Изведнъж се почувствах мъничка, безпомощна и много изплашена. Исках да вдигна ръце и да изкрещя: «Но аз съм само на седемнайсет! Не мога да спася света. Не умея дори да паркирам успоредно!»

И в този момент лек ветрец погали лицето ми и донесе дъх на косена трева. Стоплен от лятното слънце и напоен с влага от утринна роса, духът ми се въздигна.

— Ти не си обикновено хлапе. Вслушай се в себе си дете, открий тихия глас в теб. Той ще те поведе и ние ще те последваме — каза тя и гласът й ми напомни за моята богиня.

Смесени с елементите, думите й ме успокоиха и изведнъж очите ми се отвориха. Как можах да забравя?

— Стихотворението! — извиках и отидох бързо до вратата на Персефона, където бях закачила чантата си. — Едно от червените хлапета пише пророчески стихове и точно преди да се върна тук, ми даде стихотворение, в което се говори за Калона.

Ленобия ме гледаше с любопитство, докато ровех из чантата.

— Ето го! — беше сгънато заедно със стихотворението, което според мен беше за Старк. Грабнах листа и го зачетох. — Да… това е. В него се казва как да накарам Калона да изчезне оттук. Но е написано… с нещо като поетичен код.

— Нека да го прочета? Може да помогна.

Протегнах ръка така, че да може да го вижда, и тя го прочете на глас, докато аз следвах текста с очи:

— Калона излезе от земята, но той не се е преродил, както ни уверява Неферет, нали? — попита Ленобия и продължи да изучава стихотворението.

— Не, бил е затворен в земята повече от хиляда години — отвърнах аз.

— От кого?

— От древните хора от племето на баба.

— Каквото и да са направили хората на баба ти, за да го заровят под земята, изглежда, че втория път то няма да подейства по същия начин. Този път същото нещо ще го накара да избяга. Това е достатъчно за мен. Трябва да се освободим от него, преди да разкъса напълно връзката ни с Никс — тТя вдигна поглед от стихотворението към мен. — Какво са направили хората чероки, за да го затворят в земята?

Въздъхнах дълбоко и съжалих сто пъти, че баба не е тук, за да ми помогне.

— Аз просто… не знам много за това — проговорих отчаяно.

— Ш-ш-ш… — успокои ме Ленобия и ме потупа по гърба, сякаш бях нервна кобила. — Чакай, дойде ми една идея — иИзлезе бързо от обора и се върна с гъсто и меко чесало, което ми връчи. Излезе за втори път и се появи с бала слама. Сложи я от вътрешната страна на стената и седна на нея. Намести се удобно, извади от балата една дълга златиста сламка и я пъхна в устата си. — Започни да четкаш кобилата и мисли на глас. Трите с Персефона ще открием отговора.

— Добре — казах и започнах да четкам бавно червеникавокафявата грива на Персефона. — Баба ми разказа, че жените Ги-гуа, ъм… така са наричали мъдрите жени чероки, се събрали от близките племена и създали прекрасна девица от пръст, за да примами Калона в една пещера. После са затрупали входа й с пръст.

— Чакай. Жените се събрали, за да създадат девица, нали така?

— Да. Знам, че звучи откачено, но се е случило точно така.

— Не, не се съмнявам, че казаното от баба ти е истина. Само се чудя колко жени са се събрали.

— Не знам. Баба ми каза само, че Ая е била техен инструмент и всяка от тях я надарила с нещо специално.

— Ая? Така ли се е казвала девицата?

Кимнах и се повдигнах на пръсти, за да я погледна над рамото на кобилата.

— Калона ме нарича Ая.

Ленобия ахна.

— Тогава ти си инструментът, чрез който той ще бъде победен отново.

— Да, но не победен, а само прогонен — казах машинално. Изведнъж инстинктът ми проработи и аз разбрах, че това, което казах, е истина. — Точно така. Този път той не може да бъде вкаран в капан, защото очаква от нас точно това, но аз мога да го накарам да избяга оттук — прошепнах по-скоро на Персефона, отколкото на Ленобия или на мен самата.

— Но този път ти няма да бъдеш просто инструмент. Нашата богиня те дари със свободна воля. Ти избираш доброто и именно доброто ще накара Калона да избяга.

Увереността на Ленобия ме зарази.

— Чакай, какво се казваше за онези пет неща?

Ленобия вдигна листа със стихотворението от пода, където го бе оставила.

— Тук се изброяват пет неща: Нощ, Дух, Кръв, Човек, Земя.

— Това са хора — казах развълнувано. — Както каза и Деймиън. Затова са написани с главни букви. Стихотворението говори за хора, които символизират тези пет неща. И… и се обзалагам, че ако баба беше тук, щеше да потвърди, че това са петте Гигуа жени, създали Ая.

— Ти вярваш ли в това, Зоуи? Чувстваш ли, че е правилно, дълбоко в душата си? Имаш ли усещането, че в теб говори богинята?

Аз се усмихнах и сърцето ми запърха като птиче в гърдите.

— Да, чувствам, че това е истината.

— Онова място на силата очевидно е някъде тук, в «Дома на нощта» — замисли се тя.

— Не — извиках по-силно, отколкото ми се искаше, и накарах Персефона да изцвили нервно. Погалих я и заговорих по-спокойно. — Не. Мястото на силата в училището е заразено от Калона. Неговата сила, обединена с тази на Неферет и смесена с кръвта на Стиви Рей, го освободи и… — хлъцнах, когато осъзнах до какъв извод ме води всичко това. — Стиви Рей! Досега си мислех, че тя представлява земята, защото има връзка със земята и така нататък, но сгреших. Тя не е земя, а кръв.

Ленобия се усмихна и кимна.

— Много добре. Единият е открит. Сега трябва да назовеш имената и на останалите четирима.

— И мястото — измърморих аз.

— Да, и мястото — съгласи се тя. — Тези места обикновено са свързани с Духа. Като Авалон, древния остров на богинята. Той е обвързан духовно с Гластънбъри. Християните също са усещали силата на това място и още навремето са построили там манастир.

— Какво? — заобиколих бързо Персефона и застанах пред Ленобия. — Какво казахте за манастира и за богинята?

— Ами, не можем да кажем, че Авалон принадлежи на този свят, но това място притежава особена енергия. Християните са я усетили и са построили там манастир, посветен на Дева Мария.

— Ох, професор Ленобия, точно това е! — трябваше да примигам, за да прогоня сълзите, после се засмях с глас. — Съвсем точно. Мястото на силата е на ъгъла на Двайсет и първа и, Луи в манастира на монахините бенедиктинки.

Очите на Ленобия се разшириха и тя се усмихна.

— Нашата Богиня е мъдра. Сега остава само да откриеш кои са останалите четирима и да ги заведеш там. В стихотворението се казва, че те се събират заедно… — Тя потърси с поглед мястото и зачете. — Нощта води до Духа. Кръвта е свързана с Човека, а Земята завършва.

— Кръвта вече е там, поне се надявам да е пристигнала. Казах на Стиви Рей да заведе червените хлапета в манастира, когато разбрах, че Неферет иска да я хване. — Защо я изпрати точно там?

Усмихнах се толкова широко, че за малко не си разцепих устните.

— Защото Духът е там. Това е игуменката на манастира, сестра Мери Анджела. Тя спаси баба от гарваните-демони и сега се грижи за нея в подземието на манастира.

— Монахиня? Да представлява Духа и да победи древен паднал ангел? Сигурна ли си, Зоуи?

— Не да победи, само да го пропъди и да ни даде време да се прегрупираме и да измислим как да се отървем от него завинаги. И да, сигурна съм.

Ленобия се поколеба, но само за миг, после кимна.

— Значи, вече идентифицира Духа и Кръвта. Помисли. Кой се крие зад Земята, Нощта и Човека?

Върнах се при Персефона и продължих да я реша. Изведнъж се засмях на глас и едва се сдържах да не се фрасна по тъпата глава.