— Не и през Саски. Тогава Скелин ще разбере, че сме си купили минен огън и ще се зачуди какво сме замислили тук долу. Не е нужно много мислене, за да се сети, че гласим капан.

— Така е. — Сери огледа стаята. — Добре, ти ще трябва да нагласиш нещата тук долу, без Аний да разбере, че се готви нещо.

— Щом вкарам тръбите в стените, те няма да са тъй забележими, особено ако ги натикаме в дупките и кухините в хоросана.

— И все пак трябва да го направиш докато я няма.

— Не искаш ли да изчакаш, докато се убедят, че семената са от роет? Щом заложим капана, винаги ще съществува възможност да избухне преди да сме готови.

Сери поклати глава.

— Не и след като Лилия каза, че Върховните магове се подготвят да ни пуснат да живеем в Гилдията. Аний го приема твърде охотно. Много е склонна да спори с мен за това. — Той поклати глава. — Нещо ми подсказва, че търпението й се изчерпва. Или че знае нещо, което ние не знаем.

— Като например, че растенията не са роет?

— Може би.

Гол сви рамене.

— Но пък е права. Не е нужно да се чувстваме неудобно или да рискуваме Лилия да загази заради това, че ни е скрила тук.

— Но ако слуховете, които си чул, са верни и някой в Гилдията работи със Скелин, можем да паднем право в ръцете му. Или ще направят така, че Гилдията да не работи с нас за залавянето на Скелин, или ще се погрижат нещо да се обърка и всички да бъдем избити.

Иначе можем да разкрием малката им мръсна тайна.

Гол погледна към тавана.

— Добре, ако Аний е права и ние се намираме под градината между Университета и жилищата на магьосниците, капанът ни определено ще разкрие Скелин пред Гилдията.

Сери се усмихна.

— Да. Но нека се погрижим междувременно да не убие нас.

Слънцето се издигаше високо в небето и сипеше горещите си, ярки лъчи върху пустошта, която ги отразяваше обратно в гневен протест. Атакуван от жегата от всички страни, Лоркин вървеше бавно заедно с Изменниците и се опитваше да не си представя какво е да се изправи срещу някой ашаки в битка.

Вместо това си мислеше за кристала, който лежеше в джоба му. Предишната вечер, след като всички заспаха или бяха застанали на пост, той се беше опитал да потърси други камъни, заровени в района, но мисловното му търсене не се натъкна на нищо. И все пак това не беше доказателство, че майка му греши. Тя му беше казала, че може да ги намери само защото владее черната магия, а в метода му на търсене не беше включено нищо от нея.

„Трябваше да я накарам да ми обясни“. Но преди да тръгнат, той бе получил само няколко минути с нея насаме, от които се бе възползвал, за да я разпита за друга магическа загадка. Погледът й се изостри, когато я попита дали е чувала за магьосници, които могат да четат повърхностните мисли.

— Смяташе се, че баща ти може — каза му тя. — Винаги съм предполагала, че той окуражаваше тези слухове, за да поддържа страха у хората към него — и ако някой зададеше въпрос за другите му способности, той би могъл да посочи, че слухът е просто пример за всички глупости, които хората си мислят за него.

— Може да не е било лъжа — каза й Лоркин.

Както винаги, изненадата й премина в замисленост. Но той не очакваше да чуе онова, което последва:

— По-добре запази тези мисли за себе си — посъветва го тя. — Това ще притесни дори най-близките ти хора. Внимавай да не научаваш повече за останалите, отколкото ти се иска.

„Тя е права“. Лоркин можеше да си представи много ситуации, в които дочуването на нечии мисли можеше да бъде много смущаващо. За щастие той можеше да чува повърхностните мисли само ако се съсредоточеше здраво.

— Лоркин.

Тивара се бе върнала при него. Савара я беше повикала за нещо и известно време двете бяха разговаряли.

— Да?

Тя се усмихна.

— Разкажи ми повече за лорд Регин. Той важен ли е за Гилдията? Защо, мислиш, е дошъл с майка ти?

Лоркин се намръщи.

— Не е важен. Е, произхожда от важен Дом, но няма никакъв пост в Гилдията.

— Значи е просто източник на сила за майка ти?

Той се опита да си представи този сценарий и не успя. Но в представата му Регин се държеше като сачакански роб, а това не бе необходимо. „Достатъчно е да изпрати силата си на майка ми и тя ще я съхрани“. Това изискваше докосване, разбира се, но не по-различно от стискането на ръце.

— Може би — отвърна Лоркин. — Всъщност… най-вероятно.

— А каква е връзката им? Приятели? Любовници?

— Не. Всъщност като ученици двамата са се мразели. Той я тормозел, докато не го предизвикала на дуел. Разбила го и оттогава я оставил на мира.

— Дуел? — Тивара повдигна вежди и усмивката й стана още по-широка. — Интересен обичай.

Лоркин я погледна с присвити очи.

— Да не би да се подиграваш на обичаите на народа ми?

— Съвсем не. — Тя се опита да изглежда сериозна.

— Напротив — обвини я той. После се ухили. — Това е глупав обичай. Доколкото знам, никой не е отправял предизвикателство преди и след това.

— Значи това е бил последният й вариант. — Тивара изглеждаше замислена. — Значи двамата са станали приятели след големия сблъсък, както често се случва?

— Не. Майка така и не му прости. — Макар Лоркин да не я беше чувал да го казва. Всъщност тя винаги бе изтъквала колко смело се е държал Регин по време на нашествието. Но с неохота.

Тивара не отвърна нищо и той видя, че се мръщи.

— Защо питаш?

Тя го погледна.

— Ами… Двете със Савара намираме за странно, че Гилдията е изпратила на подобна мисия двама души, които са толкова привързани един към друг. Ако ги заловят, ще им бъде много трудно, ако единият бъде заплашен, за да се изнуди другият.

— Майка ми и Регин? — Лоркин поклати глава. — Невъзможно. Останали сте с погрешно впечатление.

Тя сви рамене.

— Може би си прав. Или може би привидната невъзможност за това е подвела Гилдията да не осъзнае колко лош избор е Регин. Възможно е самите Сония и Регин да не го осъзнават.

Лоркин поклати глава и въздъхна.

— Какво?

— Най-могъщите жени в Сачака губят време в клюки и сватосване. Ох! — Той разтърка ръката си, където Тивара го беше ударила.

— Мъжете клюкарят повече — каза тя. — И не е загуба на време, когато има политически и военни последици.

— Има ли?

— Ще има. — Тя повдигна глава и очите й се присвиха. — Ах!

Лоркин се обърна и погледна напред. Между Савара и вървящите отпред Изменници той успя да види, че са стигнали до върха на дюната. Пред тях се простираше равнина, покрита с оскъдна растителност, а на няколко часа вървеж се забелязваше разпиляна група сгради.

— Все още можеш да промениш намерението си — каза му тя. — Никой няма да ти попречи да се върнеш в Киралия. Около прохода няма ичани, които да те притесняват.

„Наистина ли съм толкова смел и глупав, че да се присъединя към хора, с които нямам никаква кръвна връзка и които се осмеляват да поведат война срещу легендарните черни магьосници, от които народът ми се страхува от векове?“

Той погледна към Тивара и се усмихна.

— Където си ти, там съм и аз.

Тя го погледна и поклати глава.

— Всеки път, когато си помисля, че не заслужавам толкова добър човек като теб, Лоркин, си напомням, че щом искаш да ме последваш, значи може би си малко луд.

— Ти си мислиш, че майка ми и лорд Регин са влюбени. Тук не става въпрос за моя здрав разум.

Тя се подсмихна и извърна очи.

— Ще видим.

Докато вървяха мълчаливо, думите й отново се появиха в главата му — „… добър човек като теб, Лоркин“ — и усмивката му се стопи. Дали щеше да продължи да го смята за добър, ако знаеше какво е причинил на робинята? Все още не й беше казал. Засега не бе намерил повод. „Не, това не е съвсем вярно. Имаше доста възможности. Всеки път решавах, че ще разваля момента или ще вгорча разговора ни. Но не трябва да отлагам. Може би Изменниците ще искат да разберат какво се е случило с момичето. Ако тя е била Изменница“.