Сави и Мерия излязоха бързо, последвани от Кай, а Денил отново издигна бариерата. Тайенд потриваше ръце. Внезапно спря и усмивката се изтри от лицето му.

— Надявам се, че участието на Ачати няма да бъде открито.

Стомахът на Денил се сви. Той въздъхна и остави чинията си на пода. Предишната нощ бе лежал буден, като ту се притесняваше, че Ачати ще предаде Лоркин, ту се тревожеше заради рисковете, които приятелят му поемаше, помагайки на Лоркин да избяга.

Тайенд заговори с нисък глас, въпреки бариерата.

— Снощи ми хрумна… Ами ако кралят нареди на Ачати да носи някой от онези кръвни пръстени? Те позволяват на създателя им да чете мислите на приносителя, нали? Докато пътувахме към Дюна, аз бях сигурен, че Ачати общува с краля. Съмнява ме, че кралят ще носи нечий кръвен пръстен и че ще рискува четенето на мислите му, затова сигурно е дал някой от своите пръстени на Ачати. Дали сега Ачати ще откаже да носи пръстен?

— Не знам. — Денил поклати глава. — Ачати знае какво прави.

— Ами… Надявам се, че няма да се жертва заради нас. Оказа се по-добър, отколкото очаквах. Харесвам го.

Денил погледна Тайенд с изненада и признателност. „Това, че харесва Ачати, ме кара да харесвам него — осъзна той. — Освен това отношението на Тайенд ме кара да харесвам Ачати още повече. — Само защото сачаканецът беше помогнал на Лоркин. — Но на каква цена?“

Тихи стъпки обявиха завръщането на Сави. Тя буташе пред себе си шпионина, завързан, със запушена уста. Мъжът залиташе така, сякаш бе изтощен. Сави сигурно отново бе източила енергията му.

Докато вървяха по коридора към изхода, всички мълчаха мрачно. Каретата не ги очакваше, но скоро вратите на конюшнята се отвориха и оттам се появиха конете и колата. Денил нареди на Сави да се качи отзад, до обичайния роб, след което вкара шпионина в каретата. После се качи и той, следван от Тайенд.

— Успех — каза тихо Мерия и затвори вратата зад тях.

По заповед на Денил каретата напусна двора на Дома на Гилдията. Двамата с Тайенд пътуваха в мълчание. Те не можеха да обсъждат плановете си пред шпионина, а ситуацията не предполагаше приятелски разговори. Шпионинът се беше свил на седалката срещу тях и уплашеният му поглед прескачаше от единия към другия, което си беше доста смущаващо. Когато кочияшът внезапно извика, всички подскочиха.

Каретата започна да забавя ход. Денил отвори прозореца и надникна навън.

— Какво има?

— Робинята, господарю. Тя скочи и избяга.

Денил се поколеба и погледна назад, но Сави вече беше изчезнала.

— Не можем да спрем — каза той на мъжа. — Продължавай към двореца.

Може би споменаването на двореца бе накарало шпионина да спре да ги гледа. Изпълнен с облекчение, Денил прекара остатъка от пътуването в обмисляне и усъвършенстване на плана си и събиране на смелост. Когато пристигнаха, той измъкна мъжа навън. Избута го пред себе си и закрачи към двореца, оставяйки Тайенд отзад.

Пазачите ги наблюдаваха напрегнато, но не ги спряха. Щом влезе в коридора, Денил със задоволство забеляза, че кралят е събрал голяма публика от ашаки за срещата, включително такива, които според Мерия, не бяха съгласни с начина, по който се бяха отнесли с Лоркин. „Идеално“. Ачати стоеше близо до трона и за голямо облекчение на Денил не изглеждаше притеснен.

Когато магьосникът блъсна шпионина на пода, монархът повдигна вежди. Следвайки протокола, Денил коленичи, а Тайенд, който бързаше зад него, се поклони.

— Станете, посланик Денил. — Кралят погледна към шпионина.

— Кой е този?

— Просто ви връщам човека, за който научих, че е ваш шпионин — отвърна Денил, докато се изправяше.

Кралят впери поглед в него.

— Мой шпионин.

— Да, ваше величество. Снощи този мъж се опита да отвлече помощника ми, лорд Лоркин. Една Изменница му попречи. Освен това разчете съзнанието му и научи, че мъжът е бил изпратен от вас. — Денил огледа ашаките, които изглеждаха развеселени, но не и изненадани. — Предлагам някой тук да разчете съзнанието му, за да го потвърди.

Въртяха се глави. Разменяха се погледи. Бяха промълвени няколко думи. Кралят не им обърна никакво внимание и продължи да гледа Денил.

— Много добре. Ашаки Рокарио, бихте ли изпълнили молбата на посланик Денил и после да ни кажете дали обвиненията му са истина.

Никой от групичката не възрази, когато един мъж с прошарена коса пристъпи напред. Всички го наблюдаваха, докато разчиташе съзнанието на шпионина. По всичко личеше, че сачаканецът прави подробно и внимателно разчитане, защото то продължи по-дълго от останалите, на които Денил бе свидетел. Когато накрая пусна шпионина, мъжът отново се свлече на пода и протегна ръка към краля като човек, който моли за прошка.

— Е, ашаки Рокаро? — попита настоятелно кралят.

Сачаканецът погледна към шпионина, после към Денил и накрая към събралите се ашаки.

— Истина е — каза той.

Денил се изненада. Той очакваше, че мъжът ще отрече или ще каже, че шпионинът наистина го е вярвал, но няма никакви доказателства, че заповедта е дошла от краля. Когато Денил погледна към монарха, той не видя по лицето му нито притеснение, нито вина и стомахът му се сви.

— Казвате, че ви е помогнала Изменница — попита кралят.

Денил се поколеба, усещайки предупредителни тръпки по гърба си.

— Трудно можехме да й откажем.

— Къде е тя сега?

— Не знам. Не е в Дома на Гилдията.

— А Лоркин?

— Изчезна.

— Къде?

— Не знам. Сигурно при Изменниците.

— Като че ли те са предпочитаната му компания напоследък. — Кралят се обърна и се усмихна на Ачати одобрително. — Но поне спечелихме онова, което всички искахме — свобода за Лоркин в замяна на информация.

„Информация?“ Внезапно Денил си спомни обещанието на Лоркин към Ачати: „Ще отговоря на въпроса, който най-силно вълнува вашия крал. Ще ви кажа къде се намира убежището на Изменниците“.

Денил не вярваше, че Лоркин ще изпълни обещанието си. Предполагаше, че младият магьосник е намислил някаква измама. Ами ако наистина бе издал на Ачати местоположението на Убежището? Ами ако Ачати бе предал Лоркин на краля и не му бе помогнал да избяга? Дали Изменниците не бяха излъгали, че са го спасили, за да могат да си отмъстят на Лоркин за издаването на дома им? Или просто все още не знаеха какво е направил той?

Кралят погледна към шпионина.

— Предполагам, че трябва да ви благодаря за това, че ми върнахте шпионина, макар че той едва ли може да бъде наречен така. — Кралят се извърна към Денил и Тайенд. — Можете да се върнете в Дома на Гилдията, посланици.

Нощният въздух бе изненадващо студен, предвид колко горещо беше в пустошта през деня. Лоркин дръпна юздите, възпирайки за пореден път издръжливата дребна магарица, която яздеше, от опитите й да настигне големия кон отпред. Тя тръсна възмутено глава и той чу плискането на водата в буретата, които бяха привързани от двете й страни.

Яздеха от залез слънце предишния ден. Фалшивият ашаки на Изменниците бе отвел Лоркин с каретата си до края на пустошта и го бе оставил там заедно с двама роби от близкото имение. Робите казаха на младия магьосник, че могат да го отведат само до хълмовете, където щеше да ги посрещне група Изменници. Макар да имаха товарен кон, те не можеха, без да предизвикат подозрение, да го натоварят с толкова много храна и вода, които да им стигнат за пътя до планината и обратно.

Поглеждайки през рамо на изток, Лоркин видя, че небето започва да просветлява. Той не беше спал на закрито повече от ден, а предишните две нощи се беше свивал върху тясната пейка в каруцата. Макар да можеше да прогони умората чрез лечителската си сила, продължителното пътуване и непрекъснатият страх да не бъде открит, бяха изтощителни. Хубаво щеше да е поне малко да поседи някъде, но се съмняваше, че скоро ще може да се наслади на почивка.

Надеждата, че Тивара ще бъде сред Изменниците, които ги очакваха, му вливаше енергия всеки път, щом се сетеше за нея. Мисълта за топлата й усмивка, гласът й, докосването, на голата й кожа. „Скоро“ — помисли си той.