначе да го накарам да се махне оттук, където злото се разхождаше съвсем свободно.

— Да, бе! — отвърна прекалено бързо той. — Защо не ме заведеш до тази вампирка Стиви Рей, да видим какво ще стане?

— Добре, бе! — отвърнах също така бързо. — Ако зарежеш тоя лък и ми покажеш как да се измъкнем от лагера, без онези проклети птици да ни засекат, ще направя точно това.

Чертите му се изостриха и на мястото на симпатичния мачо се появи отново оня гаден непознат.

— Никъде не отивам без лъка си и никой не може да напусне училището без тяхно знание.

— Тогава няма как да те заведа при Стиви Рей.

— Няма нужда да ме водиш ти. Тя знае всичко за скапаното ви скривалище. В мига, когато поиска приятелката ти, ще я има.

Ако аз бях на твое място, щях да я очаквам всеки момент. Камбанките забиха в главата ми като будилник. Нямаше нужда да питам коя е «тя». Не исках да разбере колко ме разстроиха думите му, усмихнах се кротко и казах:

— Никой не се крие. Аз съм тук, а Стиви Рей е там, където си беше и преди Промяната, така че не е много трудно да я открие човек. Тя ми е приятелка и ако се появи тук, ще е върховно.

— Права си, не е много трудно. Аз пък искам да си остана, където съм сега — той отмести поглед от мен и се загледа в ледената мъгла, която се стелеше мързеливо около нас. — Не знам защо си се загрижила толкова за мен.

И изведнъж разбрах какво трябва да кажа:

— Просто изпълнявам обещанието си.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди да умреш, ме помоли да ти обещая две неща. Едното беше да не те забравям и аз го изпълних. Другото беше да се погрижа за Дукесата и ето, уверявам те, че тя е добре. Джак се грижи за нея. Помниш ли Джак?

— И сега Дукесата е негово куче? — Старк пое дълбоко въздух и все още загледан в мъглата, каза с треперещ глас. — Кажи му… Кажи му, че тя е добро куче. И да се грижи добре за нея.

Продължих да следвам интуицията си, пристъпих две крачки към него и сложих ръка на рамото му, както го направих в нощта, преди да умре.

— Няма значение какво казваш и на кого я оставяш, Старк, Дукесата си остава завинаги твоето куче. Когато ти умря, тя плака. Бях там и го видях със собствените си очи. И никога няма да го забравя.

Той отказа да погледне към мен, но пусна лъка на земята и сложи бавно ръка върху моята. Останахме така известно време, сплели пръсти в пръстите на другия, безмълвни. Наблюдавах внимателно лицето му и станах свидетел на цялата трансформация. Той стисна ръката ми, изпусна дълга треперлива въздишка и лицето му се отпусна. От очите му изчезна всякакъв намек за червено, а тъмната сянка се изпари. Когато най-накрая ме погледна, видях онова хлапе, което ми бе завъртяло главата с готината си усмивка и което обеща, че ще се върне при мен, преди да почине в ръцете ми.

— Ами ако не ми е останало нищо, за което си заслужава да живея? — попита той толкова тихо, че ако не стоях съвсем близо до него, нямаше да го чуя.

— Все още имаш избор какъв да си или поне какъв да бъдеш. Стиви Рей избра човека пред чудовището. Всичко зависи от теб.

Знам, че това, което направих после, беше пълна глупост. Дори не знам защо го направих. И без това бях в сложни взаимоотношения с Ерик и Хийт. Последното нещо, което ми трябваше, беше още едно момче на главата ми, но в онзи момент виждах само него и той беше отново себе си — Старк, който страдаше от подаръка на Никс, защото заради него бе причинил случайно смъртта на своя ментор, Старк, който се ужасяваше от мисълта, че може да нарани отново някого, момчето, с което внезапно се почувствах дълбоко свързана, повярвах, че има такова нещо като вечна любов и поне за няколко секунди си въобразих, че може би той е моята. Мислейки за всичко това, аз се отпуснах в прегръдките му той се поколеба за миг, после се наведе и притисна устни към моите. Затворих очи и го целунах нежно и продължително. Той отвърна на целувката ми. Държеше ме внимателно и нежно, сякаш можех да се счупя.

И най-неочаквано усетих, че се стяга. Отблъсна ме рязко и отстъпи назад като пиян. Сигурна съм, че видях сълзи в очите му, преди да извика:

— Трябваше да ме забравиш! — вдигна лъка си и изчезна в тъмната бурна нощ.

Останах загледана след него, докато си блъсках главата над въпроса какво, по дяволите, ми ставаше? Как можех да целувам момче, нападнало някого само преди няколко минути? Как можех да се чувствам свързана със същество, което по-скоро може да се нарече чудовище, отколкото човек? Имах чувството, че не знам коя съм, по чия воля действам и в какво се превръщам.

Потръпнах вътрешно. Студената влажна нощ проникна през дрехите и кожата и достигна до костите ми. Разтреперих се от студ и от умора. Бях много, много уморена.

— Благодаря ви, Огън, Въздух и Вода — прошепнах към елементите. — Вие ми служихте добре тази нощ. Сега можете да си вървите.

Мъглата и ледът се завихриха около мен, после изчезнаха и ме оставиха сама с нощта, бурята и обърканите мисли. Тръгнах уморено към стаите. В този момент мечтаех само за едно — да си ида в стаята, да взема горещ душ, да се свия като пашкул в леглото си и да спя няколко дни.

Вече докосвах дръжката на вратата, когато Дарий я отвори пред мен. Тежкият му поглед ме накара да се запитам дали не е наблюдавал тайно сцената между мен и Старк. Надявах се, че не е.

— Деймиън и близначките са тук — бяха единствените му думи, след което ми направи знак да го последвам към общата стая на общежитието.

— Дай ми за малко телефона си — казах аз. Без да се колебае или да задава досадни въпроси от рода: на кого ще се обаждам и защо, той ми подаде телефона си и тръгна към общата стая. Набрах номера на Стиви Рей и притаих дъх, докато чаках да отговори. Гласът й се чуваше като през тенекиена тръба, но поне се чуваше.

— Здрасти, аз съм.

— Зо! Радвам се да те чуя! Добре ли си?

— Много по-добре.

— Ура. Какво става с…

— Ще ти разказвам после — прекъснах я аз. — Сега млъкни и слушай.

— Окей — отвърна тя.

— Направи ли, каквото ти казах?

Настъпи кратка пауза. После тя попита:

— Каквото си написала в бележката ли?

— Да. В тунелите ви наблюдават. Нещо ви следи.

Очаквах да се изплаши или най-малкото да се изненада, но тя каза спокойно:

— Добре, разбирам.

Продължих бързо:

— Има вероятност онези птицеподобни да ви спипат, докато излизате от тунелите, затова трябва да бъдете много внимателни.

— Не се безпокой за това, Зо. След като прочетох бележката, проведох малко разследване. Мисля, че ще успея да измъкна всички оттук, без да ни видят.

— Първо се обади на сестра Мери Анджела и я предупреди, че отивате. Кажи й, че аз също тръгвам натам възможно най-скоро. Но не споменавай пред червените хлапета къде отивате. Пази го в тайна, колкото може по-дълго. Разбра ли ме?

— Да.

— Добре. Целуни баба от мен.

— Окей — отвърна тя. — Но няма да й казвам, че са те ранили. Не искам да я тревожа.

— Благодаря. Хийт добре ли е?

— Абсолютно. Казах ти да не се тревожиш. И двете ти гаджета са добре.

Въздъхнах отчаяно. Щеше ми се да мога да я поправя и да й кажа, че имам само едно гадже, но уви.

— Добре. Радвам се, че са добре. Афродита също е добре.

— Казах го, защото реших, че след като аз се интересувам от моята човешка половинка, сигурно и тя иска да знае как е нейната.