Избутах го от себе си и изскочих от кабината. Леденият дъжд охлади страстите и жаждата ми за кръв. Заобиколих откъм мястото на шофьора и вдигнах поглед към него.

— Трябва да се връщам — казах, опитвайки се да успокоя дишането и бесния бяг на сърцето си. — Ти трябва да се върнеш към света, на който принадлежиш. Той не е тук, Хийт.

— Какво стана, Зо? — Хийт излезе от камиона и пристъпи към мен.

Аз моментално отстъпих една крачка назад.

— Сбърках ли нещо?

— Не, Хийт. Проблемът не е в теб — казах и отметнах мократа коса от лицето си. — Ти си върхът. Винаги си бил върхът и аз те обичам. Точно затова не можем да продължим. Обвързването не е добро за теб, особено сега.

— Защо не оставиш аз да преценя кое е добро за мен и кое не?

— Защото когато става въпрос за мен и теб, ти не мислиш трезво! — извиках аз. — Помниш ли колко те болеше, когато разкъсахме връзката? Тогава ми каза, че си се чувствал толкова ужасно, че си искал да умреш.

— Тогава не я прекъсвай повече.

— Не е толкова лесно. Животът ми вече не е така прост.

— А може би ти го усложняваш излишно. Ти си тук и аз съм тук. Ние се обичаме. Обичаме се още от деца, затова трябва да останем заедно. Точка по въпроса.

— Животът не е книга, Хийт. Няма гаранция, че краят ще е щастлив.

— Ако те имам, не ми трябват гаранции.

— Точно тук е проблемът. Ти не можеш да ме имаш. Вече не — поклатих глава и вдигнах ръка да го спра, когато понечи да заговори отново. — Не! В момента не мога да направя това. Искам да се качиш в камиона и да се върнеш в «Счупената стрела». Аз ще сляза в тунела. При моите хлапета и моето вампирско гадже.

— О, моля ти се, стига! Ти и този вампирски задник? Няма начин да се примириш с неговата тъпа ревност, Зо.

— Сега не става дума за мен и Ерик. Истината е, че ти и аз не можем да сме заедно. Трябва да ме забравиш и да продължиш живота си. Човешкият си живот, Хийт — обърнах му гръб и тръгнах към входа. Чух стъпки зад себе си и извиках, без да се обръщам. — Не! Искам да си тръгнеш и да не се връщаш повече. Никога.

Затаих дъх и чух, че стъпките спират. Но и този път не се обърнах. Страхувах се, че ако се обърна, ще хукна към него и ще падна в прегръдките му.

Вече достигах до старата метална врата, когато чух първия грак. Грозният звук ме накара да се закова на място, сякаш се ударих в тухлена стена. Обърнах се назад. Хийт стоеше под ледения дъжд до дървото, на няколко крачки от камиона. Не задържах поглед върху него. Очите ми се впериха в черните клони на натежалото от лед дърво.

Нещо помръдна между сенките на голите му клони. В главата ми проблесна неясен спомен и аз примигнах няколко пъти, преди да погледна отново натам. Опитах се да си спомня къде бях виждала подобно нещо. Внезапно тъмнината се раздвижи… промени се… аз различих сянката и ахнах. Неферет! Държеше се здраво за заледения клон, онзи, който почти лежеше на покрива на депото. Очите й светеха в червено и косата й се мяташе диво около нея, като подхваната от ураганен вятър.

Тя ми се усмихна, но усмивката й беше толкова зла, че кръвта във вените ми замръзна. Докато стоях там, ужасена и вцепенена, образът й заплува, затрептя и на мястото на Висшата жрица се появи лицето на огромен гарван-демон. Кацналото на покрива на депото противно създание не можеше да се нарече нито човек, нито животно. Беше отвратителна смесица от двете и ме изпиваше с кървавочервените си човешки очи. Ръцете и краката му също бяха човешки, голи и отвратителни, те стърчаха извратено от гигантското му тяло на гарван. Видях раздвоения му език и потеклата от гнусната му паст блестяща лига и потръпнах от отвращение.

— Зоуи, какво става? — извика Хийт. И преди да му кажа да не мърда, той проследи погледа ми към надвисналите над покрива клони. — Какво е това, мамка му!

Преди да регистрирам ефекта на видяното по лицето му, птицеподобното изчадие премести поглед от Хийт към мен и издиша името ми със страшен нечовешки глас:

— Ззззоуииии! Търссссехме тееее!

Отново се вцепених. Нещо изкрещя в главата ми: «Те са ме търсили?» Но от устата ми не излезе звук. Нито предупреждение към Хийт, нито дори надигащият се в гърлото ми писък на изплашено момиче.

— Бащщщща ми ще бъъъъде мноооого доволенннн, когггато те отнеса пррри него — изсъска изчадието и раздвижи големите си криле, сякаш се готвеше да се спусне и да ме грабне в лапите си.

— Само дето няма да стане! — извика Хийт.

Откъснах ужасения си поглед от гарвана и видях Хийт на две крачки пред мен. Беше извадил пистолета и го насочваше към чудовището на дървото.

— Хилаво човече! — изскърца съществото. — Мислиш ли, че можеш да спреш древната сила с тази играчка?

След това всичко се разви светкавично. Съществото размаха криле, в същото време мускулите ми се раздвижиха и аз хукнах напред. Хийт натисна спусъка и над паркинга се разнесе оглушителен трясък, но демоничното същество се отмести с нечовешка бързина и миг преди куршумът да разцепи въздуха и да се забие в покритото с лед дърво, мястото, където се целеше Хийт, се оказа празно. Гарванът се спусна към Хийт, острите му нокти се извиха като на хищник и аз си спомних как в съня ми създание, подобно на това, но без физическо тяло, едва не разкъса гърлото ми. Сега гарваните имаха тела и беше ясно, че ако моментално не предприема нещо, с Хийт ще бъде свършено.

Изкрещях и със силата на страха и яростта си скочих към Хийт и го избутах встрани, точно преди гарванът да забие нокти в него, но докопа мен. Не усетих никаква болка, само странен натиск, започващ от върха на лявото рамо, който обхвана цялата горна част на гърдите ми над бюста и достигна до дясното рамо. Силата на удара ме завъртя така, че се оказах лице в лице с гарвана, който кацна на земята с отвратителните си човешки крака.

Той ме съзря и кървавите му очи се разшириха.

— Не! — изкряска с човешки глас той. — Той те иссссска жива!

— Зоуи! Божичко, Зоуи, скрий се зад мен — извика Хийт, докато се бореше да се изправи на крака, но отново се подхлъзна на заледения тротоар.

В същия момент ледената покривка, незнайно как, почервеня. Той падна тежко. Гледах го и не можех да си обясня защо. Въпреки че беше до мен и крещеше неистово, имах чувството, че гласът му идва от дъното на дълъг тунел.

Кръв? Кръв ли е това на тротоара? Колко странно! Отдръпнах съзнанието си от кървавото езеро около нас и извиках:

— Вятър, ела при мен! Поне ми се стори, че викам, но от устата ми успя да излезе само измъчен шепот. Слава Богу, вятърът имаше добър слух, защото веднага се завихри около мен.

— Закови това нещо на земята.

Вятърът ми се подчини на минутата и едно възхитително мини торнадо погълна гротескната фигура на птиче човека, чиито криле сега се оказаха безполезни. Съществото подви криле с ужасяващ крясък и запристъпва към мен, привело уродливата си глава срещу пронизващия вятър.

— Зоуи! По дяволите, Зоуи! Хийт се оказа до мен за секунди. Силната му ръка беше на раменете ми и добре, че стана така, защото усещах, че всеки момент ще се срина на земята. Усмихнах му се и с изненада установих, че плача.

— Само секунда. Трябва да приключа с това нещо — казах аз и отново се съсредоточих върху гарвана. — Огън, имам нужда от теб!

Огънят вече беше до мен и затопляше ледения въздух около нас. Вдигнах кървавия си пръст към съществото, което продължаваше неотклонно да настъпва към нас.

— Изгори го! — изкомандвах без капчица жал.

Заобикалящата ме топлина се промени от нежна вълна до стълб от всепоглъщащ огън. Направляван от волята ми, той се задвижи в посоката, определена от показалеца ми, обгради гарвана и гневните му жълти пламъци го изпепелиха. Въздухът се изпълни с отвратителна миризма на опърлено месо и горящи пера. Помислих си, че ще повърна.

— Ърх! Благодаря ти, огън! Вятър, преди да си идеш, би ли издухал тази воня далеч оттук?