— Оставяме хората да си мислят така. Също като черната магия, това е умение, с което лесно може да се злоупотреби.

Тайенд се обърна и погледна замислено Лоркин. „Той се чуди какво ли още съм научил. Дали да не им кажа истината? Ако я прикривам твърде дълго, това може да им се стори подозрително“.

— Поредната информация, която си ми спестил, за да не я разкрия в случай, че решат да ме разпитат? — попита Денил.

Лоркин кимна. „Той е прав. Все още не мога да му кажа“.

— Добре… — Денил се обърна към Сави. — Аз ще блокирам всички изходи на Дома, за да съм сигурен, че никой няма да се опита да избяга. Междувременно събудете иконома и го изпратете в Господарската стая, където Лоркин ще му нареди да събере всички роби, за да им бъдат разчетени съзнанията. — Денил погледна към провалилия се похитител. — А него ще трябва да го заключим някъде. — Той въздъхна. — Това трудно може да се нарече „план“, но ще ни спечели време, докато измислим нещо по-добро.

Аз съм малко… нов в това — каза Лоркин, поглеждайки извинително към Денил, който стоеше до него. — Може да отнеме известно време.

Денил сви рамене.

— Не бързайте. Има доста неща, които трябва да обмисля. Като например как да ви измъкна от тази бъркотия.

— Да се надяваме, че времето ще ни стигне за всичко. — Лоркин привика един от робите. Мъжът се хвърли по очи на пода. Лоркин го накара да коленичи пред него, притисна длани към слепоочията му и затвори очи.

Денил погледна към останалите чакащи роби. С изключение на няколкото повдигнати от изненада вежди, нищо не показваше, че може да са шпиони на краля. Той се извърна към Тайенд, който стоеше от другата страна на Лоркин. Елийнецът срещна погледа му и кимна, може би за да покаже, че също наблюдава робите.

Изменницата Сави го беше уверила, че сред робите има и други шпиони на Изменниците и обеща да помогне, ако някой от тях реагира остро на разкриването му. Но въпреки това щеше да е по-добре да не бъдат принудени да се разкриват. Що се отнася до провалилия се похитител, той бе заключен в един склад под кухнята и с него бяха останали Сави и Мерия.

„Така. Време е да се заема с мислене — каза си Денил. — Ако кралят е уредил това, значи вече е наясно, че планът му се е провалил, при положение, че похитителят е трябвало да е отвел Лоркин досега. Как ли ще реагира?

Не би могъл да направи нищо, докато не разкрием, че нещо се е случило, освен ако не разполага с друг шпионин, който да е готов да изтича за «помощ». Ами ако е така? Ако обявим, че Лоркин е разчел съзнанието на похитителя и е разкрил истината, кралят ще поиска да му го заведем. Мъжът ще претърпи някакъв инцидент и когато Амакира заяви, че човекът е бил подмамен да си мисли, че работи за краля, никой няма да може да опровергае думите му. След това той ще използва опита за отвличане като извинение да отведе Лоркин.

Ако се престорим, че нищо не се е случило, кралят ще разбере, че лъжем. Похитителят може да докаже противното“. Денил не искаше да убива мъжа. Не само защото по принцип не обичаше да убива хора, но и защото ако се разчуеше, че киралиец е убил сачаканец — особен освободен сачаканец — това щеше да наруши и без това крехкия мир между двете държави. „И накрая ще се озова в затвора, защото съм унищожил кралска собственост“.

Какво друго можеха да правят с мъжа? Да го измъкнат тайно от къщата? Тъй като Домът на Гилдията бе наблюдаван толкова плътно, че дори Изменницата не вярваше, че ще успее да се измъкне, Денил се съмняваше, че ще успеят. „Ако го убием, ще трябва да унищожим тялото без следа или да се постараем да прехвърлим вината върху някой друг. Не знам как ще се справим с първото, но сигурно ще е по-лесно за изпълнение от второто. — Той поклати глава. — Не мога да повярвам, че размишлявам върху подобни неща“.

Вниманието му бе привлечено от слабо трополене. Лоркин отпращаше първия роб към другия край на стаята. Той погледна към Денил.

— Мисля, че някой почука на входната врата.

Тъй като всички роби се намираха в господарската стая, нямаше кой да посреща посетители.

— Е, не мина много време — промърмори Денил.

— Все още не е твърде късно за социални посещения — посочи Тайенд. — Според сачаканските обичаи.

Денил въздъхна и се изправи.

— Ще отида да видя кой е.

Лоркин не изглеждаше успокоен.

— Трябва ли… да опразня стаята?

— Да, но… — „Къде да откараме робите?“

— Отведете ги в моите помещения — предложи Тайенд. — Можете да продължите с разчитането на съзнания там.

Денил погледна към самотния роб, с който Лоркин бе приключил.

— Може ли да му се вярва?

Лоркин сви рамене.

— Не е шпионин, ако това имате предвид.

— Стига ми. — Денил махна с ръка на мъжа, който забърза към него и се хвърли по очи на пода. — Изчакай всички, освен мен, да напуснат стаята, и доведи тук посетителя — нареди му посланикът.

След изненадващо кратко време Денил се оказа сам в Господарската стая. Той си пое дълбоко дъх, издиша го бавно и се приготви да посрещне групата сачакански магьосници. Долови обаче стъпките само на един човек, който колебливо застана на прага.

— Ачати! — произнесе несъзнателно Денил. — Ашаки Ачати! — додаде бързо той, както изискваше протоколът.

Челото на Ачати бе покрито с дълбоки бръчки. Той тръгна към Денил, без да сваля поглед от лицето му. „Изглежда ми разтревожен — помисли си Денил. — Всъщност дори кърши ръце!“

— Посланико Денил. — Ачати се спря на две крачки от него и отново се вгледа изпитателно в лицето му. — Трябва да ви предупредя за един заговор. Не очаквам да ми повярвате, но съм длъжен да ви предупредя. Кралят има шпионин сред робите ви. Сигурно е мъж, защото ние имаме твърде малко жени-магьосници и на тях не може да им се вярва. По някое време следващите дни той ще опита да отвлече Лоркин. Трябва да го пазите и да ограничите достъпа на робите до него. И може би, за да го разкриете, трябва да използвате онази техника за разпит, която приложихте, докато търсехме Лоркин.

Денил погледна изненадано и подозрително към Ачати. „Какво ли е замислил? Защо ни предупреждава, след като вече се е случило? Дали се опитва да ме примами да му се доверя? Дали кралят не го е изпратил, за да провери дали похитителят вече не се е задействал? Хм. Предполагам, че трябва да отвърна на играта му и да видя докъде ще ни отведе“.

— Когато осуетим отвличането, какво да правим с похитителя? — попита той. — Да го убием ли?

Ачати поклати глава.

— Не, така ще унищожите собственост на краля.

— Само ако шпионинът е роб и кралят признае, че е негова собственост.

— О, той няма да признае нищо. Ще заяви, че не е известен за заговора и ще каже, че мъжът е подкупен от Изменниците. А когато похитителят разкрие, че е магьосник, а не роб, вие ще бъдете обвинени в убийство.

— Въпреки, че не знам нищо за това? — Денил поклати глава. — Значи ми поставя капан?

Ачати поклати глава.

— Не съвсем, но ако сглупите да убиете мъжа, това ще му осигури идеалния предлог да ви върне в Киралия.

— Тогава каква е целта на краля? Аха. Да изфабрикува добра причина, за да може да заяви, че Лоркин не е в безопасност тук и да го отведе.

Устните на Ачати се изкривиха в мрачна, но одобрителна усмивка.

— Знаех си, че ще откриете опасността.

— Какво да правим тогава? Не можем да се преструваме, че нищо не се е случило. Шпионинът ще уведоми краля за провала си. После ще опита отново или кралят ще изпрати друг човек да се опита да отвлече Лоркин. Дори може вече да е изпратил неколцина други, в случай, че първият опит се провали.

Ачати се намръщи.

— Ако Лоркин може да бъде върнат в Киралия, съветвам ви да го уредите.

„Да не се опълча на краля? Това не го очаквах“.

— Как?

Ачати хвана долната си устна с два пръста и се намръщи.

— Ако сред робите има Изменници, те биха могли да го уредят.