Някакво раздвижване край вратата привлече погледа му и той вдигна глава тъкмо навреме, за да види как Кай се хвърля по очи на пода.

— Пристигна карета от двореца, господарю — каза му робът. „Отново е Ачати“. Денил въздъхна и за миг затвори очи. „Все така трудно е“. Магьосникът отвори очи, изсуши мастилото на листа хартия, почисти писалката си, прибра всичко в чекмеджето и го заключи с магия. Освободи Кай, изправи се и тръгна към Господарската стая.

Робът-портиер буквално подскачаше от крак на крак, докато не видя Денил и не се хвърли по очи на пода.

— Лорд Лоркин се завърна, господарю! — обяви той.

Сърцето на Денил подскочи.

— Лоркин?

Той тръгна бързо към вратата, но синът на Сония се появи в коридора. Когато младият мъж влезе в стаята, Денил усети как го побиват тръпки. „Нещо му се е случило“ — помисли си той, макар да не беше сигурен как го е разбрал. Магьосникът огледа Лоркин от главата до петите. Нямаше никакви следи от наранявания, макар че нямаше как да е сигурен, тъй като мантията скриваше тялото. Освен тъмните сенки под очите, които предполагаха недоспиване, Лоркин изглеждаше здрав.

— Посланик Денил — каза той.

— Свободен си! — Денил едва устоя на порива да прегърне младия мъж и вместо това разтърси ръката му в обичайния жест за поздрав в Киралия. — Какво се случи? Крал Амакира те пусна да си вървиш?

— Да — отвърна Лоркин.

— Знаете ли защо?

Лоркин погледна встрани.

— Не ми каза.

Денил отстъпи назад. Гласът на Лоркин беше равен и безизразен. „Би трябвало да бъде облекчен. Озадачен от неочакваното си освобождение. Разгневен, че въобще е бил затворен в килия“.

— Моля, седнете. — Денил поведе Лоркин към местата за сядане, но младият магьосник не седна. — Наранен ли сте?

— Не.

— Разчетоха ли съзнанието ви? Опитаха ли?

— Не.

— Лорд Лоркин! Стори ми се, че чух името ви.

Двамата се обърнаха и видяха застаналия на прага Тайенд. Елийнецът забърза към тях, протегна ръце, за да прегърне младия магьосник, но изненада Денил, като в последния момент ги свали. После огледа Лоркин с критичен поглед.

— Не ми изглеждате твърде зле за човек, който е лежал в затвора — отбеляза той. — Но те не биха се осмелили да ви наранят физически. Как се чувствате?

Лоркин сви рамене, но в очите му се четеше все същата уклончива предпазливост, която Денил бе забелязал по-рано.

— Изморен. Гладен. Няма да откажа и една вана.

Тайенд изсумтя и се усмихна.

— За това си прав. Не мога да си представя, че в дворцовия затвор има вани с гореща вода. Нека ти осигурим една от нашите абсолютно цивилизовани вани. Ще накарам робите да ти приготвят нещо вкусно и ще ти наглася една чиста мантия.

Лоркин кимна, но преди да се подчини на опитите на елийнеца да го изкара от стаята, бръкна в джоба на мантията си и се обърна към Денил. Без да каже нито дума, извади един свитък. Денил забеляза печата на крал Амакира, преди отново да вдигне поглед към лицето на младия мъж. Лоркин го гледаше сурово и многозначително.

След това се обърна и излезе.

Денил седна и счупи печата. Това бе официална заповед на краля, в която той просто заявяваше, че на Лоркин му е забранено да напуска Дома на Гилдията. Не беше дадена никаква причина за освобождаването му от затвора. Не се споменаваше изобщо за задържането му. „Какво очаквах, всъщност? Извинение?“

Тайенд се върна в стаята и седна до Денил.

— Той не е добре — промърмори елийнецът.

— Не е — съгласи се Денил.

— Каквото и да са му направили — или са го принудили да на прави — той все още не е готов да говори за това. Ще го наглеждам и ако спомене нещо, ще ти го кажа — стига да не ме накара да обещая да го запазя в тайна, разбира се.

— Разбира се.

— Какво пише тук? — Тайенд кимна към свитъка.

— На Лоркин му се забранява да напуска Дома на Гилдията.

Тайенд кимна.

— Значи не е напълно свободен. — Той се пресегна към Денил и го потупа по ръката. — Важното е, че е излязъл от онова място. Поне това е добре. — Той се изправи. — Трябва да докладвам за това. А ти по-добре уведоми Разпоредителя Оусън.

Денил изпрати с поглед Тайенд, усмихвайки се тъжно. Ако Лоркин наистина откажеше да разговаря за онова, което му се беше случило в затвора, или криеше някаква престъпна тайна, то Тайенд бе човекът, който най-вероятно щеше да я измъкне от него. Той проявяваше свръхестествени способности, когато ставаше въпрос за проблемите на хората. „Но не и за нашите проблеми“ — напомни си Денил.

„Не ми се иска да си го мисля, но се надявам, че Лоркин не е тук, защото са го убедили да предаде Изменниците. Това ще им се отрази много зле — както може би и на нас, ако онова, което обсъждаха Лоркин и Оусън, е свързано с общата ни работа“.

Оусън. Както посочи Тайенд, Разпоредителят трябваше да бъде уведомен за завръщането на Лоркин. Денил бръкна в мантията си, извади кръвния пръстен на Оусън, пое си дълбоко дъх и го наниза на пръста си.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Сония, когато вдигна поглед към табелата на страноприемницата.

— Какво има? — попита Регин.

Тя не отвърна нищо, защото на прага се бе появил един набит мъж.

Той им се поклони.

— Милорд, милейди! Моля, заповядайте! — каза мъжът. — Аз съм Фондин. Добре дошли в „Подслона на Фергън“ — най-добрата страноприемница в Киралия.

Сония чу как Регин се изкиска, но той не каза нищо, когато тя мина през вратата. Както обикновено, приземният етаж представляваше трапезария и пивница. Тя бе пълна, въпреки късния час, и отекваше от множество гласове. Облеклата на клиентите предполагаха, че са местни хора, които се бяха издокарали по някакъв повод. Неколцина се обърнаха към нея и Регин и се ококориха от изненада.

— Моля, седнете и отдъхнете за миг — покани ги Фондин, махвайки с ръка към най-тихия ъгъл. — Една стая ли искате или две?

— Доста сте зает тази вечер — отбеляза Сония.

— Да. Провеждаме празненство и мнозина са дошли отдалеч — каза Фондин. — Но не се притеснявайте за шума. Ще приключим в прилично време и тук веднага ще стане тихо и приятно.

Като по знак залата започна да утихва. Сония чу шепот. Фондин отново се обърна към тях, после сведе очи към мантията й и се ококори. Очевидно не беше забелязал цвета й на мъждивата светлина в двора. Дори на омекотената светлина на фенерите тя успя да види как лицето му пребледнява.

— Какъв е поводът за празненството? — попита тя.

— С-с-сватба — заекна Фондин.

— Тогава предайте поздравите ми на булката и младоженеца. — Сония се усмихна. — Те ще останат ли тук тази нощ?

— Н-н-н… — Фондин си пое дълбоко дъх и се изпъна. — Не, ще се приберат в новата си къща.

Но много от гостите сигурно ще останат, предположи тя.

— О, и нова къща. Добре, няма да отнемаме много от времето ви. Сигурна съм, че една стая ще ни е достатъчна — каза му Сония. — С отделни легла и разделителен параван, разбира се. Ще се храним тук, за да можете да отдадете цялото си внимание на гостите. Ще ни покажете ли стаята?

Фондин кимна, поклони се дълбоко и ги поведе нагоре по стълбите. Поколеба се пред няколко врати, кършейки ръце, и накрая с очевидна неохота ги поведе към стаята в дъното на коридора. Когато отвори вратата, Сония с удоволствие забеляза, че стаята е сравнително скромна, с единично легло и без следи от скорошни обитатели. Беше се притеснявала, че собственикът ще премести някои гости от стаите им или че няма изобщо да има свободни стаи. Гилдията плащаше на страноприемниците, които се намираха на главните пътища, за да поддържат непрекъснато по една свободна стая, и всички очакваха, че това ще е най-добрата стая. Но сигурно понякога съдържателите се изкушаваха да настаняват в тях гости, когато страноприемницата беше пълна, особено когато се намираше на някой не толкова оживен път.

— Ще свърши работа — каза му тя.

— Ще донесат още едно легло и параван, милейди — каза той и бързо се отдалечи.