Тя влезе в една от тях и тъй като вътре нямаше столове, седна направо на пода и се облегна на стената. Лилия се отпусна до нея, премествайки една покрита с прах счупена чиния. Тя избърза повърхността й, разкривайки символа на Гилдията, отпечатан от долната й страна. „Много е стара. Чудя се как ли е попаднала тук“.

— Не трябва да ми пука — каза Аний.

Лилия се обърна и я погледна.

— Разбира се, че трябва. Той ти е баща.

Устата на Аний се изкриви в горчива усмивка.

— Не се държи като такъв. През по-голямата част от живота ми ме пренебрегваше. Потърси ме едва когато семейството му бе избито.

Лилия замълча, защото не знаеше как да отговори на това.

— Всъщност не съм съвсем честна спрямо него — додаде Аний с по-тих глас. — Майка го напусна. Каза, че не е безопасно да бъде съпруга на Крадец и че не издържа да се крие непрекъснато. Според мен ако двама души не искат да бъдат заедно, не трябва да бъдат насилвани.

— А как стана така, че Сери се ожени отново? — попита Лилия. Само кралят можеше да дава развод. Тя не можеше да си представи как един Крадец отива да моли краля да разтрогне брака му.

Аний сви рамене.

— Просто го направи.

— Но това е…

— Двуженство? — Аний погледна към Лилия и сви рамене. — Не съвсем. Никой в подземния свят не може да си позволи законен брак. Предполагам, че Сери би могъл, но защо да спазва този закон на краля, когато пренебрегва всички останали? Ние си имаме наши правила за сключване на брак и за раздяла.

Лилия поклати учудено глава.

— Това е цял един друг свят. — Тя сви рамене. — Макар че бих могла да кажа същото и за семейството, за което работят родителите ми. Може и да сме съществували в техния свят, но всъщност не сме били част от него. Сигурно е хубаво да си богат и да можеш да заповядваш на хората край теб, но понякога ние имаме повече право на избор в живота си от тях. Те не трябва да решават за кого да се омъжат и трябва да искат развод от краля — с надеждата, че той ще им го даде.

— Може би затова Сония не се е омъжила. Тя не е от Домовете и няма семейство, което да решава за кого да се омъжи, но ако го беше направила, щеше да е според закона и ако някой ден поискаше да сложи край на брака си, би могла само да се надява, че кралят ще й разреши.

Лилия се засмя.

— Не мога да си представя как някой мъж ще я командва.

Аний се ухили.

— Не. По-вероятно е да стане обратното. — Но когато срещна погледа на Лилия, лицето й отново стана сериозно. Тя извърна очи настрани и въздъхна.

— Ще го убият. Най-накрая ме допусна в своя свят, а сега ще го изгубя.

— Само ако нещата се объркат — а ние ще се постараем това да не се случи.

Аний я погледна обвиняващо.

— Ти смяташ, че той е прав.

— Не. — Лилия поклати глава. — Но подозирам, че в този случай нямаме думата.

Другото момиче се намръщи, после лицето й придоби замислено изражение.

— Можеш да му кажеш, че Калън не иска да го прави. Това ще го укроти за известно време.

Лилия кимна.

— Бих могла. Но тогава той може да се опита да го направи без Калън. — Тя се сети за думите на Сери. — Не спирам да си мисля, че може да е прав за едно нещо — Скелин ще се досети, че сте дошли тук. Къде другаде бихте могли да отидете? Сигурно знае, че тук има тунели. Те не са някаква тайна в Гилдията, затова предполагам, че и навън знаят за тях. Все някога ще дойде да надникне и тук. И когато го направи, той ще ви намери. А ако тогава аз съм на занятия, няма да мога да му попреча да ви избие.

Аний се обърна към Лилия и сбръчи разтревожено вежди.

— Може би единственият начин да сте в безопасност е да ползвате защитата на Гилдията — продължи Лилия. — Знам, че тази мисъл не допада на никой от вас, но ако капанът на Сери се провали, така или иначе ще стигнете дотам. Подозирам, че на Гилдията също няма да й хареса, но те ще са много по-склонни да ви защитят, ако им представите доказателства, че Скелин е влизал в подземните тунели.

Аний изпъшка и разтърка лицето си с длани.

— В думите ти има смисъл и това не ми харесва.

— И на мен — призна Лилия. — Но знам много добре, че не мога да бъда защитникът, от който се нуждаете. Не само защото не мога да прекарвам толкова време тук долу, а и защото не знам колко е могъщ Скелин. Ако слезе в тунелите заедно с Лорандра, се съмнявам, че ще успея да защитя себе си, камо ли и вас. Но дори и да не е толкова силен, как смяташ да ме уведомиш, че имаш нужда от помощ? Ами ако не успея да сляза долу навреме?

— Ще използваме пътя за бягство.

— Ами ако не успеете? Дори и да го направите, ще излезете в земите на Гилдията и ако той продължава да ви преследва, така или иначе ще трябва да потърсите помощ от магьосниците. — Лилия въздъхна и усети как притеснението и чувството на безсилие от последните седмици се натрупват в гърдите й. — Тук долу не е безопасно и ти би трябвало да живееш сред повече удобства, и е доста трудно да ти нося храна и… ми липсваш.

След това последно признание потокът от думи секна. Лицето й пламна и тя погледна смутено към Аний. На лицето на момичето се бе изписало странно, изненадано изражение.

— В смисъл липсват ми миговете, когато оставахме насаме. Може да се проявявам като егоистка — каза тя. — Искам да ти се…

Но преди да успее да се извини, Аний се наведе напред, хвана я нежно за брадичката и я целуна.

— И ти ми липсваше — каза тя тихо и напрегнато.

След това привлече Лилия в прегръдките си. Известно време двете просто се притискаха една в друга, търсейки утеха във физическата топлина и близост. Но скоро Аний въздъхна и се отдръпна.

— Сери ще се чуди къде се губим — промърмори тя.

После се изправи и подаде ръка на Лилия. Когато момичето я хвана, Аний я издърпа на крака, но същевременно я привлече към себе си и отново я целуна. Този път целувката бе продължителна, сякаш бе забравила последните си думи.

Тропот на крака, последван от рязко поемане на дъх, върна Лилия в реалността. Двете с Аний отскочиха настрани и се обърнаха едновременно към вратата. Аний зае бойна поза. Лилия посегна към магията си и бързо издигна бариера около тях, но тогава видя, че на прага всъщност стои Сери.

Лицето му бе замръзнало от изненада. Но когато Аний промърмори някаква ругатня, изражението му се промени на смесица от смущение и веселие.

— Не исках да ви прекъсвам — каза той, отстъпвайки назад. — Ще се върна когато приключите.

Едва успявайки да потисне усмивката си, той се обърна и се отдалечи.

Аний скри лицето си в шепи и изпъшка. Лилия постави съчувствено ръка на рамото й. „И аз не бих искала баща ми да ме хване как целувам друга жена“. Когато раменете на Аний се разтресоха и тя започна да издава хълцащи звуци, сърцето на Лилия се сви. Но ръцете на приятелката й се свлякоха върху устата й и едва тогава тя разбра, че Аний се смее.

— Добре — каза Лилия, докато чакаше Аний да се успокои. — Не очаквах точно тази реакция.

Аний поклати глава.

— Не. Предполагам, че не е нормално. — Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и изломоти: — От месеци се чудя как да му кажа. Сега не се налага.

— Щеше да му кажеш за нас?

— Но… той нямаше ли да се ядоса?

— Не. Може да се изненада. Казвала ли съм ти къде се е родил и израснал?

Лилия поклати глава.

— Това е доста интересна история. Всъщност са много истории. На едно място, където могат да се срещнат хора с най-различни вкусове и настроения. — Аний хвана Лилия за ръката. — Ела. Трябва да се връщаме. Той ще се разтревожи, че сме твърде смутени и притеснени, за да се върнем. А аз искам да се убедя, че глупавият му план е колкото се може по-безопасен.

Буквите на листа хартия пред Денил бяха сиви като буреносно небе. Тайенд му беше дал жалките останки от мастилото си и тъй като нито робите, нито Мерия бяха успели да донесат още, Денил бе принуден да разреди остатъците с вода. Той последва съвета на Тайенд и след като приключваше работата си, заключваше записките от проучванията си с магия.