Лоркин затаи дъх. Това бе мисията, която му бе поверена от предишната кралица. За това той бе най-подходящ. Познаваше добре начина, по който работеха и Изменниците, и Обединените земи.

— Савара реши да ме изпрати в Киралия, за да продължа да проучвам възможностите за търговия и съюз.

Той я зяпна изненадано и объркването му бе последвано от разочарование.

— Нали нямаш предвид…

— Да. — Тивара се усмихна. — Отиваме в Киралия. Ти ще бъдеш мой водач и помощник.

Той въздъхна. „Е, не е това, което очаквах, но предполагам, че все пак е достатъчно добре“.

— Ех, Лоркин. — Тя протегна ръка и го погали по бузата. — Никога нямаше да те изберат за този пост. Не си бил Изменник достатъчно дълго, за да ти позволят да преговаряш от името на Изменниците.

— И съм мъж.

Тя кимна.

— Това също.

— Осъзнаваш ли, че никоя друга страна не разсъждава по този начин? Всичко, за което смятате, че мъжете не са подходящи, в другите страни не е подходящо за жени.

— Знам. Ще трябва да свикват с нас, както и ние трябва да свикнем с тях. — Тя се засмя. — Освен това, ако някога ще ставам кралица, както възнамерява Савара, не мога да си позволя да бъда виждана да вървя подир някой мъж. Особено киралиец.

Стомахът му се преобърна.

— Ти… смяташ да ставаш кралица?

— Савара планира да ме прави кралица. — Тя сви рамене. — Не съм сигурна дали искам да бъда. Но много неща могат да се променят. Ако наистина се случи, то ще стане след много, много време. Надявам се, че тя ще живее дълго колкото Зарала. Да бъдеш кралица е голяма отговорност, а преди това искам да направя много други неща. Като например да имам деца. — Тя леко наклони глава. — Това звучи ли ти като живот, който би ти харесал?

Зави му се свят от възможностите. „Това ми се струва твърде невероятно. Просто искам да бъда с Тивара. И… да, ще е чудесно да имаме деца“. Той я погледна и гърдите му се изпълниха с топлота.

— Звучи чудесно. Добре де, с изключение може би на онази част, че ще управляваме цяла страна. Но предполагам, че ако Изменниците приемат мисълта кралят им да е киралиец… да, съгласен съм, стига това да означава, че ще прекарам живота си с теб.

Тя завъртя очи.

— Ти няма да си крал. Ние нямаме крале.

— Дори и чрез брак?

— Дори тогава. Наистина ли се надяваше да станеш крал?

— Разбира се, че не. Не мога да се сетя за нещо по-ужасно. — Той се ухили. — Макар че не ми се струва честно. Обзалагам се, че на съпруга на кралицата му се налага да работи здраво, без надежда за оттегляне, да разговаря с дразнещи хора и да присъства на отегчителни церемонии и събития, и да слуша оплакванията на жена си за това колко е тежък животът, като същевременно е длъжен да изпълнява всяко нейно хрумване — и да се грижи за децата, докато тя върши кралските си дела. И да не получава никакво признание за това. — Каквото сигурно изтърпяваше и киралийската кралица, осъзна той.

Тивара сви рамене.

— Никой не се е оплаквал досега.

Лоркин изсумтя.

— Вие, Изменниците, въобще не сте толкова равноправни, както твърдите. Но както сама каза, много неща могат да се променят.

Тивара отново го смушка в ребрата, този път по-силно.

— Не чак толкова. А сега да се връщаме в леглото, за да поспим малко. Утре ни чака много работа.

Пак ли сънуваше Сери?

Сония погледна към Регин. Той й подаваше чаша с гореща рака. Тя се надигна да седне в леглото си. Ароматът на хубава сачаканска рака изпълни ноздрите й тя усети как последните остатъци от съня я напускат.

— Липсва ми. — Сония въздъхна и разтъпка очи. Когато разбра, че никога няма да види Сери, тя се почувства така, сякаш нещо жизненоважно й беше откраднато. — Въпреки че не го виждах твърде често, след като семейството му бе убито. Ще ми се да бих направила нещо. — Тя го видя да отваря уста и поклати глава. — Не, няма нужда да ми напомняш. Вината не е моя. Нещата е можело да се развият по друг начин, ако бях тук…

— „… но нямаше как да се намираш на две места едновременно“ — завърши Регин. — Или поне Гилдията не е открила начин да се прави.

— Подозирам, че откриването на лекарство против роета и на начин за създаването на камъни без пещери са по-спешни въпроси. — Кое време е? Като гледам, слънцето тъкмо изгрява. Защо си станал?

— Пристигна пратеник. Кралят призовава Висшите магьосници в двора.

Тя свали краката си от леглото и се изправи.

— Кога?

— Не толкова скоро, че да няма време за това. — Той я предърпа към себе си и я целуна.

— Ммм. — Сония плъзна ръце около кръста му тъкмо когато той се канеше да се отдръпне. — А за нещо друго има ли време?

— Не сега. Кралят ми направи услуга. Не бива да му се отплащям, като те карам да закъсняваш. — Той я побутна към шкафа с дрехи, след което скочи обратно в леглото.

Сония се облече бързо и изгълта набързо остатъка от рака, преди да се измъкне от стаята на Регин. Преместването й в апартамента му спря слуховете, че двамата са любовници. Вече не бе слух, щом се превърна във всеизвестен факт. Тя бе сигурна, че Лилия е доволна, че целият апартамент остава за нея. Аний я посещаваше от време на време с помощна на Джона, преоблечена като прислужница. Гилдията най-после премахна проблема с подземните тунели, като ги запълни. Макар Сония често да посещаваше момичето и да наблюдаваше напредъка й, тя го правеше най-вече от загриженост дали Лилия е успяла да се съвземе напълно от всичко, което й се беше случило.

„Все пак тя уби човек с черна магия. Не е лесно да се живее с това, дори ако жертвата е била лош човек“.

Една врата се отвори. Сония позна лейди Индрия, заместничката на лорд Телано, и се спря да я изчака.

— Имате ли представа за какво става дума? — попита Индрия.

— Все още не. — Сония се усмихна. — Свиквате ли с новия пост?

Индрия сви рамене.

— Работата е едновременно по-трудна и по-лесна, отколкото очаквах. Преподавам от години, така че разбирам оплакванията и нуждите на учителите. Но досега не съм се оправяла с толкова голям архив.

Сония се засмя.

— Да. Единственият съвет, който мога да ви дам, е да си вземете помощник или дори трима.

— Ще го направя. — Двете излязоха от жилищните помещения на магьосниците. Индрия се огледа. — Не ми помага това, че Телано е оставил всичко в страхотна бъркотия — додаде тя с тих глас. — Предполагам, че просто е спрял да се интересува. Близо ли сте до откриването на лекарство за роета?

Сония поклати глава.

— Не.

Индрия въздъхна.

— Подобни неща отнемат време. Как върви в болниците?

— Пълни са с пристрастени, които са се отказали. Някои реагират добре на лечителството, други не. За щастие магьосниците, които са устойчиви на роета, са се изцелили автоматично, така че ни остават само около четирийсет, които не могат.

Двете продължиха да разискват проблема с роета, докато прекосяваха градината. Когато стигнаха до Университета, те видяха Оусън, Болкан и Калън в една карета, до която чакаше друга. Оусън вдигна глава, видя ги и им махна.

— Там има място за вас, лейди Индрия — каза й той. — Останалите вече заминаха. Ние ще отпътуваме с другата.

Индрия се качи, а Оусън поведе Сония към другата карета. След като всички се настаниха и каретите потеглиха, Сония погледна към Оусън и повдигна вежди. Той улови погледа й и поклати глава.

— Не, не знам за какво точно става въпрос, но съветникът на краля ме увери, че няма нашествие и че Лоркин е добре.

Сония се усмихна. „Страхуват се, че ще хукна обратно към Сачака при най-малкия признак за проблеми. Все пак е добре да знам, че с него всичко е наред“.

— Прочетохте ли вече записките на Денил? — попита Калън Разпоредителя.

— До средата съм. — Оусън повдигна вежди. — Всъщност са доста интересни, особено историите за Дюна. С нетърпение очаквам да прочета цялата книга, след като я завърши и отпечата.

— Първо ще трябва да напише нова глава за Сачаканската гражданска война и за магическите кристали — каза Калън.