Имах чувството, че произнасям думите на висок глас, но всъщност те излизаха от мен като немощен шепот. Въпреки това елементите ми се подчиниха, което беше добре, защото изведнъж ми се зави свят, заля ме вълна на слабост и аз залитнах към Хийт, неспособна да се държа повече на краката си.

Опитах се да разбера какво става, но съзнанието ми беше така замъглено, че не можех да мисля. Затова реших, че в момента не е толкова важно да разбирам какво става. Чух далечен тропот на бягащи крака и вдигнах поглед към Хийт.

— Помощ! Тук сме! Зоуи има нужда от помощ! — извика той.

Следващото нещо, което си спомням, беше лицето на Ерик до това на Хийт. Страхотно! Сега ще започнат отново да се карат, си помислих, но не стана така. Изразът в очите на Ерик, когато се вгледа в мен, ме накара да се разтревожа за себе си, но по един странен начин сякаш наблюдавах всичко отстрани.

— По дяволите — извика той и пребледня като мъртвец. Без да каже друго, разкъса ризата си (онази готината, с дълги ръкави, марка «Поло», която носеше при последния ни ритуал), и всички копчета се разхвърчаха наоколо. Зяпнах от изненада. Отдолу се показа тясна, плътно очертаваща всеки мускул на тялото му тениска — разбивач на женски сърца, и трябваше да призная, че изглежда невероятно. Ерик имаше страхотно тяло. Той приклекна от другата ми страна и каза:

— Съжалявам, но сигурно ще те заболи.

Сви ризата си на топка и я притисна към гърдите ми. Преряза ме адска болка и аз изстенах.

— Ох, извинявай, Зо, извинявай! — запелтечи той.

Погледнах надолу, за да видя какво може да боли толкова силно, и изпаднах в шок, когато видях, че цялото ми тяло е в кръв.

— К-какво… — опитах се да формулирам въпрос, но болката, примесена с нарастващо чувство за вкочанясване, не ми позволи да продължа.

— Трябва да я пренесем при Дарий — каза Ерик. — Той ще знае какво да прави.

— Аз ще я нося — каза Хийт. — Хайде, води ме при този Дарий.

Ерик кимна и направи знак с ръка.

— Да вървим.

Хийт се наведе към мен.

— Трябва да те преместим, Зо. Ако можеш, хвани се за врата ми.

Опитах се да кимна, но движението на главата ми завърши с нов стон. Хийт ме вдигна, притисна ме до гърдите си като дундесто бебе и, залитайки по леда, тръгна след Ерик. Пътуването обратно през тунелите беше кошмар, който няма да забравя никога. Хийт прекоси сутерена след Ерик. Стигнахме до металната стълба, която водеше надолу, двамата спряха и се разбраха за секунди.

— Ти слез пръв, аз ще ти я подам — каза Хийт.

Ерик кимна и се скри в дупката. Хийт застана на ръба й.

— Съжалявам — ми прошепна. — Знам, че е ужасно за теб. Целуна ме лекичко по челото, клекна и, не знам как, но успя да ме предаде на Ерик, който чакаше долу.

Казвам «не знам как», защото бях заета да крещя от болка и нямах време да следя какво точно правят двамата. Когато дойдох на себе си, видях Хийт да се приземява на пода на тунела и Ерик ме върна отново в ръцете му.

— Ще изтичам напред да намеря Дарий. Ти продължавай по главния тунел. Не се обръщай, не се отклонявай и застани там, където е най-осветено. Аз ще се върна с Дарий — нареди Ерик.

— Кой е Дарий? — попита Хийт, но се оказа, че говори на празното пространство. Ерик вече беше изчезнал.

— Много по-бърз е, отколкото си мислех — опитах се да кажа, но от устните ми излязоха нечленоразделни звуци. Забелязах, че лампата, която бе угаснала точно преди да се изкача горе, свети отново.

— Това е странно — исках да кажа, но вместо това промълвих нещо подобно на «тттттва е сттр». Поне това успях да чуя между бумтящите удари на сърцето ми в ушите.

— Ш-ш-ш-т — промълви успокояващо Хийт и тръгна възможно най-бързо напред, като внимаваше да не ме разтърсва много, защото това ме караше отново да крещя. — Остани с мен, Зо. Не затваряй очи. Гледай ме, Зо, гледай ме!

Хийт не спираше да говори и говори, което беше наистина изнервящо, защото гърдите ме боляха ужасно и всичко, което исках, беше да затворя очи и да заспя.

— Искам да спя — промълвих.

— Сега не е време за сън, скъпа. Искаш ли да си представим, че сме във филма «Титаник», който ти гледа поне хиляда пъти? Нали се сещаш, онзи, с Леонардо ди Тъпако.

— Ди Каприо — прошепнах, ядосана, че след всичките тези години Хийт все още не може да ми прости залитането по Леонардо като дете. Тогава го наричах «гаджето ми Лео».

— Както и да е — продължи той. — Помниш ли, когато веднъж ми каза, че ако беше Роуз, никога нямаше да ме изпуснеш? Хайде да изиграем онази сцена. Представи си, че аз съм онова педерастче Ди Каприо, а ти си Роуз. Ти трябва да не сваляш поглед от мен и да ме държиш здраво, иначе ще ме изпуснеш и аз ще се превърна в огромен плодов и много замръзнал сладолед за обратни.

— Кретен! — успях да прошепна.

Хийт се ухили.

— Не ме пускай, Роуз. Не ме пускай. Възстановката беше тъпа идея, но признавам, че се закачих. Първия път, когато гледах «Титаник», си изплаках очите точно на това място от филма (и като казвам, че си изплаках очите, беше точно така — с тресене на рамене, течащи сополи и хълцане — изобщо, пълна програма). Онази глупачка Роуз каза, че никога няма да го пусне, но направи точно това. Не можеше ли да се посмести малко и да вземе Лео (Джак) при себе си на онази дъска? Имаше достатъчно място, видях добре.

И докато замъгленото ми съзнание кръжеше около тази разбиваща сърцето сцена от любимия ми филм, Хийт продължаваше да ме държи здраво в ръцете си и да тича.

Тъкмо направи плавния завой на тунела, когато Ерик изникна пред нас. Дарий беше до него. Хийт спря и чак тогава чух колко тежко диша. Хм, запитах се разсеяно, дали не трябва да се засрамя от теглото си.

Дарий ми хвърли един поглед и веднага се разпореди.

— Ще я занеса в стаята на Стиви Рей. Ще стигна там много по-бързо от вас, но ми трябва помощта на този човек, така че, Ерик, покажи му накъде да върви. След това извикай близначките и Деймиън. Събуди и Афродита. Може да ни потрябва — после се обърна към Хийт. — Аз ще взема Зоуи.

Хийт се поколеба за миг. Явно не искаше да ме остави. Каменният израз на лицето на Дарий се смекчи.

— Не се страхувай, човеко. Аз съм син на Еребус и ти давам дума, че ще я пазя.

Хийт ме предаде неохотно в силните му ръце. Воинът ме погледна в очите и каза:

— Ще се движа много бързо. Довери ми се.

Кимнах едва и макар да знаех какво следва, ахнах от възхищение, когато Дарий полетя напред с такава скорост, че всичко около нас изгуби очертанията си и се сля в едно. Веднъж вече бях станала свидетел на удивителната му способност на практика да се телепортира от едно място на друго, но сега номерът беше също толкова зрелищен и спиращ дъха. Стори ми се, че са минали няколко секунди, когато Дарий се закова пред входа на стаята на Стиви Рей, дръпна завесата и влезе вътре. Стиви Рей седна в леглото и разтърка очи, после ни погледна тъпо. Изведнъж устата й се отвори от изненада и тя скочи от леглото.

— Зоуи! Какво стана?

— Гарваните-демони — отвърна Дарий. — Би ли разчистила онази маса?

Стиви Рей избута с едно движение всичко от масата до леглото. Исках да й кажа да не разхвърля всичко по земята, защото бях сигурна, че е счупила поне две чаши и видях как DVD дискове се разхвърчаха из цялата стая, но гласът не ми се подчини. Отказах се и съсредоточих всичките си сили в опита си да не умра от ужасната болка, която прерязваше на две горната част на тялото ми, докато Дарий ме поставяше на масата.

— Какво ще правим сега? Какво ще правим? — попита няколко пъти Стиви Рей и се разплака. Заприлича ми на изгубено дете.

— Хвани ръката й. Говори й нещо. Не й позволявай да изпадне в безсъзнание — каза Дарий, отвори един комплект за първа помощ и започна да вади нещата оттам.

— Зоуи, чуваш ли ме?

Усещах, че Стиви Рей държи ръката ми, но гласът й идваше някъде от километри. Трябваха ми нечовешки усилия, за да прошепна едно «да».

Тя стисна ръката ми.