Внезапно въздухът замря. Савара, Тивара и Лоркин стояха като вцепенени и наблюдаваха мълчаливо. Отдолу се чуха приглушени викове, тряскане на врати и откъслечни удари. Погледът на Лоркин бе привлечен от проблясваща светлина в един от прозорците на къщата, в която се бяха скрили ашаките. Сградата гореше.

Савара се обърна рязко и се спусна към отвора на покрива, който се намираше зад тях. Когато започна да се спуска по въжената стълба, Тивара го хвана за ръката — не счупената, за щастие — и го дръпна след себе си.

— Ти първа — каза той, когато стигнаха до отвора. — Трябва ми малко време да си оправя ръката.

Очите й се разшириха.

— Ранен ли си?

— Скоро няма да съм.

— Тогава ще остана да те пазя, докато…

— Стига глупости. Ашаките избягаха, а изцеляването няма да продължи дълго. Някой трябва да пази Савара.

Тивара погледна към отвора, въздъхна и заслиза по стълбата.

— Не се бави — изръмжа тя.

Останал сам, Лоркин подсили щита си, седна със спуснати в отвора крака и се съсредоточи върху лечението. Достатъчно бе да слее костта и тъканите, за да може да се спусне по стълбата. Скоро капакът на покрива бе свален и залостен, а Лоркин се спусна по въжената стълба след Тивара и кралицата, и заслиза по стълбището.

Когато бутна вратата в основата й и излезе в коридора, младежът установи, че той се е превърнал в част от Господарската стая, стената, която ги разделяше, беше разрушена. Изменниците се бяха събрали в кръг около кралицата си. Когато Лоркин се приближи към тях, той видя, че в краката й лежат три тела, а лицето й е мрачно. Двете бяха на ашаки, но третото… Дъхът на Лоркин секна, когато той разпозна в жената Говорителката Халана.

За миг стаята като че ли се завъртя. Той си спомни как Халана бе поискала доброволци за първата стража. Спомни си и как го бе обучавала в изкуството на камъкотворството — подкрепата й, разбирането й за жертвата, която правеше той, овладявайки черната магия. Обширното познание и невероятните й умения, които сега бяха изгубени завинаги…

Тивара се приближи до него.

— Тя и неколцина други издигаха бариери и поставяха камъни около къщата — промърмори Изменницата. — Ашаките ги нападнали и останалите я изгубили от погледите си. Убила трима, преди останалите да надделеят…

— Трябва да се махнем оттук — обяви Савара. — Ако сме изпуснали някой от тях, той може вече да е докладвал броя ни. Може да се върнат с по-голяма сила. Ако извадим късмет, може да променим местонахождението си, без да ни проследят. Тази нощ може изобщо да не почиваме. Важното е да избегнем сраженията с ашаките, преди да сме се обединили с останалите. — Тя вдигна глава и ги огледа. — Съберете си багажа и си вземете храна, която може да се носи лесно и да се яде в движение.

Изменниците се разпръснаха. Тивара хвана Лоркин за ръката и го поведе към стаята, която смятаха да делят със Савара. Тъй като не бяха разопаковали раниците си, те просто ги метнаха на рамо. Тивара взе раницата на Савара и двамата се върнаха в Господарската стая.

— … да правим с телата? — питаше един Изменник.

— Оставете я тук. Ако спечелим, ще се върнем за нея — отвърна Савара. Тя взе раницата си, метна я на рамо и когато се извръщаше на другата страна, Лоркин зърна проблясъка на сълзи в очите й.

Постепенно Изменниците се събираха в стаята. Една от тях излезе от страничния коридор до Лоркин и когато се обърна към нея, той видя, че това е Калия. Тя го изгледа безизразно и го заобиколи отдалеч.

„Което е… странно. Очаквах поне да ме погледне с омраза“. Той заби поглед в гърба й и се съсредоточи.

Не долови никакви повърхностни мисли, само смазващо чувство на вина.

— Тя е виновна! — ахна младежът.

Никой не го погледна. Не го бяха чули. Стаята беше твърде шумна. Той се обърна и видя, че Тивара го гледа. Една ръка хвана неговата. До него застана Савара, хванала с другата си ръка ръката на Тивара.

— Не казвай нищо — долови той мисловния й глас. — Сега не е моментът за това.

Той кимна и последва кралицата на Изменниците навън.

Когато Сарал и Теми спряха пред пората и я отвориха с магия, Сония въздъхна с облекчение. Слънцето бе залязло преди няколко часа и тя бе започнала да се чуди дали ескортът им не възнамерява да пътува през нощта. Изменниците преведоха конете си през входа. Когато всички се озоваха вътре, Теми слезе от коня си и отиде да затвори портата, като първо предпазливо огледа улицата.

Сарал скочи на земята, подаде юздите си на Теми и даде знак на Сония и Регин да направят същото.

— Трябва да проверим къщата — рече тихо тя. — Като че ли всички роби ги няма, но е възможно да са останали някои, които са верни на господаря си. Тукашният ашаки сигурно се е присъединил към армията на краля, но е възможно и да си е останал вкъщи или да се е върнал за нещо, както и да е оставил някой приятел да наглежда къщата. Почакайте ни тук.

Сония кимна.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не.

Сарал погледна към Теми, след което се запъти към най-близката врата. Тя не беше заключена и жената се изгуби в къщата. Сония се огледа. Оставането им с Теми бе оправдано. Ако случайно ги нападнеха, щеше да е по-лесно да защити всички под една бариера. Когато тръгна към него, тя забеляза в ръката му малък предмет. Усети слаба вибрация във въздуха и осъзна, че той и конете вече са защитени. Предметът сигурно бе магически камък.

„Значи ние сами трябва да се пазим. Защо да хабят силата си, която може да им потрябва в битката, за да пазят двама неканени чужденци? Добре де, сигурно ги чака битка, а и ние можем да се грижим за себе си“. Сония въздъхна, свърна встрани и се отправи към сенките на близката стена. Под защитата на тъмнината тя разшири щита си така, че да обгърне и Регин. Той я погледна, приближи се до нея, но не каза нищо.

Наложи се да почакат доста. Теми мълчеше, но Сония долавяше тревогата му. Конете не вдигаха шум и стояха с наведени глави. Бяха ги яздили цял ден, само с няколко почивки. „По-продължително и по-бързо, отколкото сме пътували досега. Чудя се… дали вече сме в града?“ Ниските стени и пръснатите из полята къщи бяха заменени от високи стени, които защитаваха намиращите се близо до пътя къщи. Повечето сгради бяха едноетажни, но от време на време — също както в провинцията — над покривите се извисяваше по някоя кула. Сония не можеше да види дали зад тях се простират полета или колко големи са всъщност именията. Единственото, което можеше да види в момента, бе дворът, в който стояха. Той можеше да е обграден от земеделска земя или от други имения.

„Все пак не ми прилича на град. Твърде е тихо“.

Регин пристъпи от крак на крак, рамото му се опря в нейното и тя почувства топлината му. Усещането не бе съвсем неприятно.

„Престани“ — каза си Сония.

Вляво от нея се отвори врата и сърцето й подскочи. После се появи светлинно кълбо и тя с облекчение видя, че това е Сарал.

— Празна е — каза им тя. — Конюшните са насам. — Теми кимна и поведе конете в указаната посока. Сарал погледна към Сония. — Влезте вътре.

Те влязоха в къщата през първата врата. Също както в повечето сачакански къщи, и тук късият коридор ги отведе до голяма стая. Излизащите от двете й страни коридори водеха до спалните, банята, кухнята и другите сервизни помещения.

— Можете да използвате банята по-късно, но не се бавете много. Ако Товира се върне, няма да ви е приятно да ви хване там.

— Така е — съгласи се Сония. — Доста ще е смущаващо да се сражаваме голи с един ашаки.

С крачейца на окото си тя видя как Регин прикрива с ръка усмивката си. Сарал се поколеба и погледна настрани.

— Освен това има само един вход.

Сония не можа да види дали жената се усмихва и дали гласът й наистина прозвуча развеселено. „Твърде близо сме до битката, за да се шегуваме“. Тримата отидоха в кухнята, където Сарал си приготви храна и каза на Сония и Регин да направят същото.