Фарчи я изгледа преценяващо и кимна.

— Така е справедливо.

Тя се усмихна и го последва през портата, озовавайки се пред картина на унищожение и надежда, печал и новооткрита свобода.

Когато Сери настигна Гол, той вдъхна дълбоко чистия горски въздух.

— Мирише на пролет.

— Да — съгласи се Гол. — И нощем е топло.

— По-топло — поправи го Сери. — Като по-топло от времето, когато очните ти ябълки замръзваха от студ.

Гол се захили.

— Ще трябва да заобиколим фермата, за да се доберем до онази част на стената, която е най-близо до мястото на срещата.

— Води ме тогава.

Растителността се криеше в нощните сенки на гората и беше невъзможно да се върви тихо и без да се препъват. В подземните коридори бе по-лесно да се ориентират, дори в пълен мрак. Когато стигнаха до стената, която отделяше земите на Гилдията от града, Сери беше сигурен, че са успели да привлекат нечие внимание с пукането на клечки, шумоленето на листа и сподавените ругатни. Изчакаха малко, за да проверят дали някой няма да се появи да провери какво става, но в тъмнината не се показа никой магьосник, прислужник или пазач. Доволни, те се изкатериха върху стената с помощта на клоните на близкото дърво. От върха му Сери огледа източния край на Северния квартал. Къщите бяха построени срещу стената, дворовете им бяха разделени от ниски тухлени стени, покрити с натрошено стъкло, което да попречи на прескачането им. В двора под нозете им имаше малка спретната градинка.

Гол завърза края на въжената стълба около клона, по който се бяха изкатерили на стената. Въжето също бе откраднато от фермата и Гол беше използвал къси пръчки от гората за стъпенки. Той слезе пръв в двора по пропукващата стълба. Сери го последва. Те заобиколиха градинката, спряха се, за да смажат пантите на портичката и се промъкнаха в сенките на улицата, която се намираше от другата страна.

Разходката по градските улици го изпълваше с усещане за свобода. Докато се промъкваха през квартала, Сери се разкъсваше между вълнението и притеснението от поетия риск. Но поне Аний се намираше на сигурно място при Лилия в Гилдията. Той не беше споделил с нея плановете си за вечерта, защото знаеше, че тя или ще се опита да го спре, или ще поиска да дойде с тях. Дори да успееше да я убеди да остане в Гилдията, тя щеше да поиска да разбере защо отива в града, а той не можеше да измисли достатъчно убедителна причина.

„Освен истината. Но се съмнявам, че тя ще бъде достатъчно добра причина за нея — помисли си той. — Тя иска да живея в Гилдията и да оставя залавянето на Скелин на магьосниците. Аний се доверява твърде много на Гилдията. — А аз не? — Той поклати глава. — Не и когато Сония я няма, а Калън ръководи залавянето на Скелин“.

Но той не се беше отказал напълно от Гилдията. Те нямаше да се откажат да издирват магьосниците-отстъпници. Но щеше да им отнеме повече време, отколкото бе склонен да изчаква.

„За да ги принудя да действат, имам нужда от минния огън, а за да го купя, ми трябват пари, но единствените ми запаси, които Скелин все още не е открил, са в ръцете на довереници“.

Довереници, които не вярваха, че Сери е жив и затова отказваха да предадат парите на Гол.

Рискът да попаднат в капан бе голям, разбира се. Двамата с Гол бяха избрали среща с довереника, който бе най-малко вероятно да ги предаде. Името му беше Перин. Гол беше наел три различни улични хлапета за водачи, като всяко едно щеше да преведе Перин по криволичещите улици на три квартала на града. Последните инструкции бяха написани на хартия, така че дори уличните хлапета да не знаят къде е отишъл Перин. Мястото на срещата се намираше на стотина крачки от стената, така че ако се наложеше Сери и Гол да бягат, те имаха голям шанс да стигнат до земите на Гилдията.

Двамата стигнаха пресечката, спряха и се огледаха. Тук входните врати излизаха право на улицата и уличните лампи светеха силно. Нямаше място за криене, затова бе невъзможно да им устроят засада. На отсрещния ъгъл стоеше някакъв мъж и ги наблюдаваше. Макар Сери да не виждаше лицето му, фигурата му бе позната.

— Перин — промърмори Гол.

Сери кимна. Той прекоси пътя и се приближи до мъжа. Перин го погледна напрегнато и се ококори, щом разпозна Крадеца.

— Я виж ти. Жив и здрав.

— Така е — каза Сери, спирайки на няколко крачки от него.

— Ето. — Перин му подаде опакования пакет. — Прати ми куриер, ако искаш останалото.

— Благодаря. Длъжник съм ти.

Довереникът се намръщи.

— Не, не си. Аз си получих възнаграждението и удовлетворението, че онова копеле, дето се нарича крал, не е успяло да докопа всички. — Той протегна ръка. Сери се поколеба, но после се приближи до мъжа и леко плесна ръката му. — Много късмет и здраве — каза Перин, вглеждайки се в лицето на Крадеца. — Очевидно имаш нужда от него.

След това мъжът отстъпи назад, усмихна се уморено и се отдалечи. Сери чу как Гол тихо се приближи отзад.

„Късмет ли имаше предвид или здраве? Или и двете? Дали изглеждам стар и уморен, както се чувствам напоследък?“.

Той усети докосване по лакътя. Тръсна глава, обърна се и последва Гол обратно към къщата по стената, през портата и нагоре по въжето. Изкачването беше по-трудно от спускането, но когато тръгнаха обратно през гората, той усети как настроението му се оправя. Пътуването им си струваше риска. Гол имаше пари, за да купи минния огън. Скоро щяха да са готови да примамят Скелин в капана им.

Хубаво беше да знае, че някой, дори да е прост довереник, бе доволен да научи, че Сери е все още жив.

И въпреки това Денил се поколеба. „Никога не съм знаел каква част от мислите ми разчита Оусън по време на общуванията ни. Винаги съм предполагал, че тъй като знае предпочитанията ми, той не рови твърде надълбоко — и че досега щеше да изкаже възраженията си, ако Гилдията прецени, че се сближавам твърде много с Ачати“. Освен това Оусън можеше да долавя само онова, което Денил си мислеше в момента, докато носи пръстена, но не и спомените му.

Което означаваше, че трябва просто да избягва да мисли за нощта с Ачати, докато общува с Оусън. Разбира се, всеки човек беше склонен да мисли най-често за това, което го тревожеше. Това можеше да бъде преодоляно единствено чрез концентрация и контрол, умения, които Денил усърдно бе усъвършенствал като ученик.

Той затвори очи и направи няколко успокояващи ума упражнения. Когато почувства, че вече може да контролира мислите си, той си сложи пръстена. В главата му веднага прозвуча менталният глас на Оусън.

— Денил. Добре. Имам важни новини за теб. Сония се срещна с Изменниците преди няколко нощи. Кралицата им Савара разкри намеренията си да свали управлението на Амакира и ашаките, и да освободи всички роби.

Нямаше нужда да се притеснява какво щеше да открие Оусън в ума му. Разпоредителят беше погълнат от новините. Сърцето на Денил подскочи, когато Оусън му каза за отклонената покана за участие на Обединените земи в сраженията и за сключеното вместо това споразумение.

— Лоркин се присъедини към Изменниците. Сония и Регин са се отправили към Арвис, като ги следват по петите.

— Изменниците са тръгнали насам?!

— Да. Вчера нападнаха първите имения. Не знам колко време ще им е необходимо, за да стигнат до Арвис, ако въобще стигнат дотам.

— Смятате ли, че ще победят? — Щом Лоркин бе тръгнал с тях, значи вярваше в това. Но щом вече бе един от тях, той може би бе избрал да им помогне, защото шансовете им не бяха много добри.

— Няма как да знам. Сония смята, че те са подготвяли това от години. Не го извършват по принуда. Според нея не биха рискували всичко, ако не вярваха, че ще спечелят.

И въпреки това Ачати не вярваше, че ще успеят. Образът на мъжа се появи в съзнанието му и той усети как го бодва притеснение, преди да го отблъсне.

— Съжалявам, Денил. Знам, че смяташ Ачати за приятел, но не можеш да го предупредиш. Амакира ще разбере, че сме научили за това преди него. Не прави нищо, което би могло да повдигне подозрения за осведомеността ни.