Сега бавно се отдалечаваше по пътя. Лоркин затвори очи и се замисли за бягството си от Дома на Гилдията.

Тайенд бе измислил начин да измъкнат Лоркин от сградата, без да привлекат вниманието на наблюдателите. Те може би знаеха точния брой на робите, които бяха дошли с Ачати, затова той отиде до каретата и каза на един от робите, че го оставя в Дома на Гилдията, за помага в надзираването на Лоркин, но всъщност за да шпионира магьосниците.

Щом робът бе приет с благодарности и изпратен при останалите, Лоркин облече дрехите на Ачати, като ги подпълни с чисти парцали, а сачаканецът остана само по набедрена превръзка, каквато носеха робите. Ако не се притесняваха толкова силно, че планът им ще се провали, щеше да е изключително забавно да наблюдават как Тайенд обучава знатния ашаки да върви като роб.

Както винаги дворът на Дома на Гилдията беше осветен само от един фенер и двамата трябваше да се движат с извърнати настрани лица. По предложение на Тайенд те действаха бързо, без да се помайват — Лоркин изскочи от къщата и бързо се качи в каретата, а Ачати отиде отзад и се качи на капрата. Двамата напуснаха Дома на Гилдията без проблеми. През целия път Лоркин седеше като вцепенен в каретата и очакваше някой да им извика да спрат, но нищо такова не се случи. Щом каретата премина през портала на именито на Ачати, сачаканецът бързо се шмугна в каретата и двамата си размениха дрехите.

Спасителят на Лоркин му каза да стои вътре, а самият той излезе и поведе тих разговор с някакъв мъж, който се оказа началникът на робите в имението. Ачати се върна в каретата, за да му обясни плана си. Лоркин отново трябваше да се предреши на роб, но този път трябваше да се подготви за по-грубо отношение — с надеждата, че сред робите на Ачати има Изменници.

„Освен това трябва да се надявам, че те ще ме видят и ще ме разпознаят, и след като видят, че съм качен в каруцата, да изпратят съобщение на останалите Изменници, които да намерят начин да спрат каруцата и да се освободят, без да разкрият своята, и моята, самоличност“.

Погледнат по този начин, планът включваше твърде много аспекти, които да се объркат.

„Какво е най-лошото, което би могло да се случи? Да стигна до мината. Планината Стоманения пояс минава по границата между Сачака и Киралия. Колко ли трудно ще е да се освободя с магия и да измина пътя до Киралия?“

А колко щеше да е трудно зависеше от това дали мината се управлява от сачакански магьосници. Или ако из планините обикаляха ичани.

„Трябва да напусна каруцата преди да стигна дотам, когато наоколо все още няма сачакански магьосници, но вече сме се приближили до планината. Ще ми се да знаех как изглежда Сачака в южния си край. Дали пустошта се простира до морето? Дали ичаните стигат чак дотам?“

Каруцата започна да забавя ход. Лоркин отвори очи и се огледа, откривайки едновременно страх и надежда в очите на останалите роби. Стомахът му изкурка. Може би щяха да им дадат храна и вода.

Каретата спря и отвън се чуха гласове.

— Този кладенец сигурно ще се срути. Не искам да рискувам никой от моите. Те са здрави и сръчни — дочу се надменен глас.

Каруцарят отговори нещо с нисък, подмазващ се тон. Лоркин не можа да чуе думите.

— Кажи си цената — заповяда надменният глас.

Последва мълчание, после каруцата се размърда и отзад се чуха стъпки. Ключалката изтрака и вратата се отвори. Вътре нахлу ярка светлина, която заслепи Лоркин.

— Този ще свърши работа.

— Той създава проблеми.

— Значи ще се радваш да се отървеш от него. Ако оцелее и създава проблеми, ще ти го продам отново. Ето.

Чу се звънтене на монети. Очите на Лоркин започнаха да свикват със светлината. Той различи един ашаки до каруцаря, който се беше навел и отключваше веригите на един от робите.

Сърцето му подскочи, когато разбра, че е собствената му верига.

За миг се поколеба дали да не си пробие път навън с магия, но се спря. „Където и да се озовеш, все ще има Изменници — каза си той. — Те ще те открият. Ще те освободят“.

Очевидно работата, за която щеше да го използва сачаканецът, беше опасна, но Лоркин винаги можеше да се защити с магия. „Поне никой от останалите роби няма да рискува живота си“.

— Ела — каза каруцарят, хвана Лоркин за крака и го дръпна. Лоркин се надигна и прескочи краката на останалите роби, които седяха между него и отворената врата. Наложи се да скочи от каруцата на земята и веригите на краката му попречиха да запази равновесие. Той се стовари по лице на земята.

„Поне си спестих унижението да се хвърлям по очи на земята пред новия си собственик“.

— Остани там — рече надменният глас.

Мъжът изчака каруцата да се отдалечи, преди да заговори отново. Но Лоркин успя да се огледа и видя други двама роби, които стояха до сачаканеца.

— Ставай. Върви след мен.

Лоркин се подчини. Веригите дрънчаха и ограничаваха крачките му. Сачаканецът и двамата роби минаха през малка порта и се озоваха в малък двор. Там ги очакваше Друг роб с голям чук в ръка.

— Отърви го от тези неща — нареди сачаканецът.

Робът му посочи една пейка. Лоркин седна и послушно протегна крака към мъжа. След няколко разтърсващи точни удара веригите паднаха от глезените на магьосника.

Сачаканецът наблюдаваше с отегчено изражение. След това махна с ръка на Лоркин да го последна и тръгна към сградата. Двамата влязоха в банята и ги обгърна влажен, ароматен въздух. Мъжът му посочи купчината дрехи, струпани върху един дървен стол.

— Измий се и се облечи. Не се бави. Не разполагаме с много време.

Лоркин погледна назад и видя, че двамата едри роби не са ги последвали в сградата. Сачаканецът се усмихна без капчица надменност и излезе от помещението. Останал сам, Лоркин се загледа след него.

„Тук нещо не е наред“.

Когато се приближи до стола, магьосникът вдигна най-горната дреха от купчинката. Сърцето му подскочи, после замря и той се ухили.

Това бяха семплите, удобни дрехи на Изменник.

— Желая ви безопасно пътуване — каза Наблюдателят Ортън и каретата напусна двора на Крепостта. Стената над главата му бе осеяна с множество малки прозорци, които гледаха към Сачака, някои — ярки квадратчета светлина, други — тъмни и почти невидими. Сония продължи да гледа към сградата, докато тъмнината не я погълна.

След това угаси малкото кълбо светлина, което се рееше под тавана на каретата. Тъмнината й се струваше по-подходяща за обсъждането на тайни, но въпреки това тя се поколеба.

— Какво облекчение е да научим, че Лоркин е успял да избяга от града — каза Регин.

— Да — отвърна Сония. — Денил също ще бъде доволен. Не знам как е успял да го уреди, но рискът е бил твърде голям. Макар че… трябва да сме сигурни, че съобщението е изпратено от Изменниците и случилото се е истина.

— Смятате, че може да е лъжа?

Сония поклати глава.

— Не и ако е изпратено от Изменниците. Не спирам да се притеснявам, че всичко това може да е изкусна измама, организирана от крал Амакира. Лоркин също може да е бил подмамен, защото докато разговаряхме чрез кръвния пръстен, аз не усетих у него никакво съмнение. — Тя се намръщи. — „Всъщност изобщо не долових чувства или мисли. Много странно. Пръстенът би трябвало да ми позволи да го правя. Сякаш… ах, разбира се“. По някакъв начин Лоркин защитаваше мислите си. Може би точно така, както пръстенът на Наки защитаваше нейните. Дали носеше подобен камък? „Дали пръстенът на Наки е принадлежал на Изменниците? И ако е така, как ли се е озовал в Киралия? Тя каза, че се е предавал между жените в семейството й. Дали някоя от тях е била Изменница?“

— Пръстенът у него ли е?

— Да — отвърна Сония.

— Значи така сте научила, че съобщенията идват от Изменниците — каза Регин повече на себе си, отколкото на нея.

Тя го погледна, по-скоро погледна към очертанията му в мрака. Оставаха им няколко часа, преди да изоставят каретата. Сония се замисли върху колебанието си да разкрие пред Регин и другата си мисия в Сачака. Изменниците я бяха уверили, че пътят напред е безопасен, макар да й бяха препоръчали да пътува през нощта и колкото се може по-тихо. Признаеше ли го на Регин, той щеше да започне да задава въпроси. Ако премълчеше, докато не настъпеше моментът да изоставят каретата, може би нямаше да разполага с достатъчно време да му отговаря, преди да ги принудят да мълчат. „Да, мисля, че трябва да го направя сега“.