Свлякох се на колене до него, повдигнах раменете му и се опитах да разбера какво става.

— Старк? Какво се случи? Ти…

Той ме погледна, онемял от възторг. Сълзите се стичаха свободно по лицето му, но очите му сияеха. Изведнъж разбрах какво виждам. Лунният сърп на челото му се изпълни и разшири. До него се появиха две татуирани стрели. Те бяха украсени със сложни символи и светеха със своя собствена червена светлина върху бялата му кожа.

— О, Старк! — погалих нежно рисунката — знак, че вече е възрастен вампир — вторият възрастен червен вампир в историята на света. — Прекрасно е!

— Аз… преминах през Промяната, нали?

Кимнах и дадох воля на сълзите си. Миг след това бях в прегръдките му и го целувах, докато се смеехме, плачехме и се държахме в прегръдките си.

Звънецът оповести края на петия час. Той ми помогна да се изправя и избърса сълзите от моите и неговите очи. После реалността надви и аз осъзнах всичко, което следваше от тази нова и прекрасна Промяна.

— Старк, когато едно хлапе се Промени, има конкретен ритуал, през който трябва да премине.

— Ти знаеш ли го?

— Не, само вампирите го знаят — замислих се и казах: — Трябва да отидеш при Дракона.

— Учителят по фехтовка?

— Да. Той е на наша страна. Кажи му, че аз те изпращам. И че си ми се врекъл да ми служиш като Воин. Той знае какво трябва да направи.

— Добре.

— Но не допускай някой друг да разбере, че си преминал през Промяната — не знаех защо това е толкова важно, но бях убедена, че трябваше да се крие, докато не се види с Дракона. Огледах се из стаята, намерих една шофьорска шапка и я сложих на главата му. Продължих да търся, открих кърпа и я увих около врата му. — Набутай единия край под ризата и дръж другия през устата си. Няма да изглеждаш странно, защото бурята продължава. Сега бягай при Дракона и внимавай да не те видят.

Той кимна.

— А ти какво ще правиш?

— Ще организирам бягството ни оттук. Драконът и жена му са с нас, а според мен и учителката ни по езда, професор Ленобия, също. Сега тръгвай, за да се върнеш по-бързо.

— Зоуи, не губи време заради мен. Бягай оттук, колкото може по-далече.

— Ами ти?

— Аз мога да излизам и влизам, когато си пожелая. Ще те намеря, не се безпокой. Няма да съм до теб за известно време, но сърцето ми остава при теб. Аз съм твоят воин, нали помниш?

Усмихнах се и го погалих по бузата.

— Помня и никога няма да го забравя. Обещавам ти, че винаги ще бъда твоята Висша жрица и ще помня, че ми се посвети. Което означава, че моето сърце също ти принадлежи.

— Тогава трябва да се пазим и двамата. Защото е трудно човек да живее без сърце. Знам го със сигурност. Преживял съм го.

— Но вече край с това — казах аз.

— Край с това — съгласи се и той. Целуна ме с такава нежност, че дъхът ми секна. После отстъпи крачка назад, докосна сърцето си с юмрук и ми се поклони тържествено.

— Скоро ще те видя отново, лейди.

— Пази се — повторих аз.

— И ако не мога да се пазя, ще бъда бърз. Подари ми една от своите неповторими усмивки и излезе. Изчаках да се скрие от погледа ми, допрях юмрук до сърцето си и наведох глава.

— Никс — прошепнах. — Аз бях честна с него. Той притежава сърцето ми. Не знам какво ще се случи, но те моля да пазиш живота на моя воин и ти благодаря, че му вдъхна смелост да направи своя избор завинаги. Никс не се появи, но не го и очаквах. Усетих, че всичко около мен притихна и някой от тишината ме слушаше. Това ми беше достатъчно. Знаех, че богинята ще простре ръка над Старк. Пази го… дай му сила… о, и би ли ми помогнала да реша какво да правя с него… заредих аз молитва след молитва, докато не чух звънеца за края на шестия час.

— Окей, Зоуи — си казах тихо, — хайде да се омитаме от това проклето място.

Влязох в обора и първото нещо, с което се блъсках, беше строгият поглед на Ленобия.

— Зоуи, почисти тук — ми нареди тя.

Връчи ми вилата и ми посочи отделението на Персефона. Измънках нещо като «да, госпожо, веднага, госпожо» и забързах към обора на кобилата, която бях приела за своя от минутата, когато дойдох в «Дома на нощта». Персефона изпръхтя срещу мен. Отидох при нея, погалих я по челото, целунах я право по кадифената муцуна и й заговорих. В общи линии й казах, че е най-красивият и най-умен кон във вселената. Тя докосна с бърни бузата ми, пръхна в носа ми и, изглежда, се съгласи с мен.

— Тя те обича. Сама ми го каза.

Обърнах се и видях Ленобия да стои до вратата на отделението, облегната на стената. Понякога забравям колко красива е тя и в подобни случаи, когато наистина се вгледам в нея, се изненадвам отново от невероятната й красота. Тя е изключително деликатна, но силна и гъвкава. Най-впечатляващото у нея са сребристобялата коса и тъмносивите очи, ако не броим фантастичните татуировки на препускащи коне, които я отличаваха от всички други вампири. Носеше обичайната си снежнобяла риза и спортни кожени панталони, набутани в английски ботуши за езда. Ако не бяха татуировките и избродираната със сребърни конци богиня над сърцето й, можеше да мине за красавица от реклама на Келвин Клайн.

— Наистина ли можете да разговаряте с тях? — отдавна го подозирах, но днес за пръв път тя заговори открито за способностите си.

— Не с думи. Конете общуват чрез чувствата. Те са страстни и верни същества с толкова големи сърца, че могат да поберат целия свят в тях.

— Винаги съм си мислела, че е така — казах бавно и целунах Персефона по челото.

— Зоуи, Калона трябва да бъде убит.

Директното изявление ме разтърси до дъно и аз се огледах бързо, изплашена, че някой гарван може да се спотайва наблизо, както беше в другите часове. Ленобия поклати глава и разсея страховете ми.

— Гарваните са омразни не само на котките, но и на конете, само че омразата им е много по-опасна. Нито едно от онези противни птичи същества не би посмяло да влезе в конюшня.

— А другите хлапета? — попитах тихо.

— Те са прекалено заети да тренират с конете, които стоят тук затворени от дни заради тази буря. Така че повтарям, Калона трябва да бъде убит.

— Не може да бъде убит. Той е безсмъртен — разочарованието пролича ясно в гласа ми.

Ленобия отметна назад гъстата си коса и закрачи нервно от единия край на помещението до другия.

— Въпреки това някак си трябва да го победим. Той примамва нашите и ги отдалечава от Никс.

— Знам. Тук съм от няколко часа и вече виждам колко далеч са стигнали нещата. И Неферет също е на негова страна — задържах дъха си в очакване да видя дали Ленобия ще остане сляпо вярна на Висшата жрица, или е достигнала до истината.

— Неферет е най-лошата — каза тя и в гласа й имаше горчивина. — Тя трябваше да бъде най-предана на Никс, а я предаде изцяло.

— Тя не е същата — казах аз. — Предала се е изцяло на злото.

Ленобия кимна.

— Да. Някои от нас отдавна имаха такива опасения. Срамувам се да го призная, но по-голямата част не направихме нищо, за да й се противопоставим, когато се появиха първите симптоми и тя започна да се държи странно. Според мен тя вече не служи на Никс. Затова имам намерение да положа клетва за вярност към нова Висша жрица — завърши тя и ме погледна красноречиво.

— Не и аз — едва не изквичах от страх. — Аз още не съм преминала през Промяната.

— Ти беше Белязана и Избрана от нашата богиня. Това е достатъчно за мен. Драконът и Анастасия са на същото мнение.

— Ами останалите преподаватели? Има ли и други на наша страна?

Лицето на Ленобия посивя от мъка.

— Не. Всички са заслепени от Калона.

— А вие защо не сте? Тя забави отговора си.

— Не знам защо не успя да ме заслепи като другите. Драконът, Анастасия и аз разговаряхме за това, макар че нямахме много време за разговори. Ние също почувствахме привличане, но част от нас остана незасегната и успяхме да го видим — истински да го видим — и да осъзнаем разрушителната му същност. Стигнахме до единно мнение, че този, който може да го победи, си ти, Зоуи.