Денил поклати глава.

— Не. Това ще съсипе кариерите и на двама ни. Изменниците… макар да ми се искаше да го бяха пощадили, те не го познаваха. Не знаеха, че той заслужаваше пощада. Как биха могли да знаят? Той беше съветник на краля, който представляваше всичко онова, което те ненавиждаха. И… — Той въздъхна. — Въпреки всичко искам да остана в Арвис. Не завинаги, но…

Откъм коридора се появи Мерия.

Тя изглеждаше различно и Денил не можа веднага да определи каква е промяната. „Изглежда по-възрастна. Не остаряла, а помъдряла. Сурова. Напомня ми за лейди Винара. Хм. Споделянето на отговорността определено й подхожда“.

Но беше време той отново да застане начело.

— Лейди Мерия — каза той, като се изправи и подаде ръка. — Благодаря ви за помощта.

Тя се поколеба, после бръкна в джоба си и извади пръстена. Когато Денил го взе, магьосницата го изгледа преценяващо. Дали за да провери дали е готов да поеме посланическия си пост? Той прикри усмивката си.

— Крал Амакира е мъртъв, както и останалите ашаки — каза му тя. — Той се самоуби, останалите принудиха Изменниците да ги убият, като атакуваха кралицата. Сония и Регин идват насам, за да се срещнат с вас. Оусън каза, че трябва да се съберем и да поискаме аудиенция при кралицата.

— А Изменниците какво правят?

— Обхождат съседните къщи. Вече намериха и убиха един ашаки, който се беше скрил по време на битката.

Тайенд си пое рязко дъх.

— Робите на Ачати.

Сърцето на Денил прескочи един удар.

— Ще ги убият.

— Дали? — попита Мерия. — Може и да не го направят.

— Не бива да рискуваме. Трябва да ги предупредим. — Тайенд направи няколко крачки към коридора.

Мерия се намръщи.

— Ако са можели да се измъкнат, досега да са го направили.

Тайенд погледна към Денил.

— Но ако не са…

— Трябва да ги вземем с нас — каза Денил. — Ако се съгласят. Вече са свободни мъже.

— Ще ги наемете за прислужници? — попита Мерия и се намръщи. — Когато нямат кой знае какъв избор. Това не е по-различно от робството.

Денил поклати глава.

— По-добро е от смъртта. Но според мен… ние просто ще им предложим да ги вземем с нас. Останалото зависи от тях.

— Първо трябва да ги намерим — напомни му Тайенд. — Ако са тук, значи се крият. И може би не разполагаме с много време.

— Тогава да се разделим — предложи Денил. — Ти остани с Мерия, която ще те защитава. Ако не ви виждат, могат да ви помислят за Изменници и да ви нападнат. Аз ще проверя на горния етаж, вие останете тук.

Денил тръгна към стълбите. До като оглеждаше къщата на Ачати, той откри части от нея, които не бе вйждал преди. Всичко бе боядисано в познатите убити, земни цветове, които Ачати предпочиташе пред искрящо белите стени от сачаканската традиция. Денил се почувства така, сякаш бе обграден от присъствието на Ачати и сърцето го заболя.

В задната част на къщата той отвори една врата, огледа се и ахна от удивление.

„Защо не ми е казвал за това?“

Денил бе виждал библиотеката на Ачати. Тя представляваше скромна стая в частните покои на приятеля му, и всички книги и свитъци бяха прибрани в изкусно украсени скринове. Стаята, в която стоеше Денил сега, бе няколко пъти по-голяма и пълна с рафтове. В центъра й стоеше голяма маса, върху която имаше само лист хартия, сгънат и запечатан.

Зад масата стояха двама мъже. Робите на Ачати.

Те не носеха само обичайните си набедрени превръзки, а бяха облечени със семпли панталони и туники. Когато Денил ги погледна, те наведоха погледи.

— Господарят остави това за вас — каза единият, сочейки писмото.

Денил отвори уста да заговори, но промени намеренията си. „Първо виж какво пише в писмото“. Той отиде до масата и го взе. Стомахът му се сви, щом видя името си, написано напреки с елегантния почерк на Ачати.

Денил си пое дълбоко дъх, счупи печата, отвори писмото и зачете.

Денил затвори очи, преглътна тежко, прочисти гърлото си и погледна към робите.

— Е, Дак и Вата, нямам много време за обяснения, затова ще говоря направо. Господарят ви е… — Буца заседна в гърлото му.

— Знаем — отвърнаха двамата едновременно.

— Изменниците обхождат всички къщи около пътя и подозирам, че ще приемат присъствието ви тук като проява на лоялност към господаря ви. Затова посланик Тайенд и аз ви предлагаме да ви вземем с нас.

— Ще трябва ли да напуснем? — попита Вата с широко отворени очи.

— Вероятно — отвърна Денил. Той поклати глава. — Честно казано, не знам как ще постъпят Изменниците. Не знам дали ще е по-добре за вас да станете наши спътници или прислужници — и дали изобщо това е приемливо за вас. Но ви обещавам, че ще направим каквото е по силите ни, за да ви защитим.

Двамата мъже се спогледаха и Лак кимна.

— Господарят ни каза, че трябва да правим каквото ни кажете.

— Тогава ви казвам да дойдете с мен — рече Денил, махна с ръка и тръгна към вратата на библиотеката. — Но не като роби — додаде той. — Дръжте се като свободни мъже, каквито вече сте. Не по начина, по който бяха свободни ашаките, разбира се. Не мисля, че Изменниците ще погледнат с добро око на това.

— Не съм сигурен, че знам как да бъда свободен мъж — промърмори тихо Вата.

— Ще се научиш — увери го Денил. Той пъхна писмото на Ачати в джоба си и поведе двамата му бивши роби към новата им, стряскаща свобода.

Савара отново се бе настанила в имението, което бе определила за база. Този път Господарската стая бе мястото, където чакаха онези, които искаха аудиенция или бяха призовани от кралицата. Потокът от хора, които докладваха за напредъка на Изменниците в поемането на контрола над града не спираше, а Лоркин и Тивара седяха до нея на стража.

Всички къщи покрай двореца вече бяха претърсени. Открити и убити бяха няколко ашаки, които се криеха, за да нападнат от засада Изменниците. Бяха открити няколко свободни жени и децата им. Техните съпрузи, бащи и синове бяха толкова уверени в победата, че не си бяха направили труда да изпратят семействата си на безопасно място. Някои от именията бяха пълни с труповете на роби, които не бяха успели да избягат преди господарите им да ги избият с магическата си сила.

Избрано бе едно голямо имение, в което бяха затворени богатите и здрави свободни жени и деца, докато Изменниците не стигнеха до решение какво да правят с тях. „Което може би ще е същото, каквото направихме с останалите семейства — помисли си Лоркин. — Те ще трябва да открият своето място сред освободените роби, което вероятно означава да работят за пръв път през живота си“.

— Някои роби са нападнали семействата на бившите си собственици, преди да напуснат града — каза Говорителката Шая на кралицата. — Няколко свободни жени се нахвърлили върху робите, след като научили за поражението на ашаките. Изпратихме всички ранени в имението от другата страна на пътя. Няколко робини и една свободна жена започнаха да раждат. Всички Изменници с опит в лекуването са изпратени да им помагат.

— Достатъчни ли са?

Шая поклати глава.

— Трябват ни още. Кога пристигат киралийците?

— След около ден.

— Аз ще отида — предложи Лоркин.

— Не. — Савара се обърна и го погледна. — Засега си ми нужен тук.