— Да, той знаеше — и не, аз бях мотивиран от загрижеността си за вас. — Ачати сви рамене. — Убедих краля да ме остави да ви предупредя, с надеждата, че Лоркин ще ми се довери. Не вярвах, че ще измъкна много информация от него, не и след онова, което направи в затвора, но видях възможността да получим поне някаква информация, а това бе по-добре от нищо.

Денил се намръщи. Какво бе направил Лоркин в затвора?

Ачати се засмя.

— Той е много по-корав, отколкото изглежда. Оказа се неочаквано безмилостен. Особено след като нямаше как да знае, че това ще принуди краля да го освободи. — Усмивката му изчезна. — Всички, които разпитах, имаха различни мнения за източника на отровата. Кралят не си признава да е от него. Изменниците очевидно няма да си признаят. Ако е някой друг, едва ли ще разкрие, че е действал срещу заповедите на краля — или че кралят му е наредил. Какъвто и да е източникът, очевидно някой се бе опитал да убие магьосник от Гилдията и това разгневи твърде много ашаки.

„Някой се е опитал да убие Лоркин? С отрова?“ Денил се надяваше, че е успял да скрие изненадата си.

— И кралят освободи Лоркин. Само за да се опита отново да го задържи. Но този път щеше да го затвори някъде на безопасно място, скрит от отровителя?

— Да.

— Значи… не е възможно той да се е опитал да го отрови.

— И аз така си мисля, защото той ме остави да помогна на Лоркин да избяга.

— Защо го е направил?

— Съгласи се, че ако успея да накарам Лоркин да ми каже нещо за Изменниците, ще ме остави да постъпя както сметна за редно. — Ачати се подсмихна самодоволно.

— Това ми звучи като облог. Амакира не е от кралете, които обичат да губят басове.

— Той спазва обещанията си.

— А вие какво заложихте?

Ачати самодоволно махна с ръка.

— Къщата ми.

— Наистина ли? — Денил се огледа. — Притежавате ли някаква друга земя?

— Не.

„Значи залогът е бил висок“. Но пък в политиката и войната винаги е било така. Денил усети как го изпълват познатите чувства на признателност, привързаност и възхищение, но устоя. Сети се за предупрежденията на Тайенд и се изненада, когато се почувства по същия начин. Но успя да устои и на това. „Тайенд е… приятел. Може би ако не беше Ачати, двамата отново щяхме да сме нещо повече от това“. Но пък Ачати…

Сачаканецът погледна оценяващо виното. Денил не можа да не си помисли колко по-различен е от Тайенд. Макар да нямаше солидната фигура на повечето сачакански мъже, Ачати беше едър и тъмен, а Тайенд беше светъл и слаб. „Как могат да ме привличат такива противоположности? Ах, но те и двамата са умни и схватливи. Предполагам, че харесвам умни мъже. Чудя се обаче какво намират те у мен“.

Забелязвайки погледа на Денил, Ачати се обърна към него. Лицето му изразяваше несигурност.

— Помните ли онзи момент по време на пътуването ни до Дюна? Когато Тайенд ни прекъсна?

Денил почувства как в главата му се вихрят спомени и смесени чувства. Желание, смущение, притеснение и гняв.

— Как бих могъл да забравя? Досадният малък… — промърмори той.

Ачати се засмя.

— Сигурен съм, че намеренията му са били добри. Но аз усещам, че подобни моменти, подобни възможности получаваме все по-рядко. Дали ще останем приятели, ако преминем и през други тежки моменти, или недоверието и подозрението ще се натрупат твърде много? Иска ми се… — Той въздъхна. — Знам, че е егоистично от моя страна. Бих искал да сме повече от приятели, поне за известно време, преди обстоятелствата да ни накарат да се държим като врагове.

Денил си пое дълбоко дъх. Сърцето му отново биеше ускорено и в стомаха му се беше появило странното, но познато пърхащо усещане. „Точно така се чувствах и аз, когато влязох тук“ — осъзна той. Само че този път усещаше и някакво веселие. Какво ли щеше да се случи, ако го приемеше?

„Има само един начин да разбера“.

— Ами сега Тайенд не е тук.

Ачати затаи дъх. Някакво изражение премина през лицето му, преди на него да се настани предпазлив интерес.

Надежда.

Денил разбираше, че въпреки цялата си власт и богатство, Ачати е самотен. Съмняваше се, че сачаканецът би могъл да се възползва от самотата си, дори и да искаше. Това не бе слабост, а част от живота, който Ачати бе избрал.

— Макар че не бих пренебрегнал вероятността в този момент да бърза насам — додаде Денил.

Ачати се разсмя.

— Това няма как да ни се случи два пъти, нали?

— Тази теория си заслужава да се провери. Въпросът е до каква степен трябва да копираме обстоятелствата?

— О, според мен имаме всички нужни съставни части. — Ачати се изправи и Денил го последва. — А ако греша, винаги можем да разчитаме на това, че робите няма да го пуснат. — Той се поколеба, вперил поглед в Денил. — Ах. Вижте се.

Денил примигна.

— Какво?

Счаканецът протегна ръка и докосна брадичката на Денил.

— Толкова висок и… елегантен. Добре че вие, киралийците, не се обучавате във висшата магия. Ще изглеждате много по-застрашителен.

Денил се изсмя.

— Вие, сачаканците, сте застрашителните — възрази той. — С черната си магия и…

Ачати го накара да замълчи с кимване и притискане на пръста си към устните му. После ръката му се плъзна зад врата на Денил и придърпа главата му към себе си за целувка.

След това устните му се озоваха до ухото на Денил.

— Недей, защото ще си напомниш, че сме жесток народ. Нека ти покажа, че не всички сме жестоки и безсърдечни. — Той отстъпи назад, улови ръката на Денил и го изведе от Господарската стая.

Още преди слънцето да се издигне над хоризонта, Изменниците бяха готови за тръгване. Сония забеляза, че те не се нахраниха преди това. „Когато си тръгнат, ще изядем остатъците от припасите ни и тогава и ние ще се отправим към дома“ — реши тя. Дали това „ние“ включваше двама или трима души, все още не беше ясно.

Сония погледна към Лоркин, който през последните нощи бе спал до Тивара. По време на преговорите тя го беше слушала внимателно. Доста пъти той бе говорил за Изменниците като за „нас“, а за Обединените земи и Гилдията като за „тях“. Усещайки прилив на страх, тя потрепери.

Той се беше променил. Ала не съвсем. Все още си беше Лоркин, но беше съзрял. И… нещо друго. Нещо като крехкостта, в която изпадаше, след като сърцето му биваше разбито, но компенсирана от някаква нова издръжливост. Тя я изненадваше. През времето след напускането на Гилдията той бе преживял много. И бе приел товара на черната магия.

„Би трябвало да съм ужасена, но единственото, което изпитвам, е тъга. Той няма представа с какво се е натоварил. Как винаги ще бъде заклеймяван като незаслужаващ доверие, дори ако приемат решението му, и че това е цената на камъкотворството“.

„Те“, когато ставаше въпрос за Гилдията и киралийците. Тя не вярваше, че ще го отхвърлят. Как биха могли, след като бяха приели Лилия? „Но с всеки магьосник, който овладее черната магия, ние като че ли губим нещо. Може би нашата невинност. Може би предпазливостта си“.

Лоркин се върна, след като бе отишъл да попълни запасите си от вода. Тя се сети за кристалите в джобовете си, за които не бе споменала пред Изменниците. Тивара се усмихна на Лоркин, който й подаде манерката. Тя беше нейната, не неговата. Сония изпита съжаление, че не разполага с повече време, за да опознае по-добре младата жена. Начинът, по който Тивара гледаше Лоркин, изпрати нови предупредителни вълни в тялото й и Сония се намръщи.

„За двама, които очевидно са влюбени, те не се държат така, сякаш всеки момент ще се разделят“.

Усещайки погледа й, Лоркин се обърна към нея. Усмивката му се стопи, той погледна отново Тивара и й кимна. Лицето й стана сериозно. Съчувствено. Тя кимна и продължи да го гледа, докато младежът се приближаваше до майка си.

— Майко — каза той. — Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се. — Сония се изправи, огледа се, избра произволна посока и тръгна натам. Той я последва мълчаливо. След около двайсетина крачки тя се спря и издигна около тях двамата бариера, която да задържа звука. След това го зачака да заговори.