— Ти ме целуна веднага след това, без да се налага да ти бъркам в мозъка.

— Да, така беше. Напоследък правя едно проучване върху психиката на момчетата. Но ти гарантирам, че нямам никакво желание да ти се хвърлям на врата.

Той стана рязко от леглото и се отдалечи.

— Не знам какво правя тук, по дяволите! Аз съм, какъвто съм, и това не може да се промени — каза ядосано и тръгна към вратата.

— Ти можеш да го промениш — казах го съвсем тихо, но думите прелетяха разстоянието между нас, достигнаха до Старк и го накараха да спре. Той сви юмруци и наведе глава, борейки се със себе си. Все още с гръб към мен, промълви тихо:

— Разбирам какво искаш да кажеш. Когато ми говориш така, започвам отново да чувствам.

— Може би защото съм единствената, която ти казва истината.

Докато говорех, инстинктът ми подсказа, че казвам това, което ми диктуваше Никс. Поех дълбоко въздух, концентрирах се и въпреки че бях уморена, ранена и притеснена от много неща, последвах водещата ме нишка и се опитах да зашия парченцата от разкъсаната човечност на Старк.

— Аз не те мисля за чудовище, но не мога да кажа, че си добър човек. Виждам те какъв си в действителност и вярвам, че ти сам избираш какъв да си. Не разбираш ли, Старк? Калона и Неферет те искат такъв, защото те използват. Ако не искаш да се превърнеш в тяхно уродливо създание, трябва да избереш друг път, да се бориш срещу тях и срещу онзи мрак, с който те се обграждат — спрях за момент, за да намеря точните думи, и атакувах отново. — Не разбираш ли, че ако добрите хора не направят нещо, злото ще победи?

Трябва да съм засегнала някой нерв, защото той се обърна и ме погледна тъжно.

— Но аз не съм от добрите хора, Зо.

— Преди да се случи всичко това, ти беше добър. Знам го със сигурност. И както ти обещах, не съм те забравила. Ти можеш отново да бъдеш добър.

— Като те слушам, започвам да вярвам, че наистина мога.

— Вярата е първата стъпка. Втората е действието.

Изчаках отговора му. Той не каза нищо, затова реших да запълня тишината между нас с нещо, което се мотаеше из главата ми през последните часове.

— Не си ли се замислял защо непрекъснато се засичаме?

Той пусна една от прословутите си усмивки тип «лошо момче»

— Да, и мисля, че е, защото ти си дяволски секси.

Опитах се да потисна усмивката, но не успях.

— Добре, имам предвид, освен това.

Той сви рамене.

— За мен това е достатъчно.

— Благодаря, но не говорех за това. Мисля си, че Никс има пръст в тази работа и ти си важен за нея.

Усмивката на Старк се стопи.

— Богинята не иска да има нищо общо с мен. Вече.

— Мисля, че ще се изненадаш. Помниш ли Афродита?

— Да — кимна той. — Нали говориш за онази надута пуйка, дето си мисли, че е богиня?

— Точно тази. Никс я обича и й вярва.

— Сигурна ли си?

— Сто процента — отвърнах. Опитах се да върна назад напиращата навън прозявка, но не успях и отворих широко уста. — Извинявай. Напоследък все не мога да се наспя. От стреса, раната и лошите сънища сънят сякаш бяга от мен.

— Може ли да те попитам нещо за тези сънища?

Вдигнах рамене и кимнах сънливо.

— Калона присъства ли в тях?

Примигах изненадано.

— Защо питаш?

— Той го прави. Промъква се в сънищата на хората.

— Влизал ли е в твоите?

— Не в моите, но дочух хлапетата да си говорят. Влизал е в техните, но за разлика от теб, те се кефят на това.

Спомних си колко секси може да е Калона, когато поиска, и колко лесно можех да се поддам на хипнотичното му въздействие.

— Да, обзалагам се, че е така.

— Искам да ти кажа нещо, но не бива да си мислиш, че го правя само за да ти налетя.

— Какво е то?

Той пристъпи смутено от крак на крак. Това, което искаше да ми каже, видимо го изнервяше.

— За него е по-трудно да влезе в съня ти, ако не си сама.

Изгледах го ядосано. Беше прав. Така можеше да говори само някой, който искаше да се мушне в леглото (и в гащите) ти.

— Първия път, когато го сънувах, не бях сама.

— С момче ли беше?

Бузите ми пламнаха.

— Не, бях със съквартирантката си.

— Трябва да е момче. Калона, изглежда, не обича съперници.

— Старк, това ми се струва пълна глупост.

— Има ли такава дума «глупотевина»? — усмихна се той.

— Това си е моя дума. И откъде знаеш тази подробност за Калона?

— Той говори свободно пред мен. Имам чувството, че понякога не ме забелязва. Чух ги да разговарят с Рефаим за сънищата. Калона каза, че ще сложи охрана от гарвани-демони между общежитията на момчетата и момичетата, но после се отказа, защото може да контролира новаците без проблеми, дори и да не влиза в сънищата им.

— Ама че гадна работа! Ами преподавателите? И те ли са под негов контрол?

— Очевидно. Досега никой не се е противопоставил нито на него, нито на Неферет.

Очаквах да стане по-предпазлив, след като го засипах с въпроси, но той, изглежда, нямаше нищо против, сякаш не виждаше нищо лошо да ме информира за подробностите. Затова реших да видя какво още мога да науча.

— Ами синовете на Еребус? Видях един, когато пристигнахме в Дома, но оттогава не съм мяркала нито един.

— Не останаха много — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Повечето са мъртви. Когато Шекина падна, Ейт побесня и ги поведе в атака срещу Калона, въпреки че според мен, не той я уби.

— Не беше той, а Неферет.

— Нищо чудно. Неферет е отмъстителна кучка.

— Мислех, че ти си един от нейните слуги.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Тя знае ли това? — погледнах го любопитно.

— Не — отвърна той. — Помня какво ми каза ти, преди да умра. Предупреди ме да внимавам с нея.

— Да. Аз също си спомням.

— И беше права.

— Старк, тя се променя, нали? Вече не е Висшата жрица на вампирите.

— Тя не е нормална, това е сигурно. Притежава странни способности. Кълна се, че може да шпионира хората по-успешно от Калона — той отмести поглед от мен, а когато ме погледна отново, очите му бяха тъжни. — Предпочитам ти да беше там вместо Неферет.

— Да бъда там? — попитах, въпреки че свиването на стомаха ми каза, че знам точно за какво става дума.

— Ти си ме наблюдавала, нали? С онази камера.

— Да — казах тихо. — Джак я инсталира. Не исках да те оставям сам и това беше най-добрият начин да те държа под око. Но после баба катастрофира и нещата се объркаха… съжалявам.

— Аз също. Щеше да е съвсем различно, ако бях видял теб вместо нея, когато отворих очи.

Много исках да разбера какво точно се случва, когато умираш изобщо, да разнищя цялата история с умирането и съживяването, исках също да го разпитам за Неферет, но той се затвори в себе си и очите му потъмняха от болката.

— Виж — промени рязко темата той, — ти трябва да поспиш. Аз също съм уморен. Искаш ли да поспим заедно. Просто да спим. Обещавам, че няма да нахалствам.

— Не, не мисля, че ще се получи.

— Предпочиташ да видиш отново Калона в съня си?

— Не, но… не мисля, че да си легнем двамата е добра идея.

Той ме погледна тъжно.

— Защото не вярваш, че ще спазя обещанието си, нали?

— Не, защото не искам никой да разбере, че си бил тук — признах си аз.

— Ще си тръгна, преди някой да се появи — каза тихо той.

И изведнъж осъзнах, че е мое задължение да помогна на човешкото в него да надвие в борбата за душата му. В главата ми отекнаха последните думи от стихотворението на Крамиша:

«Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»

Разбрах какво трябва да направя.

— Добре, но ми обещай да си тръгнеш, преди другите да се размърдат.

Очите му се разшириха от изненада. Устните му се разтегнаха в онази негова усмивка на лошо момче.

— Наистина ли?

— За съжаление, да. Хайде, идвай тук, преди да съм заспала, както си говорим.

— Супер. Няма нужда да ми повтаряш два пъти. Аз съм чудовище, не бавноразвиващ се — каза той и се приближи до леглото.