— Да, разбира се. Мисля, че имам нужда от малко свеж въздух — отвърнах аз, игнорирах възмутения поглед на Ерик и протегнатата ръка на Хийт и тръгнах с решителни крачки към металната врата. Макар да изглеждаше тежка и солидна, щом й ударих едно рамо, излязох в студената зимна нощ. Леденият въздух ме блъсна и подейства добре на пламналото ми лице. Вдишах дълбоко, опитвайки се да успокоя нервите си и да не изкрещя към оловносивото небе цялата насъбрала се в сърцето ми ярост.

Отначало реших, че вали, но бързо осъзнах, че беше друго. Сякаш небето пръскаше по земята малки късчета лед. Не беше силно, но постоянно. Паркингът, релсите и площадката пред депото вече блестяха като вълшебни ледени фигури.

— Камионът ми е ей там — посочи Хийт към края на пустия паркинг под едно дърво, очевидно някога посадено там да украсява тротоара около гарата. Но дълги години никой не бе полагал грижи за него и вместо да си стои примерно в кръглата дупка на бетона, то бе пораснало и корените му бяха разбили тротоара наоколо. Заскрежените му клони се люлееха застрашително близо до старата сграда, някои от тях почти лежаха на покрива й. Това ме изплаши. Ако небето продължеше да сипе лед, горката стара постройка щеше да се срути и да се разбие на хиляди парченца.

— Ела — той кимна към камиона и повдигна едната страна на палтото си върху главата ми. — Хайде да се качим, за да не ни намокри.

Огледах замръзналия сив пейзаж. Не видях нищо обезпокоително — никакви простотии от рода на половин човеци — половин птици. Беше само мокро, студено и пусто.

— Добре — отвърнах и оставих Хийт да ме отведе до камиона.

Може би не трябваше да му позволявам да ме крие под палтото си и да върви толкова плътно до мен. Не трябваше и да се притискам в него под предлог да не падна по заледения тротоар, но ми беше толкова познато и лесно да бъда до него, че изобщо не се поколебах. Няма какво да се лъжем, Хийт беше част от живота ми още от началното училище. Като изключим баба, той беше най-близкият ми човек и с него винаги ми е било уютно и леко. Без значение какво ставаше или не ставаше между нас, Хийт беше моето семейство, да не кажа, че беше по-добър от повечето ми роднини. Не можех да си представя, че някога ще се държа с него като с непознат. Той ми беше приятел много преди да ми стане гадже. Но повече никога няма да ми бъде само приятел, между нас винаги ще има нещо повече, прошепна един глас в главата ми, но аз побързах да му затворя устата.

Стигнахме до камиона. Хийт се качи и ми отвори вратата. Отвътре ме лъхна познатата стара миризма на Хийт и «Армър». (Хийт е маниак на чистотата, особено когато се отнася до камиона му, кълна се, че почиства седалките всеки ден.) Поколебах се за миг. Да седна до него в кабината беше прекалено интимно. Щеше да ми напомни за дните, когато му бях гадже. Качих се все пак, но седнах на ръба на седалката и се наведох толкова силно навън, че усещах ледените късчета да се топят по мен. Хийт се усмихна тъжно, изглежда, разбираше какви огромни усилия полагам, за да стоя по-далеч от него. Отдръпна се към вратата и се облегна на нея.

— Добре, за какво искаше да говорим? — попитах делово.

— Не искам да оставаш тук. В главата ми е истинска бъркотия, но си спомням достатъчно, за да знам, че тези тунели са гадна работа. Ти каза, че онези неживи хлапета са се променили, но въпреки това не искам да си с тях. Според мен не е безопасно — каза той. Гласът му беше сериозен и разтревожен.

— Нормално е да си мислиш, че долу е пълна отврат, но нещата наистина се промениха. Хлапетата също са различни. Върнаха си човечността. А и в момента там за нас е най-безопасно. Хийт се вгледа продължително в лицето ми, сякаш искаше да запомни всяка негова извивка, после изпусна дълбока въздишка.

— Ти си Жрицата, ти знаеш какво да правиш. Но аз не съм спокоен. Сигурна ли си, че не трябва да се върнеш в «Дома на нощта»? Може пък този паднал ангел да не е толкова лош, колкото си мислиш.

— Не, Хийт, много е лош, повярвай ми. И гарваните са много опасни. Не бива да се връщам в училище. Ти не беше там да го видиш, когато излезе от земята. Сякаш омагьоса и хлапетата, и вампирите. Направо ми се изправиха косите. Знаеш колко силна и страшна е Неферет. Мисля, че Калона е по-опасен от нея.

— Тогава наистина е лоша работа — съгласи се Хийт.

— Да.

Той кимна, но не каза нищо. Само ме погледна. Аз също го погледнах и не знам как се случи, но се предадох на неговите мили кафяви очи. Стоях мълчаливо, гледах го и изведнъж цялото ми същество закопня за него. Може би всичко идваше от онази негова сладка миризма на сапун и на Хийт, с която бях израснала. Или от топлината на тялото му. Стояхме достатъчно близо един до друг, за да я усетя.

Без да каже дума, Хийт взе бавно ръката ми, обърна я с дланта нагоре и се загледа в сложните плетеници на татуировката. Проследи с пръст една от шарките и каза тихо:

— Това, което се случва с теб, е наистина удивително. Понякога сутрин, когато отворя очи, съм забравил, че си Белязана и че живееш в «Дома на нощта», и първата ми мисъл е за теб. И си мечтая за петък вечер. Нямам търпение да дойде, защото знам, че ти ще гледаш мача и ще викаш за мен. Или скачам от леглото, за да ти купя хотдог и безалкохолна бира и да те видя преди училище — Хийт вдигна поглед от ръцете ми и ме погледна в очите. — После се разбуждам напълно и си спомням, че ти няма да си там. Това се понасяше, докато бяхме Обвързани, защото чувствах, че все още има някаква надежда, че все още част от теб ми принадлежи, но сега и тази надежда угасна.

Думите му разтърсиха душата ми.

— Съжалявам, Хийт! Просто не знам какво да кажа. Знаеш, че не мога да променя нещата.

— Можеш, Зо. — Той вдигна ръката ми, притисна я към черната тениска на екипа на «Счупената стрела» и прошепна: — Усещаш ли как бие?

Кимнах бавно. Сърцето му биеше силно, макар и малко забързано. Ритъмът му ми напомни за невероятно вкусната кръв, която изтласкаше по неговите вени. Колко добре щеше да бъде, ако можех да поема поне една глътка… Сърцето ми намери ритъма на неговото и двете забиха в синхрон.

— Последния път ти казах, че боли много да те обичам. Но сгреших. Истината е, че боли повече да не те обичам — промълви Хийт.

— Не, Хийт, замълчи! Не можем… — опитах се да говоря, превъзмогвайки желанието си. Гласът ми беше като чужд, дрезгав и приглушен, сякаш идваше от далече.

— Защо да не можем? И на двамата ни е добре заедно. Свикнали сме един с друг — той се приближи до мен. Хвана показалеца на ръката ми и прокара нежно палец по красиво лакирания ми нокът. — Наистина ли ноктите ти са толкова твърди, че можеш да разкъсаш кожата ми?

Кимнах мълчаливо. Знаех, че трябва да се махна оттук и да се върна в тунелите, към живота, който ме чакаше там, но просто не можех. Хийт също беше живот, който чакаше мен и, правилно или не, нямах сили да си тръгна от него.

Той хвана нокътя ми и го притисна към меката кожа на врата си, точно на извивката към рамото.

— Срежи ме, Зо. Пий отново от кръвта ми — гласът му натежа от желание. — Ние вече сме свързани. И винаги ще бъдем. Обвържи ме отново, моля те! Ние си принадлежим.

Той натисна нокътя ми върху врата си. Сега и двамата задишахме тежко. Нокътят ми проби кожата, направи лека резка и аз се втренчих като хипнотизирана в малката ивица върху бялата му кожа, която започна бавно да се изпълва с кръв.

Миризмата ме удари веднага. Тази до болка позната, любима миризма на кръвта на Хийт. Онази, която някога беше част от моята. Нищо не можеше да се сравни с аромата на прясна човешка кръв. Нито кръвта на хлапетата, нито на зрелите вампири има такава притегателна сила, такова хипнотично въздействие. Неволно се наведох над него.

— Да! Пий от мен! Спомни си колко хубаво ни беше — прошепна Хийт, обви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си.

Не можех ли да поема само една глътчица? И какво толкова, ако отново се обвържех с Хийт? Ние и така си бяхме свързани. Не може да е толкова лошо. Чувствах се страхотно, когато бяхме Обвързани. Той също, докато… докато аз не развалих всичко и не разбих сърцето му.