— Ти защо не му се поддаде? — попитах Дарий.

Видях очите му да се вдигат към Афродита, която дъвчеше сандвича си с отнесена усмивка.

— Мислех за други неща — отвърна той и се замисли за момент. — Но усетих притегателната му сила. Все пак не забравяй, че аз съм в малко по-различна позиция от моите братя воини. Никой от тях не е бил така интимно обвързан с вашата група. Когато син на Еребус поеме задачата да защитава някого, както аз се ангажирах с вас и ескортирах теб и Афродита, връзката става много силна — той ми се усмихна топло. — Много често Висшата жрица е охранявана цял живот от една и съща група воини. Неслучайно носим името на верния кон-сорт на нашата богиня, Еребус.

Върнах му милата усмивка и отправих мислено една гореща молба. Не исках Афродита да разбие това благородно сърце.

— Според вас какво става там горе в този момент? — попита неочаквано Джак. Всички вдигнахме глави към неравния таван на малкия тунел и съм сигурна, че не само аз се радвах на дебелия слой пръст и камък между нас и «там горе».

— Не знам — вместо да използвам един от безсмислените отговори като «Сигурна съм, че всичко ще бъде наред», реших да отговоря честно и продължих бавно, като подбирах внимателно думите си. — Да видим каква е равносметката: знаем, че древният безсмъртен е освободен от подземния си затвор. Знаем, че води със себе си същества, прилични на демони, и че предишния път, когато е ходел по земята, е изнасилвал жени и е заробвал мъжете им. Знаем също, че нашата Висша жрица, а вероятно и онова, което е останало от «Дома на нощта», ъ… поради липса на по-добро описание, ще кажа, че са преминали към Тъмната страна.

След този монолог настъпи дълга тишина. Мина известно време, преди Ерик да я наруши.

— Аналогията с «Междузвездни войни» винаги върши работа.

Усмихнах им се, после отново станах сериозна и заговорих:

— Това, което не знаем, е колко и какви щети са нанесли на обществото Калона и гарваните-демони. Ерик ни каза, че е имало нещо като буря, дъжд и градушка, но не е задължително те да са предизвикани от свръхестествени сили. Тук е Оклахома и времето е тотално откачено.

— Оооооооклахома! Място на прашни и снежни бури, от които ти замръзва задникът — обади се неочаквано Афродита.

Потиснах въздишката на досада и реших да не обръщам внимание на нашето Обвързано пияно момиче с виденията.

— И като сме тръгнали да изброяваме всички «какво знаем за», нека сме спокойни, че тук, в тунелите, сме на сигурно място. Имаме си храна, покрив над главите и всичко останало — поне се надявах да е така. Потупах покритото със скъпи светлозелени чаршафи легло. — Като стана дума за всичко останало, как ви се струва мебелировката? — попитах и погледнах Стиви Рей. — Не, че искам да се заяждам, но леглото, масата, хладилниците и другите неща са сериозен напредък в сравнение с мръсните черги и другите вехтории, които заварих тук преди около месец.

Стиви Рей ми изпрати една от своите сладки усмивки и каза:

— Трябва да благодарим за тях отново на Афродита.

— Афродита? — вдигнах вежди и заедно с останалите я погледнах въпросително.

— Какво да кажа? Превърнала съм се в детето от плаката, дето ни призовава да вършим добри дела. Добре поне, че съм хубава, иначе наистина щях да заприличам на скаут — отвърна тя, оригна се просташки и се намръщи. — Ох, scusa! /извинете/

— Скуза? — примига Джак.

— Италиански, тъпако — сопна му се тя. — Разшири гейските си хоризонти!

— Какво общо има Афродита с тези неща? — намесих се аз, за да предотвратя това, което със сигурност щеше да се превърне в махленска кавга.

— Тя ги купи. Всъщност идеята беше нейна — отвърна Стиви Рей.

— Скуза? — възкликнах и дори не се опитах да прикрия смайването си.

— Останах тук цели два дни. Нали не очакваше от мен да живея в бардак? Имам кредитни карти, защо да не пооправя малко? Това е част от фамилния кръст, който трябва да нося на раменете си. Заедно със сухото мартини — изтърси тя. — На площад «Утика», малко по-надолу по улицата, има мебелен магазин. Доставят каквото им поръчаш, както и в склада на едро, който също не е далеч оттук. Нямах представа, че наблизо има такива неща, преди една от червените шантавелки да ме светне, защото по принцип не пазарувам от подобни места.

— Те не са шантавелки — ядоса се Стиви Рей.

— Ох, ухапи ме! — озъби й се Афродита.

— Вече го направи — обади се Венера.

Афродита обърна блуждаещия си от виното поглед към нея, но преди да отвори уста, хлапето, което Стиви Рей бе нарекла Далас, каза:

— Аз й казах за склада на едро — всички обърнахме глави от Афродита към него. Той сви рамене. — Ориентирам се добре в града.

— И магазините доставиха стоките тук, долу? — изуми се Ерик.

— Не точно — обясни Стиви Рей. — Доставиха ги за «Трибюн Лофтс», които са в съседния вход. После, с малко ъ… приятелско убеждаване, свалиха стоката долу и след като се върнаха на земята, забравиха всичко. Така че, ето ти нови мебели!

— Все още не разбирам. Как сте успели да убедите хората да слязат долу? — зачуди се Дарий.

Аз въздъхнах:

— Има нещо, което трябва да знаеш за червените вампири…

— И за червените новаци също, само че при тях не е толкова силно — прекъсна ме Стиви Рей.

— Да, и за червените новаци — поправих се аз. — Те могат да контролират с психиката си нещата, които правят хората.

— Звучи по-гадно, отколкото е всъщност — побърза да го успокои Стиви Рей. — Аз просто пощипвам леко паметта на доставчиците на човешка кръв. Не контролирам действията им. Ние не използваме способностите си, за да им причиняваме зло. Нали така? — потърси тя подкрепа от червените.

Чу се едно нестройно «да, така е», но Венера не каза нищо, а Крамиша погледна виновно в земята.

— Те могат да контролират умовете на хората, но не могат да търпят слънчевата светлина. Възстановителните им сили са невероятни. И за да се чувстват добре, трябва да имат връзка със земята — започна да изрежда Дарий. — Пропускам ли нещо?

— Да — обади се Афродита. — Хапят.

— Не знам кое му е смешното — промърмори Афродита, когато червените хлапета избухнаха в смях.

— Афродита е откачена, дори и когато не е пияна и обвързана — обади се Крамиша. — Но всички сме свикнали с простотиите й.

— Но иначе си прав — продължих разговора си с Дарий, надвиквайки дивашкия смях на групата. — Всичко, което каза за червените хлапета, е вярно.

— Както и за червените вампири — добави Стиви Рей. Гласът й беше уморен, но в него прозираше гордост. — О, и мога да ви кажа, че слънцето изгря точно преди… — тя замълча и издаде глава, сякаш слушаше песента на щурците. — Преди шейсет и три минути.

— Всички възрастни вампири знаят кога изгрява слънцето.

— Но съм сигурна, че то не ги приспива, както приспива мен — каза Стиви Рей и подкрепи думите си с широка прозявка.

— Права си, обикновено не ги приспива — кимна Дарий.

— Ох, страшно ми се доспива, наистина — измърмори тя. — Особено днес. Обзалагам се, че това има нещо общо с шибаната стрела, която стърча цял ден от гърдите ми.

Докато слушах Стиви Рей, усетих, че и аз съм изтощена до смърт, особено след като задоволих жаждата си за кръв. Огледах смесената компания от червени и сини вампири, видях тъмните кръгове под очите им и сподавените им прозевки. Калона и проблемите в «Дома на нощта» продължаваха да тормозят съзнанието ми, да не говорим за нарастващото подозрение, че нещата с червените хлапета не са такива, каквито изглеждат, но бях прекалено уморена, за да мисля логично.

Потиснах желанието си да избухна в нервен пристъп на плач, затова казах:

— Искате ли всички да поспим малко? Тук сме напълно защитени и никой от нас не може да помогне с нищо на хората отвън. Не и когато е толкова уморен, че направо заспива прав.

— Аз съм съгласен, но ми се струва, че трябва да поставим охрана при входовете на тунелите. Разбира се, ако Жрицата одобри идеята ми. Просто за всеки случай.