— Макар че може би Лоркин е смятал, че може да се върне в Киралия през Арвис, защото не е вярвал, че крал Амакира ще наруши споразумението, че всички магьосници от Гилдията могат да се движат свободно из Сачака.

Лицето на Ачати придоби каменно изражение.

— Стига с действията си да не навредят на Сачака. — Той погледна Денил в очите. — Наистина ли вярвате, че информацията на Лоркин за Изменниците няма да навреди на страната ми?

Денил издържа погледа на приятеля си, но тъй като не беше подготвен да отговори на толкова прям въпрос, той усети, че смесицата от вина и подозрителност, които въпросът събуди у него, са променили изражението на лицето му. Ачати сигурно го беше видял. Той щеше да разбере, ако Денил го излъже. Затова беше най-добре да отговори искрено.

— Не знам — отвърна той. — Лоркин е обсъждал онова, което знае, само с Разпоредителя Оусън.

Ачати се намръщи.

— Той каза ли ви защо се е върнал?

Денил кимна и усети как постепенно се успокоява.

— За да се прибере у дома. Иска най-вече да се срещне с майка си. Ние, разбира се, не знаехме дали изобщо ще се завърне, затова след месеците притеснения тя също е нетърпелива да се срещне с него.

— Предполагам — отвърна Ачати и се изправи. В гласа му прозвуча съчувствие, но лицето му изразяваше смесица от удоволствие и предизвикателство. — Колкото по-скоро Лоркин отговори на въпросите ни, толкова по-бързо ще се случи това.

Денил се изправи.

— Какво ще направи крал Амакира, ако Лоркин не се подчини?

Ачати се поколеба, обмисляйки отговора си.

— Не знам — отвърна той, също толкова откровено и безпомощно като Денил.

— Обединените земи ще приемат разчитането на съзнанието му като акт на агресия — предупреди го Денил.

— Но едва ли като нещо, заради което си заслужава да се започне война — отвърна Ачати. — Векове наред Сачака е процъфтявала и без да води търговия със страните на запад, благодарение на връзките си със земите отвъд източното море. Без да са обучени във висшата магия, магьосниците ви не могат да представляват заплаха. Ние не се нуждаем от вас. Не се страхуваме от вас. Вие сте просто една възможност, която искаме да изследваме.

Денил кимна.

— Благодаря ви за откровеността, ашаки Ачати.

Ачати махна презрително с ръка.

— Не казах нищо, което да не е очевидно. — Той въздъхна. — Аз лично се надявам да разрешим този въпрос по начин, който няма да разруши приятелството ни. А сега трябва да тръгвам.

— Аз също — отвърна Денил. „Приятелството между нас или между нашите страни? Или и двете?“ — Довиждане засега.

Ачати кимна и тръгна по коридора, който водеше към изхода на Дома на Гилдията. Денил отново седна и се замисли върху разговора. „Ние не се нуждаем от вас. Не се страхуваме от вас“. Защо изобщо някой бе решил, че Сачака ще иска да се присъедини към Обединените земи?

— Как мина?

Денил вдигна глава и видя, че Тайенд се е появил на прага. Той въздъхна и му махна с ръка. Бившият му любовник се приближи и седна, навеждайки се напред с почти детинско любопитство. Но погледът на Тайенд беше остър и любопитството му се дължеше както на любовта му към клюките, така и от необходимостта като посланик да бъде в час с политическите въпроси.

„Освен това е искрено загрижен за Лоркин“ — напомни си Денил. Внезапно в съзнанието му изникна споменът за Тайенд, който си играе с малкия син на Сония по времето, когато двамата с Денил посещаваха често Гилдията. Приятелят му умееше да развлича децата. Зачуди се дали Тайенд някога си е пожелавал да има деца. Самият Денил никога не бе искал, макар че…

— И така? — подкани го Тайенд.

Денил се върна в настоящето и като внимаваше да не разкрие нещо от онова, което Гилдията предпочиташе да запази за себе си, започна да разказва на колегата си посланик какво го бе попитал и какво бе разкрил Ачати.

Откакто получи новините за затварянето на Лоркин, беше минал цял ден. Това бе достатъчно, за да наруши съня й, но и внезапното преминаване към дневна програма не й помогна особено. След неспокойната нощ Сония се чувстваше замаяна и трябваше да използва магията си, за да прогони досадната умора. Но скоро откри и една от ползите на новата рутина — когато излезе от спалнята си, Лилия все още беше в приемната и закусваше.

— Черна магьоснице Сония — каза момичето, очевидно изненадано да я види.

— Добро утро, Лилия — отвърна Сония. — Как си? Черният магьосник Калън успя ли да те намери вчера?

Момичето кимна.

— Добре. И да.

Сония отиде до малката масичка и започна да си приготвя чаша рака.

— Как вървят уроците?

Лилия потрепна, но бързо наложи бодро изражение на лицето си.

— Добре. Но мисля, че на Черният магьосник Калън му се иска да съм по-добра. Казах му, че съм зле по Воински умения, но според мен той не разбира колко „зле“ може да се представи един ученик. Сония се засмя съчувствено.

— И аз не бях много добра в тази дисциплина.

Момичето се ококори.

— Вие… но вие…

— Спечелих едно официално предизвикателство и победих сачаканските нашественици. Невероятно колко много може да научи човек, когато му се наложи. Но пък имах отличен учител.

— Спечелили сте…? — Лилия примигна и се изпъна. — Кой е бил този учител?

Сония остави чашата си с рака на масата, седна и си взе една кифличка от чинията.

— Лорд Ийкмо. Той загина по време на нашествието.

— О! — Раменете на Лилия се отпуснаха. После тя отново погледна към Сония. — Официално предизвикателство?

Сония се усмихна.

— Едни съученик, който превръщаше живота ми в ад.

— Той е приел предизвикателството на черен магьосник?

— Случи се преди това. Не го препоръчвам като начин за справяне с дразнещи ученици. Само като последен шанс, и то ако смяташ, че ще победиш. — Хрумна й нещо и тя се поколеба. — Съучениците ти притесняват ли те?

Лилия поклати глава.

— Не, през повечето време не ми обръщат внимание. Нямам нищо против. Разбирам защо ме отбягват. А и си имам Аний.

Сония я погледна съчувствено и се изпълни с благодарност към Сери за това, че позволяваше на Аний да посещава Лилия.

— Ако някой от учениците прояви приятелско отношение към теб — наистина приятелско, а не преструвка — не бързай да го гониш. Скоро ще се наложи да работиш с тях.

— Знам.

Лилия изглеждаше примирена, но не нещастна. Когато свърши с кифличката и раката, Сония се изправи и въздъхна.

— Ще се чувстваш ли добре сама, Лилия, след като замина?

Момичето вдигна очи.

— Разбира се. След като Джона и Черният магьосник Калън се грижат за мен, защо не? — Тя се намръщи. — Вие ще бъдете в опасност, Черна магьоснице Сония. Ще… ще внимавате ли?

Сония се усмихна.

— Разбира се. Смятам да се върна. Та нали искам да присъствам на завършването ти. — Тя отиде до вратата, спря се и се обърна назад. — Вече няма да работя в болниците, така че сигурно често ще излизам и ще се връщам. Преди да влизам, ще чукам, в случай, че Аний ти е дошла на гости.

Лилия кимна.

— Благодаря.

Когато излезе от апартамента си, Сония установи, че коридорите на сградата са пълни с магьосници. Тя отвърна на няколко почтителни кимвания и поздрави. В двора отвън се беше събрала тълпа от ученици и магьосници, някои отиваха или се връщаха от Банята, други се отправяха към Университета, а доста голяма част от присъстващите просто се наслаждаваха на ранното пролетно слънце.

Както винаги, мнозина се обръщаха след нея. В черната мантия имаше нещо, което привличаше окото. Нито бялата мантия на Върховния повелител, нито синята на Разпоредителя не привличаха такова внимание. Учениците ги забелязваха и ги проследяваха с поглед, покланяха им се почтително, както правеха за всички завършили магьосници, но не ги гледаха втренчено и не отстъпваха назад, както правеха, когато видеха Сония или Калън.

„И всеки път, когато го направят, аз си спомням Акарин и как всички постъпваха по същия начин, когато го видеха, макар да не знаеха, че владее черната магия. Той се обличаше в черно, само защото тогава това бе цветът на Върховния повелител. Но тъй като това го определяше и като най-могъщия магьосник в Гилдията, предполагам че той внушаваше същия респект, както сегашните черни магьосници“.