Миризмата на храна беше толкова силна, че му се зави свят. Замисли се за лъжите, които смяташе да им каже, и в него се надигна силен импулс да говори. Оусън му беше казал да разкрие колкото се може по-късно, че съзнанието му не може да бъде разчетено. А това можеше да бъде постигнато, ако подведе сачаканците.

„Това е абсурдно — помисли си той. — Може да ги объркам за известно време, но колкото повече изпробвам търпението им, толкова по-бързо ще се откажат да ме убеждават да говоря. Тивара ще очаква от мен да проявя повече воля“.

Но тя очакваше от него да използва енергията, която му беше дала, за да се защити. Това нямаше да му помогне да се измъкне от затвора или да попречи на ашаките да го измъкват, но поне щеше да издържи на непреките ашаки върху решимостта му да мълчи.

Лоркин затвори очи, извлече малко магия и я пусна по тялото си, за да притъпи глада и да премахне световъртежа.

Когато отвори очи видя, че сачаканецът го наблюдава. Мъжът го изгледа замислено, после кимна на помощника си. И двамата започнаха да се хранят с огромна наслада.

Прислужникът, който бе отворил след почукването на Сония, й каза, че лорд Регин има среща с Черния магьосник Калън. Тя го помоли да й съобщи за завръщането му, след което се върна в стаята си, за да си направи чаша рака.

Чакането бе мъчително.

„Това е абсурдно. Аз го избрах за мой помощник. И преди съм работила с него“. Но откакто се бе съгласил да пътува заедно с нея до Сачака, тя започна да се притеснява дали не е прибързала с избора си. Той притежаваше подходящите качества за поста — беше интелигентен, силен магьосник, добре обучен воин, вещ в политическите лавирания и изключително верен на Гилдията и Киралия.

„Но дали ще се разбираме?“

Докато й помагаше при търсенето на Лорандра, между тях всичко беше наред. С него се работеше забележително лесно. Но сега щяха да бъдат заедно денонощно, седмица след седмица, без да си почиват един от друг.

„Всъщност това не е съвсем вярно. Щом стигнем до Дома на Гилдията в Арвис, ще можем да разговаряме с още двама магьосници, както и с посланика на Елийн“.

Междувременно щеше да се наложи да се примирят с компанията си. Макар вече да не изпитваше недоверие към Регин, както бе в началото на преследването на Лорандра, тя не можеше да забрави болката и унижението, на които я бе подлагал като ученичка.

„Но това е в миналото. През последните двайсет години той винаги е проявявал уважение и подкрепа. Дори ми се извини по време на ичанското нашествие. Толкова ли съм неспособна да приема извинението му? Глупаво е от моя страна да продължа да тая омраза“.

Почукването по входната врата я накара да подскочи, макар да го очакваше. Тя остави чашата си, изправи се, отиде до вратата и я отвори с магия. Прислужникът на Регин се поклони.

— Лорд Регин си е у дома и очаква посещението ви.

— Благодаря — отвърна тя.

Заобиколи го, затвори вратата и тръгна по коридора към помещенията на Регин. Когато стигна до вратата, тя си пое дълбоко дъх, преди да почука. Вратата се отвори. Регин наведе учтиво глава.

— Черна магьоснице Сония — каза той. — Моля, влезте.

— Благодаря ви, лорд Регин — отвърна тя и влезе вътре. Стаята бе обзаведена оскъдно и повечето мебели изглеждаха нови. Не се виждаше нищо лично или ценно. Регин й посочи с жест един от столовете.

— Желаете ли да седнете?

Сония погледна стола и поклати глава.

— Предпочитам да не отнемам от времето ви, предвид онова, което трябва да ви кажа. — Сония срещна погледа му. Той я наблюдаваше напрегнато. С очакване. Внезапно тя разбра какво означава липсата на лични вещи — той знаеше, че скоро ще отпътува, така че защо да ги носи тук? — Тръгваме утре през нощта — каза му тя.

Той тихо въздъхна, отмести поглед и кимна. Тя успя да улови мимолетното изражение на лицето му и усети какя жегва чувство за вина. „Не съм го виждала да показва страх от нашествието насам“.

— Ако ви се струва твърде скоро или смятате, че имате задължения тук, не е късно да промените намеренията си — каза му Сония с официален тон, за да не прозвучи така, сякаш поставя под въпрос решителността му или че ще приеме отказа му като проява на страхливост.

Той поклати глава.

— Не е твърде скоро. Всъщност моментът е идеален. Нямам други задължения, освен работата ни, която е да бъда полезен на Гилдията й Киралия. Доста е приятно поне веднъж наистина да бъда полезен. Нали точно за такъв тип задачи сме обучавани ние, воините, но въпреки това през повечето време се надяваме да нямат нужда от нас.

Сония погледна настрани и изпита съчувствие, долавяйки леката горчивина в гласа му. „Никакви други задължения. Наистина е прекъснал всички семейни връзки“. Регин бе отмъстил безпощадно на съпругата си за безбройните й изневери и седмици наред това бе основната клюка в Гилдията. Той бе оставил двете си къщи на дъщерите си, които бяха омъжени за богати и уважавани мъже, и бе поискал стаи в Гилдията. Така жена му бе останала без дом и без пари, и бе принудена да живее със семейството си.

Носеха се слухове, че когато Регин прогонил последния й любовник, тя опитала да се самоубие. Любовникът й, от друга страна, просто намерил друга богата жена, която да съблазни. Но въпреки това и въпреки срама да бъде върната на семейството си като повредена стока, Уайнина не беше правила нови опити за самоубийство. Сония не знаеше дали да я съжалява или не. Понякога се чудеше дали бракът й с Регин не е докарал жената до такива крайности.

„Може би той спазва поведение на обществените места, но насаме си е същото гадно разглезено хлапе, каквото беше като ученик.“

Може би щеше да разбере по време на това пътуване. Не че времето, което щяха да прекарат заедно, можеше да бъде определено като оставане „насаме“. Целта на пътуването беше твърде важна; щеше да е такава дори ако Лоркин не беше затворник.

— Сега вече мога да ви кажа каква е целта на пътуването ни — каза тя. Регин повдигна глава и погледът му се залепи на лицето й.

— Утре всички ще разберат. Лоркин се върна в Арвис. Преди да успее да тръгне за Киралия, крал Амакира го призова и когато Лоркин отказа да отговаря на въпросите му за Изменниците, той го хвърли в затвора.

Очите на Регин се разшириха.

— О, съжалявам да го чуя, Сония. — Той се намръщи съчувствено. — Значи те изпращат да преговаряш за освобождаването му? Сигурно бързаш да заминеш. — Той пристъпи към нея. — Ще направя всичко по силите си, за да помогна.

Той изглеждаше толкова искрен, че познатото напрежение, което я изпълваше всеки път, когато мислеше за Лоркин, отново се появи. Тя наведе глава и го прогони.

— Благодаря. Знам, че ще го направиш.

— Щом тръгваме утре… та ние не сме започнали да допълваме силата ти. Искаш ли още сега да ти прелея от енергията ми?

Нещо в нея се сви и лицето й пламна. Сония го погледна, но бързо отмести поглед.

— Не — отвърна тя. — Утре ще има Съвет и Оусън ще набере доброволци. Изчакай дотогава.

— Какво ще съобщи на останалите?

— Само онова, което ти казах.

— Само? — Регин въздъхна тихо. — Внимавай, Сония.

Тя го погледна и осъзна грешката си. Беше се изпуснала, че пътуването не е свързано единствено със задържането на Лоркин. Това мъничко късче информация можеше да застраши живота и на двамата, ако някой сачакански магьосник го откриеше в съзнанието му.

„Вече е твърде късно. За в бъдеше трябва да бъда по-внимателна.“

Но плашещата истина бе, че ако Регин попаднеше в ръцете на някой сачакански магьосник, който не смяташе политиката и дипломацията за пречки да разчете съзнанието му, то имаше голяма вероятност Сония също да бъде задържана. Пръстенът на Наки щеше да им попречи да разчетат съзнанието й, но тя не знаеше колко дълго би могла да издържи срещу някой, който твърдо възнамерява да изтръгне информацията от нея чрез мъчения.

Особено ако използваха Лоркин, за да я убедят.