— Афродита! Тя трябва да е Човека, въпреки че през повечето време няма нищо общо с хората.

— Съгласна съм с теб — засмя се Ленобия.

— Добре, останаха само Нощта и Земята — продължих аз. — Казах ви, че първото ми предположение за земята е Стиви Рей заради връзката й с този елемент. Но в сърцето си знам, че тя е кръвта. Земя… земя… — Може ли да е Анастасия? Нейните познания в областта на магиите и ритуалите често са свързани със земята.

Замислих се, но за съжаление не усетих онова прищракване, което би ми показало, че това е правилният отговор.

— Не, не е тя.

— Може да сме се съсредоточили върху неточните хора. Духът се оказа външен човек. Признавам си, че не го очаквах. Може би Земята също е някъде извън «Дома на нощта»?

— Струва си да помислим по този въпрос.

— Какъв човек или вампир би могъл да символизира Земята?

— От тези, които познавам, хората от племето на баба са най-близо до земята. Чероките се отнасят с особено благоговение към нея и са против безогледната й експлоатация и превръщането й в нечия собственост. Светогледът им е много по различен от този на съвременните хора.

Изведнъж замлъкнах, допрях чело до мекото рамо на Персефона и благодарих шепнешком на Никс.

— Ти разбра кой е човекът, нали?

Погледнах към Ленобия и се усмихнах щастливо.

— Това е баба. Тя е Земята.

— Пасва идеално — съгласи се Ленобия. — Сега ги имаш всичките.

— Без Нощта. Все още не съм измислила кой… — забелязах хитрата усмивка на Ленобия и замлъкнах.

— Погледни по-надълбоко, Зоуи Редбърд. Сигурна съм, че ще откриеш кого е избрала Никс.

— Не съм аз — прошепнах изплашено.

— Разбира се, че си ти. Стихотворението го казва ясно: «Нощта води към Духа». Никой от нас нямаше да се сети за манастира на бенедиктинките, нито че неговата игуменка е част от заложения в стихотворението пъзел, но ти ни отведе право там.

— Ако съм права — казах с треперещ глас.

— Вслушай се в сърцето си и ми кажи дали си права.

Поех дълбоко въздух и се заслушах в себе си. Да, да, то беше там, онова чувство, което идваше от моята богиня, и то ми каза, че съм права. Вдигнах поглед към умните сиви очи на Ленобия и казах уверено:

— Права съм.

— Тогава трябва да ви отведем с Афродита в манастира.

— Всичките — казах машинално. — Трябва да вземем Дарий, близначките, Деймиън и Афродита. Ако нещо се обърка, искам хората ми за кръга да са там. Освен това тук не ме посрещнаха много любезно и ако прогонването на Калона не освободи хлапетата и преподавателския състав от странното състояние на обсебване, не мисля, че ще се върна скоро в училище. Ще трябва някак си да се разправим и с Неферет. Имам нужда от помощта им, за да се справя с всичко това.

Ленобия се намръщи леко, но кимна.

— Разбирам те и въпреки че ме боли, съм съгласна с теб.

— Вие, Драконът и Анастасия ще трябва да дойдете с нас. В момента «Домът на нощта» не е безопасен за вас.

— Нашият Дом е тук — отвърна тя.

Погледнах я право в очите и казах:

— Понякога най-близките ти хора те предават и домът ти вече не е твоята крепост. Знам, че е трудно, но е истина.

— Много си мъдра за годините си, Жрице.

— Така си е. Аз съм продукт на един развод и един смотан втори баща. Кой да знае, че комбинацията ще се окаже толкова сполучлива?

Засмяхме се и гласовете ни се сляха със звънеца, който оповести края на учебния ден. Ленобия скочи бързо от сламата и каза:

— Трябва да изпратим съобщение до приятелите ти да дойдат в конюшните. Тук сме защитени от очите и ушите на гарваните-демони.

— Помислила съм за това — отвърнах бързо. — След малко всички ще са тук.

— Ако Неферет разбере, че ще се срещнете тук, ще стане лошо за всички ни.

— Знам — казах на глас, но си помислих: «Мамка му!»

Въпреки че навън леденият дъжд отново се засили, Деймиън, близначките, Афродита и Дарий дойдоха само минути след последния звънец.

— Това с бележките беше много умно — каза Ерин.

— Хитър начин да ни доведеш тук, без да мислим за това — добави Шоуни.

— Браво на теб! — похвали ме Деймиън.

— Но вие мислите за това сега, следователно трябва да измислим някаква защита и да действаме бързо. Така че казвай какво ще правим — каза Дарий.

— Така е — съгласих се аз. — Призовете елементите си и ги накарайте да формират защитна стена около мислите ви.

— Фасулска работа — каза Ерин.

— Да, това сме го отработили — каза Шоуни.

— Искате ли да образуваме набързо един кръг?

— Не, Зо, достатъчно е да ни осигуриш няколко секунди тишина — каза Деймиън. — Вече сме подготвили елементите и те чакат.

— Охо, кокошарникът се размърда! — обади се Афродита.

— Затваряй си плювалника! — викнаха в един глас близначките.

Афродита изсумтя презрително и отиде при Дарий, който веднага сложи ръка около раменете й. Забелязах, че раната на лицето му едва се виждаше и на разкъсаното място беше останала само бледорозова следа. Това ми напомни за собствената ми рана и докато близначките и Деймиън призоваваха елементите, а Афродита се натискаше в Дарий, аз се завъртях с гръб към тях и надникнах крадешком под тениската си. Гледката ме накара да изкривя лице от отвращение. Нямаше симпатична розова линия или поне нещо, което да ми заприлича на белега на Дарий. Кожата беше набръчкана, със стърчащи огненочервени и възпалени ръбове. Размърдах рамене. Не, не болеше. Беше само подуто и чувствително на пипане. И грозно. Много, много грозно.

Всеки път, когато през ума ми минаваше, че някой може да я види («някой» като Ерик, Старк или Хийт), ми идваше да ревна с глас. Сигурно повече никога нямаше да бъда с момче. Какво пък, поне животът ми нямаше да бъде толкова сложен…

— Бойните рани от битката между доброто и злото имат уникална красота — обади се Ленобия.

Подскочих и се огледах. Тя беше застанала съвсем близо до мен. Не я бях чула да се приближава. Вгледах се внимателно в нея. Ленобия беше съвършена, нищо не накърняваше красотата й.

— Звучи добре на теория, но ако белегът е твой, тогава действителността е по-различна.

— Знам какво говоря, Жрице — тя повдигна сребърната си коса и я прехвърли през едното си рамо така, че да видя основата на врата й, а с другата ръка дръпна яката на ризата си и откри ужасен белег, който започваше от края на косата й и слизаше надолу по гърба.

— Окей, всички елементи са тук — извика Ерин.

— Готови сме — каза Шоуни.

— Защо те нямаше шестия час? — попита Деймиън.

Ленобия и аз се спогледахме.

— Друг път ще ти разкажа за белега — каза тихо тя и се приближи до тях. Тръгнах след нея, като се питах с какъв род зло се е сблъскала, за да получи такъв ужасен белег. — Зоуи назова имената на хората, споменати в онова стихотворение — започна направо тя. — И мястото на силата, където трябва да отидем.

Всички обърнаха очи към мен.

— Манастирът на бенедиктинките. Спомних си, че сестра Мери Анджела не се шокира, когато й показах, че мога да управлявам стихиите. Една от причините е, че тя самата усеща тяхната енергия. Тя ми каза, че манастирът е бил построен на място, което притежава духовна енергия. Тогава не обърнах внимание на това — замълчах за миг и се изсмях. — Всъщност изобщо не я възприех сериозно. Помислих си, че си имам работа с ексцентрична монахиня.

— В твоя защита мога да потвърдя, че тя наистина е по-особена — сви рамене Афродита.

— Сравнена с другите монахини — добави Дарий.

— Тя е Духът, за който се говори в стихотворението — казах аз.

— И ти успя да го измислиш? Браво! — усмихна ми се Деймиън. — Кои са останалите?

— Кръвта е Стиви Рей.

— Да, тя наистина си пада по кръвта — измърмори Афродита под носа си.

— Ти си Човекът — казах и подсилих ефекта с широка усмивка.

— Страхотно! Няма що! Искам да се запише с големи букви: Не. Искам. Повече. Да. Ме. Смучат. Ни-ко-га! — Тя погледна към Дарий и погледът й омекна. — Освен ти, красавецо!