— Не знаех, че вампирите могат да се напият от човешка кръв — каза Афродита. — Това е интересно.

Подаде ми чантата и започна да ме изучава с поглед, сякаш бях експонат под микроскоп.

— Не мисля, че ще ти е толкова интересно, ако изядеш напоен с вино тъпак и те хване махмурлука. Да те видим тогава, като започнеш да виеш от главоболие и да се оригваш на евтино вино — обади се Стиви Рей. — Да знаете, че е пълна отврат.

Всички се втренчихме в нея. Най-после успях да кажа:

— Стиви Рей, моля ти се, повече не яж хора. Това наистина е много, много, много гадно — казах строго и направих гримаса на отвращение.

— Обзалагам се, че вече няма да помирише друг човек. Последният е имал отвратителен вкус — каза Крамиша.

— Крамиша! Не ядосвай Зоуи. Вече никой никого няма да яде. Просто дадох пример за нещо, станало мнооого, много отдавна, за да покажа, че знам какво е да се напиеш от пиян човек — обясни Стиви Рей и ме потупа по ръката. — Така че не се безпокой. Никой тук няма да пострада, както и хората на улицата. Не се стресирай, гледай си здравето.

— Как не се сетих — изсумтях. — Има ли изобщо за какво да се тревожа?

— Имаш думата ми. Няма да ядем хора, докато те няма — заяви тържествено Стиви Рей и се престори, че прави кръст пред гърдите си. — Честен кръст, да пукна, ако не изпълня клетвата си!

Да пукна! Господи, наистина се надявах никой да не пукне. Отново. Изведнъж алкохолната мъгла се разнесе, мозъкът ми се проясни и аз отново можех да мисля. И веднага разбрах какво трябва да правя. Продължих да се правя на пияна и се усмихнах на Афродита.

— Ей, Фро, що не тръгвате вече нагоре? Дарий сигурно ни чака? Аз ще дам един телефонен номер на Стиви Рей и идвам при вас.

— Добре, ще се видим горе. И повече не ме наричай Фро.

Афродита врътна сърдито глава и поведе навън близначките, Деймиън, Джак и цялата армия от ядосани котки… Щом излязоха, Ерик влезе обратно в стаята. Скръсти ръце, облегна се мълчаливо на стената и се втренчи в мен. Използвах пиянството си за извинение и се направих, че не го виждам.

— Ще можеш ли да се съсредоточиш? — погледна ме Стиви Рей. — Нали искаше да добавя някакъв телефонен номер?

— Не — казах заваляно. — Ще го напишшша на лиссст.

— Добре, добре — каза бързо тя, развеселена от състоянието ми, и потърси с поглед нещо за писане.

Крамиша отиде при нея и й подаде хартия и химикалка. Стиви Рей ме погледна притеснено и поклати глава.

— Сигурна ли си? Не е ли по-добре просто да ми го кажеш и аз…

— Не! — срязах я аз.

— Добре, стига си вдигала врява. Ето, вземи — и сложи хартията и химикалката в ръцете ми.

Усетих, че Ерик приближава до масата, все още загледан в мен. Намръщих се и провлякох пиянски:

— Не гледай.

— Добре, добре — вдигна той примирително ръце и отиде при Крамиша.

Чух ги да си шепнат и ми се стори, че обсъждат каква досадница съм, когато се напия. Беше адски трудно да се концентрирам сред алкохолните изпарения, които Хийт ми предаде, но болката от движението на ръцете ми помогна да изтрезнея. Надрасках набързо телефонния номер на сестра Мери Анджела и добавих:

«План Б. Имай готовност да преместиш всички в манастира, но не казвай на никого. Ако никой не знае къде отивате, значи и Неферет не знае къде отивате.»

— Ето го.

Стиви Рей се опита да издърпа листа от ръката ми, но аз го стиснах между пръстите си, което я накара да ме погледне ядосано. Точно това исках. Опитвайки се (доколкото ми бе възможно) да й покажа, че съм трезва като краставичка, я погледнах в очите й прошепнах:

— Ще се преместите, когато ти кажа.

Тя сведе поглед към бележката и очите й се ококориха. Хвърли ми бърз поглед и ми кимна едва забележимо. Затворих уморено очи и се предадох на вцепенението си.

— Приключихте ли с тайните телефони? — попита Ерик.

— Да — озъби му се Стиви Рей. — Сега го вкарвам в телефона си и унищожавам всички веществени доказателства.

— А на себе си имаш ли доверие? — обади се Хийт от леглото.

Отворих очи и извиках:

— Хей!

— Какво? — омекна той.

— Благодаря ти още веднъж.

— Не е кой знае какво.

— Но за мен е — възразих аз. — Пази се, чуваш ли.

— Има ли значение…

— Има. Но следващия път не искам да пиеш — оригнах се отново и веднага направих гримаса, защото болката преряза гърдите ми.

— Ти си на ход, Ерик — намеси се Стиви Рей.

Ерик веднага дойде при мен.

— Това ще боли, Зо. Съжалявам, но няма как, ти наистина трябва да се върнеш в «Дома на нощта».

— Знам. Ще затворя очи и ще се опитам да си представя, че съм на друго място.

— Може и да се получи — отвърна Ерик.

— Ще те изпратя догоре, Зо — каза Стиви Рей.

— Не. Оставаш с Хийт — казах бързо. — И ако допуснеш някой да го изяде, прави му сметката. Не се шегувам.

— Чух всичко — обади се Крамиша. — Не се бой, няма да изям гаджето ти, вече не е вкусно.

— Зо нямаше предвид това — смотолеви Хийт и вдигна почти празната бутилка към нас, сякаш ни казваше «наздраве».

Обърнах гръб и на двамата и продължих да гледам настойчиво Стиви Рей.

— Не се тревожи, аз ще поема грижата за Хийт — побърза да ме успокои тя, прегърна ме и ме целуна по бузата. После прошепна в ухото ми. — И да се пазиш, чу ли?

— Помни какво ти написах — казах тихо.

Тя кимна.

— Окей, да тръгваме — казах на Ерик и стиснах очи.

Той ме вдигна много внимателно, но въпреки това болката ме връхлетя с такава сила, че дори не можах да извикам. Продължих да стискам очи и се опитвах да дишам на малки глътки, докато Ерик бързаше надолу по тунела, стараейки се да не ме притиска силно, като не спираше да повтаря, че всичко ще бъде наред… че всичко скоро ще свърши… Когато стигнахме до желязната стълба към сутерена на депото, той ме погледна и каза, сякаш се извиняваше:

— Съжалявам, но тук ще боли адски. Дръж се, Зо, скоро всичко ще свърши.

Вдигна ръце и ме предаде на Дарий, който чакаше горе.

И тогава припаднах. За съжаление, когато леденият дъжд и пронизващият вятър зашибаха лицето ми, дойдох на себе си.

— Шшт, не мърдай! Ще те заболи още повече — каза Дарий и чак тогава видях, че вече съм в неговите ръце.

Ерик беше до него и ме гледаше тревожно, докато напредвахме вкупом към един огромен черен джип «Хамър «в началото на паркинга. Видях Джак до отворената врата към широката задна седалка. Афродита седеше на мястото до шофьора, а близначките и цялото стадо от котки бяха най-отзад. Деймиън седеше до вратата пред тях.

— Поеми я и ми помогни да я сложим да легне — каза Дарий.

Не знам как, но двамата успяха да ме пренесат на седалката и главата ми легна в скута на Деймиън. За лош късмет не можах да припадна отново. Преди Дарий да затвори вратата, Ерик ме стисна за глезена и каза:

— Обещай, че ще оздравееш. Едва събрах сили да кажа:

— Обещавам!

Дарий затвори вратата, седна на мястото на шофьора и ние потеглихме. Взех твърдо решение да отложа въпроса за Ерик и Хийт, докато всичко около мен се успокои и събера достатъчно сили да се справя с тях. Признавам си, че в онзи момент изпитвах истинско облекчение, че ги оставям. Пътувахме в мрак и тишина сред потъналата в лед Тулса. Дарий водеше истинска битка, за да удържа джипа върху ледените пързалки, маскирани като улици. Афродита се обади само веднъж, колкото да каже, че ако човек тръгне в тази поледица, няма начин да не си счупи някой крайник. Деймиън, напрегнат и смълчан, ме държеше на коленете си и гледаше през прозореца. Дори и близначките като никога не бъбреха помежду си. Затворих очи и се опитах да превъзмогна световъртежа и болката. Онова познато и подозрително усещане за вкочаняване запълзя бавно от крайниците към тялото ми. Този път го усетих навреме и разбрах, че не бива да му се предавам въпреки изкушението да се отпусна в прегръдката му. Вече знаех, че сковаването е предвестник на смъртта. Наложих си да дишам дълбоко, въпреки че всяко поемане на въздух ми костваше ужасни болки.