— Ами храната и водата?

Аний сви рамене.

— Аз ще го направя.

— Сония ще остане вкъщи цял ден.

— Тя работи нощна смяна в болницата, нали? Значи ще спи.

— А ако се събуди?

— Тогава ще й кажа, че съм ти дошла на гости и съм огладняла.

— Ако имаме нужда само от вода, знам няколко течащи тръби — обади се Сери. Той погледна сурово Лилия. — Но ще се окажем в по-сложна ситуация, ако пропуснеш занятията си и някой разбере, че си обикаляла в тунелите под Гилдията. Известно време ще се наложи да останем тук и ще имаме нужда да ни посещаваш от време на време.

Лилия отмести поглед от него към Аний. Той беше прав, разбира се. Макар занятията да не изглеждаха толкова важни, колкото безопасността и здравето на приятелите й, пропускането им щеше да предизвика съмнения. Тя отново се прокле за любопитството си и изпробването на инструкциите за овладяването на черната магия в книгата на Наки. Докато беше обикновена ученичка, никой не й бе обръщал особено внимание. Тя въздъхна и кимна.

— Добре. Но довечера ще се върна и ще донеса вечеря за всички ви.

— И как ще го направиш? — попита Сери и повдигна вежди.

— О, Джона винаги ми носи повече храна и ми оставя малки сандвичи, за да имам какво да хапвам, докато уча. Довечера ще имам необичайно голям апетит.

Докато сачаканецът, който го разпитваше, го извеждаше от стаята, Лоркин заподозря, че облекчението, което изпитваше, е само временно. Коридорът, по който вървяха, приличаше на онзи, по който на сутринта го бяха довели в стаята за разпити. Може би бяха приключили за деня. Може би бе настъпила нощта. Стомахът му бе единственият индикатор, по който можеше да съди за часа, а и той не бе достатъчно благонадежден. Когато не се свиваше от притеснение, той тихичко ръмжеше от глад.

Непознатият сачаканец, който го бе разпитвал, водеше отпред, а помощникът му ги следваше отзад. Единственото, което Лоркин знаеше за него бе, че е ашаки, защото пазачът бе използвал тази титла, когато се бе обърнал към него.

Те стигнаха до един коридор, който Лоркин си спомняше добре, защото той се спускаше надолу към затворническите килии. Той отново се зачуди защо тук няма стълби, но отговорът вече беше ясен: един от пазачите буташе някаква количка към тях. В количката лежеше много слаб, стар мъж, чието единствено облекло бе бяло парче плат, увито около кръста му, което му стигаше до коленете. Когато минаха покрай него, Лоркин хвърли един бърз поглед към лицето на стареца, а после се вгледа по-внимателно.

„Мъртъв ли е?“ Гърдите му не се повдигаха. Устните му бяха синкави. „Така изглежда“. Лоркин го огледа бързо за рани, но не видя. Дори нямаше белези по китките, където се закопчаваха оковите. „Може би е умрял от старост. От болест. От глад. Или черна магия…“ Той устоя на желанието си да протегне ръка, да докосне тялото и да използва лечителските си сетива, за да открие причината за смъртта.

Когато стигнаха до края на полегатия коридор, те влязоха в една широка стая. По стените висяха окови, покрити с ръжда. В ъгъла бяха струпани купчина също толкова потъмнели метални предмети — които изплашеното въображение би могло да приеме за инструменти за мъчения. От друга страна решетките, които преграждаха нишите, изкопани в двете успоредни стени, бяха черни, без дори намек за слабост.

На по-дългата стена на стаята имаше три по-големи килии, а на по-късата — пет по-малки. Само две бяха заети, в едната стоеше мъж на средна възраст, а в другата имаше двама младежи. До входа седяха двама пазачи, заедно с трети мъж, който бе облечен в една по-тъмна версия на обичайните пищни одежди на ашаките. Той кимна на спътника на Лоркин, който отвърна на жеста.

Лоркин бе научил, че затворниците рядко стоят тук повече от няколко седмици, дори ако бяха признати за виновни. Пазенето на заключени магьосници не беше лесна работа, а немагьосниците просто биваха продавани в робство. Сачаканецът, който бе разпитвал Лоркин, не му каза дали магьосниците са освобождавани или екзекутирани.

„Това е част от играта — помисли си той. — Непрекъснатите намеци за ужасни последствия, ако не сътруднича, но никога директно отправени заплахи. Досега“.

Мъжът продължи да разсъждава на глас дали Лоркин е магьосник в сачаканския смисъл на думата, тъй като магическото му познание бе непълно. Дали непознаването на висшата магия го определяше като половин магьосник? Но държането в килия дори на половин магьосник щеше да създава повече проблеми. Ала все пак това е било правено и преди, макар и не тук. С бащата на самия Лоркин.

„Ако се опитва да ме обиди, това не беше кой знае какво постижение. Със сигурност е наясно, че магьосниците от Гилдията не смятат липсата на умения във висшата магия за недостатък. Предполагам, че целта му е била намекне, че баща ми е бил роб някога“.

Но това никога нямаше да накара Лоркин да се почувства унизен, за разлика от сачаканските благородници. Акарин бе пленен от ичаните, изгнаници, които бяха срам и позор за останалата част от сачаканците — признак на слабост в обществото им. Ала Лоркин не спомена за това.

С изключение на няколкото други подигравки, сачаканецът прекара деня в задаване на въпроси и натяквания колко зле ще се отрази на Лоркин, Гилдията и мирното споразумение между Сачака и Обединените земи, ако младежът не им разкаже за Изменниците. Имаше много въпроси и много варианти на едно и също предупреждение, така че мъжът често се повтаряше.

Лоркин също не спираше да повтаря, извиняващо се, но твърдо, че отказва да отговаря. Той не искаше да се впуска в разговори и да рискува неволното издаване на каквато и да е информация, която да бъде използвана срещу Изменниците. Накрая разбра, че никой не обръща внимание на отказите му, затова просто реши да си мълчи. Не беше толкова лесно, колкото бе очаквал, но му стигаше да си помисли колко по-трудно ще е, ако бъде измъчван, и решимостта му нарастваше. Въпреки всичко те не направиха опит да разчетат съзнанието му, затова все още не знаеха, че няма да се получи — поне докато блокиращият камък, скрит под кожата му, си вършеше работата. Може би крал Амакира все пак не желаеше да прекъсва връзките си с Обединените земи. Може би се надяваше, че Лоркин ще се огъне пред разпитите и заплахите.

Когато стигна до вратата на килията си, сачаканецът му махна с ръка да влиза. Вратата се затвори. Лоркин се обърна и видя, че другият ашаки с тъмните дрехи се приближава към него.

— Приключи ли? — попита той.

— Засега — отвърна другият.

— Той иска да му докладваш.

Разпитващият кимна и поведе спътника си навън.

Новодошлият погледна към Лоркин с присвити очи и се оттегли. Лоркин го видя как оглежда стаята и погледът му се спря на един обикновен дървен стол. Той се издигна във въздуха и се спусна на четирите си крака пред килията на Лоркин.

Добре облеченият мъж седна, без да сваля поглед от младежа.

Лоркин не обичаше особено да го гледат втренчено, но реши, че ще трябва да свикне. Той огледа килията. Тя беше празна, с изключение на една кофа за екскременти в ъгъла. Цял ден не беше ял или пил нищо, затова не изпитваше чак толкова голяма нужда да се облекчи, че да използва кофата, докато е наблюдаван.

„Все някога ще ми се наложи. Така че не е зле да свиквам с мисълта“.

Лоркин седна на прашния под и се облегна на грубата стена. Сигурно щеше да се наложи и да спи на пода. Камъкът беше твърд и студен. Поне тук бе достатъчно хладно, че да не му е твърде горещо заради мантията. С лекота можеше да затопли въздуха с магия, но охлаждането включваше размърдване на въздуха, за препоръчване край вода.

Той се замисли за мига, когато отново бе облякъл мантия след прекараните месеци с Изменниците. Първоначално беше изпитал облекчение. Наслади се на меката цветна тъкан. Когато сачаканската пролет дойде с по-горещи дни, мантията започна да му се струва тежка и непрактична. Когато оставаше сам в стаята си в Дома на Гилдията, той сваляше горната част на мантията и се разхождаше само по панталони. Беше започнал да копнее за простите, икономични дрехи на Изменниците.