— Не се ли страхуваш, че робите може да са я отровили, за да се отърват по-лесно от господаря си?

Сарал поклати глава.

— Ако го бяха направили, щяха да оставят предупреждение. Знак, който шпионите ни оставят. Сега ще се кача в кулата. Вие останете тук, ако желаете.

— Ще дойда с теб — рече твърдо Сония. — Искам да видя къде се намираме.

Първоначално Сарал като че ли се накани да възрази, но после поклати глава.

— Ела с мен тогава.

Двете изминаха доста дълъг път. До кулата се стигаше през господарския апартамент. Сония забеляза мъжки и женски дрехи.

— Чудя се къде е жена му.

— Сигурно е изпратена на някое безопасно място — отвърна Сарал. — Намираме се в покрайнините. Центърът може да се отбранява по-лесно.

„Покрайнините — помисли си Сония. — Значи наистина сме стигнали града“.

Най-отгоре на спираловидната стълба се намираше малка кръгла стая.

— Застани встрани от прозореца, за да не се вижда силуеута ти — нареди й Сарал. Тя се приближи до прозореца вляво и надникна през него. Сония погледна от другата страна. Пред очите й се появиха покриви. Някаква сграда от лявата им страна гореше. Отпред се издигаха много двуетажни сгради, зад които се забелязваше нещо като куполи.

— Добре дошла в Арвис — каза Сарал. — Савара ми изпрати заповед да останем тук, докато не ни повика. Освен ако не бъдем принудени да напуснем, разбира се. Какви са твоите заповеди?

„Нищо конкретно — помисли си Сония. — Но тъй като бе толкова мила да попита…“

— Ще проверя.

Тя бръкна в джоба на мантията си, извади пръстена на Оусън и го наниза на пръста си.

— Оусън?

— Сония.

— Пристигнахме в града и се крием в празно имение, принадлежащо на ашаки Товира, който сигурно е в армията на краля. Нашият ескорт от Изменници казва, че трябва да останем тук, докато кралица Савара не ни призове.

— Несъмнено не искат да се намесвате.

— Какво да правим?

— Каквото ви казват.

— Оттук няма да мога да наблюдавам битката. — Което означаваше, че няма да види какво се случва с Лоркин или да му помогне.

— Хм. Ако двамата с Денил носите едновременно кръвните си пръстени, ще можете чрез мен да виждате какво се случва там. Макар че аз му казах да остане в Дома на Гилдията. Може да го помоля да намери някое добро място, откъдето да наблюдава битката.

— Стига да не се излага на риск.

— Винаги има риск, когато сме близо до магьосническа битка. Гилдията трябва да знае какъв е изходът от нея. Нашите доброволци-лечители потеглиха тази сутрин. Не искаме да се окажат в опасна ситуация.

— Сигурен ли сте, че искате да останем тук?

— Да. Като по-висшестояща от Денил и като черна магьосница, вие можете да бъдете възприета като по-голяма опасност и от двете страни. Ако не беше Лоркин, щяхме да ви заповядаме да си останете у дома.

— Аха. Добре. Благодарна съм, че не го направихте.

— Онези от нас, които подкрепихме оставането ви в Сачака, обявихме, че след края на конфликта може да успеете да убедите Лоркин да се завърне или поне да се погрижите Изменниците да спазят своята част от размяната.

— Да се надяваме, че няма да използват всичките си камъни в битката. Трябва да вървя. Сарал очаква отговора ми.

— Пазете се, Сония.

— Добре. — Сония свали пръстена и го прибра в джоба си.

— Засега оставаме тук — каза тя на Сарал.

Жената кимна и двете тръгнаха обратно към кухнята. Теми се беше появил и разговаряше с Регин. Застанали един до друг, двамата мъже изглеждаха много различни. Регин бе по-висок, Теми бе по-жилест. Но той не беше по-тъмен от Регин. Кожата на сачаканеца бе по-светла от останалите, а Регин се бе сдобил с тен по време на пътуването. „Отива му“. Щом Сония и Сарал влязоха в стаята, двамата се умълчаха. Когато Теми предложи да пази през първата половина на нощта, Регин предложи да му прави компания.

— Не — отвърна Сарал. — Аз ще поема първата половина. Сама.

Регин сви рамене.

— Тогава къде ще спим?

— Във втория апартамент. Ако Товира се върне посред нощ, той сигурно ще отиде право в спалнята си.

Регин кимна, погледна към Сония и се отправи към вратата. Тя го последва, развеселена, че той е поел инициативата, макар че откакто Изменниците се бяха присъединили към тях, магьосникът обикновено изчакваше нейните решения.

Вторият апартамент имаше легла в три от стаите. Сония си избра едно и седна върху него. Когато се огледа, тя видя на закачалката по-малки версии на облеклото на ашаките. Върху панталоните висеше богато обшит жакет…

— Какво каза Оусън?

Тя вдигна глава и видя Регин, застанал на прага й.

— Откъде знаете, че съм се свързвала с него?

Той сви рамене.

— Досетих се.

— Сарал каза, че трябва да останем тук, докато Савара не ни повика, затова попитах дали това ни устройва. Оусън потвърди. Те искат да се погрижат да не се намесваме.

— Ако Лоркин попадне в беда, вие ще се намесите.

Тя го погледна и видя, че се усмихва многозначително.

— Само за да го спася.

— Това все пак си е намеса. Не че не бих ви разбрал.

— Оусън смята, че ако двамата с Денил носим кръвните си пръстени, мога да наблюдавам битката чрез Денил.

Регин я погледна замислено.

— Това е добър начин да заобиколим ограниченията на Изменниците. — Той се намръщи. — Ако Изменниците губят, ще го разберем веднага, защото Сарал ще отиде на помощ. Ще я последвате ли?

Сония извърна поглед.

— Може би. Сигурно. Но вие трябва да останете тук.

— Тръгвам с вас.

Сърцето й подскочи. „При други обстоятелства това би прозвучало много романтично“.

— Не. Без причина ще се поставите в опасност.

— Вие ще бъдете по-важна цел от мен — каза й той. — Което ми напомни… — Той се приближи до леглото и седна. — Трябва да вземете енергията ми.

Сония се обърна към него, усещайки силно присъствието му.

— Ами ако Товира се върне тази вечер? Няма да можете да издигнете бариера.

— И без това едва ли ще издържи дълго. — Той протегна ръцете си.

Тя го погледна с неохота. „Твърде интимно е — помисли си тя. — Ами ако усети нещо? Не като да сме на път. Докосвахме се само когато бе необходимо. Около нас имаше хора“.

— Наистина трябва да преодолеете страха си от вашата черна магия — каза й той.

— Не се страхувам — отвърна тя. Донякъде беше така. „Но не съвсем“.

— Ако вземете енергията ми, обещавам, че няма да вляза с вас в града — предложи той.

Сония по погледна в очите. Лицето му бе сериозно.

— Няма да влезете в града, защото аз ви наредих да не го правите — каза му тя.

Той сви рамене.

— Значи се разбрахме?

Сония въздъхна и хвана ръцете му, опитвайки се да не обръща внимание на топлината им. Тя затвори очи, прие енергията, която потече от него, и я съхрани в себе си.

Денил впери поглед в тавана, примигна и се надигна на лакти.

„Какво… Нещо ме събуди. — Той се намръщи. — Някой ме повика по име? Или пък съм сънувал“. Той създаде светлинно кълбо и надникна през вратата към главната стая на апартамента си.

„Тайенд ли беше? Или Мерия? Дали някой не е нахлул в къщата, както ме предупредиха Ачати и Кай?“

— Денил.

Той подскочи, изненадан от мисловния призив. Оусън! Денил въздъхна от облекчение, че източникът на притеснения се е намирал в съзнанието му, а не в Дома на Гилдията. Но облекчението бързо се стопи. Оусън го беше призовал открито, така че всички останали магьосници да го чуят. Нямаше да го направи, ако не се налагаше да го пита нещо важно. Денил стана, бръкна в джоба на вчерашната си мантия, намери пръстена на Оусън и си го сложи.

— Оусън. Съжалявам, бях заспал.

— В такъв случай се извинявам, че ви събудих. Не се свързахте с мен в уговореното време.

Денил се поколеба. Не беше съвсем сигурен кое време е. Нямаше роби, които да го събудят и стаята нямаше прозорци, така че нямаше как да разбере дали е обяд или полунощ.