— Кое време е?

— Час преди началото на първите занятия.

Тъй като в Сачака слънцето изгряваше малко по-рано, значи бе късна утрин. Беше ли свършила битката? Или дори още не беше започнала? Той се изненада, че въобще е успял да заспи. Но пък тримата с Тайенд и Мерия бяха останали будни до късно и бяха изпили доста голяма част от запасите с вино, за да успокоят тревогата си, че са намесени в гражданска война и че има голяма вероятност да бъдат убити за отмъщение или заради магическата им сила.

— Снощи говорих със Сония — продължи Оусън. — Двамата с Регин са отседнали в къща в покрайнините на града. Изменниците са им наредили да останат там, докато не ги призоват — което най-вероятно ще стане след края на битката.

Близостта на Сония му подейства успокояващо, макар Денил да не бе сигурен защо. Може би ако Домът на Гилдията бъде нападнат, тя ще му се притече на помощ.

— За нещастие това означава, че тя няма да може да види как се справя Лоркин, нито ще разбере кой е победител. Обмислих предупреждението на Ачати и на бившия ви роб, че Домът на Гилдията може да бъде нападнат. Можете ли да отидете на друго място?

— Откъдето да наблюдаваме битката?

— Стига това да не застрашава сигурността ви, както и тази на Тайенд и Мерия.

Денил се замисли. Корабът, който Ачати бе подготвил за тях, може би беше безопасен, но доковете се намираха далеч от мястото, където най-вероятно щеше да се проведе битката — така че това не беше добра наблюдателна точка. Къде най-вероятно щяха да избухнат сраженията? „В двореца. А имението на Ачати има изглед към пътя, който води до двореца. Може би ако се качим на покрива…“

— Можете ли да стигнете дотам? — попита Оусън.

Денил настръхна, щом си спомни, че благодарение на кръвния пръстен мислите му са открити за Разпоредителя.

— Извинете. Трудно сдържам нетърпението си. Мерин иска новини, а аз се надявах досега да съм се свързал с вас или със Сония.

Денил се усмихна съчувствено. Фактът, че киралийският крал оказваше директен натиск върху Разпоредителя означаваше, че нараства нетърпението му във връзка със ситуацията в Сачака и че не е доволен от докладите на Върховния повелител лорд Болкан.

— Подозирам, че опасната част ще бъде достигането до къщата на Ачати, но ще видим дали можем да се доберем дотам — отвърна Денил.

— Не поемайте ненужни рискове. А, и Сония ще носи един от кръвните ми пръстени. Надяваме се така да може да вижда онова, което виждате и вие.

— И ще дойде да ме спаси, ако нещо се обърка?

— Това ще създаде по-малка политическа бъркотия, отколкото ако тръгне да спасява Лоркин. Хм. Може би така ще успеем да накараме Изменниците да я пуснат в града. Ще им бъде по-трудно да й попречат да отиде на помощ на Посланика на Гилдията, отколкото на сина й.

Сърцето на Денил подскочи.

— Искате да постъпя безразсъдно, за да може тя да има извинение да влезе в града?

— Не. Но можем да се престорим, че вие… Не. Освен ако не се наложи. Първо се прехвърлете в дома на Ачати, след това ще обсъдим другите идеи.

— Много добре.

— Успех, Денил.

— Благодаря, Оусън.

Денил свали пръстена и бързо облече чиста мантия. Поспря се за миг, за да огледа стаята. Имаше ли нещо друго, което да вземе със себе си? „Записките ми? Не. Тук са в по-голяма безопасност, отколкото в мен. Ако ме убият, това място може да бъде плячкосано, но никой няма да търси тетрадки. По-късно някой може да прерови по-внимателно принадлежностите ми. Да се надяваме това да е гилдийски магьосник, който ще оцени стойността им. Може би Ачати… ако оцелее“.

Денил прогони тази мисъл, обърна се и излезе от стаята си, за да намери Мерия и Тайенд.

Лоркин седеше с кръстосани крака, облегнат на стената. Господарската стая в имението, където се бяха събрали Изменниците, бе претъпкана, но те се бяха постарали да оставят тесни пътечки между коридорите, за да могат пратениците да минават лесно и бързо.

Това бе третото място, където се бе прехвърлила групата на Савара за една нощ. Второто беше друго изоставено имение; на сутринта се бяха промъкнали по улиците на утихналия град към къщата, която бе избрана за сборно място преди финалния сблъсък с ашаките. Лоркин не беше спал и подозираше, че и с останалите беше така. „Не че щях да успея да заспя, дори да имах стая с легло“. Една Изменница влезе в стаята и погледна към него. Той се обърна да види коя е и пулсът му се ускори, щом разпозна Тивара. Тя му се усмихна и си проправи път до него. Нямаше място къде да седне, затова той се изправи. Тя му подаде една жилетка.

— Това е за теб — каза жената с малко по-висок тон, за да може той да я чуе в шумната стая.

Стомахът му се сви, щом усети тежестта на жилетката. Всички Изменници носеха такива. Те имаха много малки джобчета, които съдържаха кристали, вградени в дърво, камък или ценен метал. Лоркин бе предположил, че ще се наложи да се бие без кристали, тъй като не се бе обучавал да ги използва в битка.

— По-лесно е, ако я облечеш — каза Тивара.

— Само минутка — отвърна той. Облече жилетката и установи, че леко го стяга в раменете.

— Знаех си, че ще ти е малка — каза Тивара, опитвайки се да разпусне малко вървичките и каишките. — Но само тази можем да отделим.

— Все пак е важно онова, което е в нея — отвърна той.

— Начинът, по който са подредени кристалите, ще ти помогне да ги намериш, ако не можеш да отместиш поглед от врага, така че ако полите й се разтворят, може да вземеш не онзи, който ти трябва. Но ти така или иначе не си запознат с разположението им. — Тя въздъхна и го погледна със сериозно изражение. — Не забравяй, лявата страна е за отбранителните камъни, дясната — за нападателните. По-силните са в центъра, по-слабите — отстрани. Когато събличаш жилетката, гледай да не я обръщаш надолу, защото ако кристалите изпаднат, няма да знаеш кой е слаб и кой — силен.

Лоркин повтори онова, което му беше казала. Досега не беше виждал Изменниците да използват камъни в битка. Предположи, че ги пазят за главното сражение или че камъните са по-полезни в мащабните сблъсъци. Единствените камъни, които бе виждал да използват досега, бяха отбранителни, като защитните кристали, които Халана беше поставяла около къщата, преди да попадне в засада. Те създаваха обикновени бариери, но имаше и други, които при активация използваха бариерата като аларма. Те не бяха достатъчно силни, за да попречат на човек да премине покрай тях, но когато това станеше, изпускаха силен звук. Освен това той бе видял кристал, който при задействането си създаваше непрозрачен матов щит, а Савара имаше камък, блокиращ шума.

— В по-големите джобове се намират основните камъни, които създават щитове и нанасят удари — каза му Тивара, потупвайки поредицата по-големи джобове близо до кръста. — Бариерните камъни са достатъчно силни, за да издържат на няколко удара, но броят и силата им зависят от ограниченията на камъка. Винаги бъди готов да издигнеш своя щит, щом се изтощят.

Тя повдигна капачето на един от джобовете и извади оттам камък. Обковът му приличаше на малка лъжица, а камъкът се намираше във вдлъбнатата й част.

— Държи се така. — Тя хвана дръжката между два от пръстите си и я вдигна с изпъкналата страна навън. — Кристалът се активира като притиснеш пръста си към гърба му Извърти кристала навън, за да не насочиш щита или удара срещу себе си.

— Това ще причини доста неудобства — отбеляза той.

Очите й проблеснаха весело.

— И ще има фатален изход. Което ще причини доста неудобства на мен. Завинаги ще остана известна като жената, избрала много глупав мъж.

Той се засмя.

— А другите камъни?

— Тях ще ти е по-трудно да запомниш. Бариерните кристали имат каменни обкови, силовите са с дървени. Останалите използват бронз, мед, злато и сребро и имат различни гравюри на дръжките, които ще разпознаеш с опипване. — Тя започна да ги изважда един по един, описвайки свойствата им. Един от тях блокираше шума, друг издаваше гръмотевичен звук. Няколко излъчваха светлина за осветяване или за сигнализация. Един създаваше продължителен огнен удар на късо разстояние за разрязване или изгаряне, други два бяха направени така, че да избухват след кратко забавяне, макар че Тивара го предупреди, че това може да стане както след преброяване до десет, така и след преброяване до неколкостотин.