Забила поглед в учебника, аз се замислих върху думите й. Не можех да повярвам, че съм единствената, забелязала предубеждението на Неферет към хората. В същия момент чух гласа й над мен.

— Зоуи, радвам се, че най-сетне се премести в класа, който отговаря на способностите ти.

Вдигнах бавно поглед към студените й зелени очи и се опитах да отговоря като средностатистически новак.

— Благодаря. Винаги съм харесвала часовете по социология на вампирите.

Тя се усмихна и неочаквано ми заприлича на онова зловещо чудовище от стария колкото баба ми филм «Пришълецът» със Сигърни Уивър, което яде хора.

— Чудесно. Защо не прочетеш на глас следващия параграф?

Доволна, че имам повод да отклоня поглед от нея, намерих параграфа и зачетох:

«Новаците трябва да знаят, че прикриването коства много усилия. Изискват се енергия и сериозни способности за концентрация, за да може да се призове нощният мрак, независимо за какъв период от време става дума. Важно е също така да се осъзнае, че прикриването си има своите ограничения. Някои от тях са, както следва:

1. Практиката е изтощителна и може да причини крайна отпадналост.

2. Могат да бъдат скрити само органични неща, затова прикриването се осъществява по лесно, ако вампирът е гол.

3. Опитите да се прикрият коли, мотори и дори велосипеди, са безплодни.

4. Както при прилагането и на останалите ни способности, прикриването си има своя цена. При някои се явява умора и главоболие, при други последствията са далеч по-лоши.»

Стигнах до края на страницата и я погледнах.

— Достатъчно, Зоуи. Кажи ми какво научи от този текст? — попита тя и очите й ме пронизаха.

Всъщност току-що научих, че аз и приятелите ми не бихме могли да избягаме от «Дома на нощта» с джипа, освен ако някак си не получим официално разрешение за напускане на «Дома на нощта». Но естествено не казах това. Опитах се да добия вид на прилежна ученичка и почти изпях:

— Научих, че не можем да скрием от хората коли, къщи и други подобни.

— И от вампири — добави тя с тон, който за всички останали можеше да мине за загрижен и учителски. — Запомни, че другите вампири виждат неорганичната материя зад покривалото.

— Ще запомня — обещах тържествено. И наистина го запомних.

Последният час преди обяда беше по фехтовка и едва ли бих могла да бъда по-щастлива. Добре, де, това е малко пресилено. Щях да бъда по-щастлива, ако в момента аз и приятелите ми бяхме на милион километри от «Дома на нощта», Неферет и Калона. Но понеже в момента тази перспектива беше безнадеждна, особено след лекцията на Неферет по анти скриване, аз се задоволих с радостта си от факта, че Дракона ми разреши да не участвам във фехтовката, а да си почивам и да гледам отстрани, защото все още не бях във форма.

Всъщност се чувствах доста добре и когато се погледнах в огледалото, за да сложа малко гланц на устните си, си помислих, че не само се чувствам добре, но и изглеждам добре. Затова когато Драконът ме остави на скамейката да си почивам, подтикната от факта, че котката му беше една от тези, които нахлуха в стаята ми, за да ми даде знак, аз се заех да изследвам внимателно нашия професор по фехтовка.

На пръв поглед Дракона ми напомни за още една от главоблъсканиците на баба. Първо, той беше нисък. Второ, беше сладур. И то голям. Достоен да бъде избран за татко-домакин, който сутрин пече курабийки и при нужда зашива разпрания подгъв на полата на дъщеря си. С една дума, никой не би забелязал този симпатичен нисък човечец сред вампирите — воини и защитници. Но когато хванеше шпагата, цялата му външност се променяше или, както би ме поправил той, променяше се обвивката му. Превръщаше се в унищожител. Чертите на лицето му се изостряха. Не ставаше по-висок, това щеше да е невъзможно, но не му и трябваше. Беше толкова бърз, че обвивката му сияеше със своя собствена светлина.

Наблюдавах внимателно действията му, докато водеше тренировките. В неговия час хлапетата не приличаха на стадо, но това можеше да се дължи на факта, че извършваха физически упражнения. След време забелязах, че въпреки агресивните жестове, не се чуваха никакви разправии, нямаше дори и безобидни закачки. Всеки си изпълняваше задачите, което беше ужасно странно. Имам предвид, че да държиш група тийнейджъри с остри неща в ръцете в една гимнастическа зала и в нея да цари военна дисциплина, е просто «мисия невъзможна».

Загледах се със свъсени вежди в хлапетата, които при нормални обстоятелства щяха да получат от Дракона поне няколко забележки от рода на «Не се правете на идиоти!» (професорите в «Дома на нощта» могат да наричат децата «идиоти», ако те се държат идиотски, защото съответните идиоти не могат да изтичат вкъщи и със сълзи на очи да кажат на мама какво прави учителят, ето защо в «Дома на нощта» има много по-малко идиоти, отколкото в градските училища). В един момент Дракона застана пред погледа ми. Примигнах и смених фокуса.

Той ми смигна ясно и отчетливо, после се обърна към класа. В същия момент огромният му мейн-куун се настани до мен на пейката и започна бавно да лиже една от чудовищните си лапи.

— Здравей, Сенкогрив — почесах го по главата и за пръв път от онзи момент, когато гарванът едва не ме уби, усетих лъч надежда.

Въпреки че училището беше превърнато в ад и отвсякъде ни дебнеше опасност, обядът ми даде глътка спокойствие. Взех си любимото ядене — спагети — и безалкохолна бира и седнах до Деймиън и близначките.

— Какво открихте? — прошепнах между големите хапки спагети със сос маринара и сирене.

— Изглеждаш много по-добре — каза Деймиън, без да си прави труда да шепне.

— И се чувствам по-добре — казах и му хвърлих един КПД (в смисъл на «К'во, по дяволите») поглед.

— Трябва да прегледаме новия речник за теста по литература другата седмица — продължи високо той, докато отваряше бележника си и изваждаше от кутията молив номер две.

Близначките изпуфтяха. Аз се намръщих. Какво, да не би и той да се бе присъединил към стадото?

— Това, че нещата тук са се променили, не значи, че трябва да зарязваме уроците — продължи в същия стил той.

— Деймиън, каква досада си само! — каза Шоуни. — Не, ти си адска досада с тоя глупав речник и…

Деймиън побутна тефтера си към нас, за да прочетем написаното под списъка с новите думи:

«Има ги по всички прозорци. Слухът им е отличен!»

Ние се спогледахме. Въздъхнах и казах:

— Добре, де, какво да правим, ще седнем и ще научим тъпите думи. Но да знаеш, че съм съгласна с близначките, наистина си велика досада.

— Окей. Започваме с думата «словоохотлив» — той насочи молива към трудната дума. Шоуни вдигна рамене.

— Да не е нещо от «Стар Трек»?

— И на мен ми прилича на такова — каза Ерин.

Деймиън ги изгледа презрително.

— Не, плиткоумници такива. Ето какво означава. — И написа бързо:

«Дракона е на наша страна»

— Хайде да ви видя със следващата дума, «сладострастен».

— Охо, знам какво означава! — каза Шоуни и хвана молива, преди Деймиън да го подаде на Ерин. И вместо «сладострастен», написа:

«Анастасия е 2»

— Знаете ли, решил съм да използвам стенографско писмо за такива нелицеприятни думи.

— Не ми пука — каза Шоуни.

— Дори и да знаехме какво е нелицеприятен — кимна Ерин.

— Аз ще обясня следващата дума — намесих се и без дори да я погледна, написах:

«Трябва да изчезваме тази нощ, но без да използваме джипа. Не можем да го скрием»

Спрях и задъвках устната си. После добавих.

«Трябва да сме много предпазливи»

— Не… май че не знам какво означава. Деймиън, ще помогнеш ли?

— Няма проблем — отвърна той и написа:

«Трябва да действаме бързо, преди да са ни спрели»

— Добре, остави следващата за мен. Само ми дай секунда да помисля.