Ами ако не беше? От това се страхуваше най-много — да открие, че момичето не е знаело за отровената вода. Много по-лесно му бе да приеме решението си, ако вярваше, че тя умишлено е отнела живота си.

„Ако така се чувства човек, когато някой отнеме собствения си живот по свое желание, какво ли ще бъде, когато войната започне и аз убивам хора, които не искат да умрат? Може би няма да е толкова трудно, като знам, че те са поробвали, измъчвали и убивали други. Може би ще е по-лесно“.

Той погледна към Изменниците. Лицата им бяха мрачни и решителни. Разговорите секнаха, с изключение на случайни промърморвания. Те бавно се спуснаха по последната дюна, слязоха в равнината и се запътиха към разпръснатите сгради. Първите хора, с които се срещнаха, бяха двама роби, които наглеждаха малко стадо рибери. И двамата бяха момчета, които се хвърлиха по очи на земята пред Савара. Тя им каза да се изправят и никога повече да не се принизяват така пред който и да е мъж или жена.

— Време ли е? — попита едното от тях, поглеждайки я нетърпеливо.

— Да — отвърна тя, после кимна към сградите. — Знаеш ли какво да правиш?

— Да стоя настрани — отвърна то. — Да се махна от града. Но по-далече не мога да отида.

— Недей. Просто стой далеч от къщите, докато не приключим.

Той се намръщи.

— Ще се върна да кажа на останалите да се махнат.

— Това е много смела постъпка. Но не трябва да разкриваш на ашаките, че идваме.

— Нима. От години планираме това.

— Вървете тогава.

Момчето хукна към сградите, Савара се изправи и махна на Изменниците. Те продължиха да вървят с ускорена крачка. Лоркин усети как го изпълват въодушевление и страх. Някои от външните имения се управляваха от доверени началници на роби, така че можеше и да не срещнат нито един ашаки. Или пък господарят можеше да е отишъл на гости или по работа. Но в такъв случай момчето щеше да съобщи на Савара.

„Има малка надежда това да не е първата ни битка“.

Скоро се озоваха на стотина крачки от сградите. После минаха през портата в ниската стена, която ги обграждаше. Когато Изменниците се пръснаха на групички от по двама-трима, за да се приближат към сградите от различни посоки, се появиха робите. Те бързаха, някои дори притичаха покрай нашествениците и ниската стена, и се пръснаха във всички посоки из равнината.

„Разпръскват се, за да не може господарят им да ги привлече обратно с магия или да използва повече енергия и време, за да събере всички. Някои дори ще успея да избягат“.

Изменниците се пръснаха на малки групички, за да влязат в сградите от различни страни. Тивара хвана Лоркин за ръката и го поведе към сграда, която приличаше на конюшня.

— Остани с мен. — Тя бръкна в блузата си. — Нося достатъчно камъни, но не трябва да ги използваме, докато не започне битката. Нашата сила може да се възстанови, но повечето камъни са за еднократна употреба. — Тивара го погледна. — Ще се погрижа за последната битка да се сдобиеш със собствен комплект.

Щом влязоха в конюшнята, той видя, че отделенията са обзаведени с пейки, покрити с одеяла. Стресна се, щом осъзна, че тук живеят робите. Неколцина се криеха тук и изглеждаха объркани. Тивара им заповяда да излязат, да избягат надалеч и да се върнат след няколко часа. Една жена в напреднала бременност се сви в отделението си, поклащайки глава.

— Хайде — каза Тивара, протегна й ръка и се усмихна. — Ние ще те защитим. Няма да продължи дълго.

— Какво става тук? — попита настоятелен глас.

Двамата се обърнаха и видяха роб с увито червено парче план на главата, който се беше появил от съседната сграда. Съдейки по пушека, който се виеше над комина й, там сигурно се помещаваше кухнята и някои от жилищните стаи. Стомахът на Лоркин се сви, когато видя, че мъжът носи къс бич.

Някъде в сградата, от която бе излязъл мъжът, се разнесе силен взрив. Всички подскочиха и погледнаха нагоре, откъдето се посипаха парчета от покривни керемиди.

Мъжът се обърна и впери поглед в Лоркин и Тивара.

— Време ли е? — попита той.

— Да — отвърна Тивара.

Той се ухили и хвърли бича върху една купчина дърва за горене.

— Най-после. — Мъжът им обърна гръб и излезе бързо от сградата.

Лоркин погледна към Тивара, очаквайки от нея да го спре, но тя само се усмихваше.

— Където е възможно обещавахме на началниците на робите, че ако не проявяват ненужна жестокост, може да им дадем част от имението на техния ашаки, след като го превземем.

От сградата наизскачаха още роби, някои от които изглеждаха ужасени. Тивара погледна към бременната жена и се обърна към Лоркин.

— Ще останем тук и ще пазим в случай, че тукашният ашаки се втурне след тях.

Лоркин застана до нея, но следващият човек, който се появи, беше Изменница, Адия. Жената се огледа, забеляза Лоркин и Тивара и се приближи до тях.

— Готово е — каза тя.

Тивара кимна и погледна през рамо към бременната жена.

— Вече си свободна. Работата ни тук приключи. Скоро ще се върнат и останалите. Те ще те пазят.

Жената я погледна и не каза нищо, но като че ли вече не изглеждаше толкова уплашена. Тивара се запъти към сградата, откъдето се бе появила Адия. Лоркин я последва вътре. Двамата обходиха познатото разположение на коридорите и се озоваха в някогашната Господарска стая. Покривът й беше взривен, а стените се бяха изкривили навън или се бяха срутили.

На пода лежеше сачаканец на средна възраст и от плитката рана на ръката му сълзеше кръв.

„Мъртъв ли е? Да“. Лоркин погледна трупа и си спомни за онзи ашаки, при който бяха отседнали двамата с Денил при пристигането си в Сачака. Мъжът бе приятелски настроен и щедър. Може би мъртвият мъж също бе приятен човек. Може би имаше роби само защото богатите сачаканци като него винаги бяха имали. Може би ако му бяха дали възможност, той щеше да се предаде. Наистина ли заслужаваше да умре така?

Нямаше как да разбере. Изменниците не можеха да хвърлят в затвора всички ашаки и да ги изправят пред съд, за да решат дали да приложат смъртно наказание. Затварянето им щеше да отнеме твърде много от времето и енергията на Изменниците.

„Изменниците воюват срещу определен начин на живот, а не срещу определени хора, но отделните личности ще платят цената“. Той подозираше, че мнозина от ашаките щяха да откажат да променят начина си на живот, дори да им беше дадено право на избор.

Лоркин се огледа и видя, че Тивара си проправяше път сред отломките към една от съборените стени. Той отиде при нея и двамата излязоха във вътрешния двор. Там стоеше една богато облечена жена и гледаше Савара с обляно в сълзи лице.

— Съпругата на убития ашаки — промърмори Тивара. — Надявахме се, че няма да се наложи да убиваме жени и деца.

— Те няма да ти се подчинят — казваше кралицата на жената. — По-добре свиквай с това. Хората ми ще направят всичко възможно, за да те защитят, но няма да те пазят денонощно. Останалото зависи от теб.

Зад кралицата стояха двама Изменници. Когато Савара се обърна, те застанаха от двете й страни. Тивара и Лоркин отидоха при нея.

— Приключихме тук — каза кралицата. — Време е да се съберем и да продължим нататък. — Тя погледна мрачно към осакатената сграда. — Не можем да се надяваме, че във всички имения ще мине толкова безпроблемно.

Дойдоха още Изменници. Когато и последната двойка се появи, едната от жените забърза към кралицата.

— Току-що научих, че групата на Чива е трябвало да се сражава с четирима ашаки — баща и тримата му синове. Виний е бил убит.

Савара се спря и я погледна поразена.

— Първата загуба. — Тя въздъхна и тръгна към портата на двора. Когато стигна до нея, тя се спря внезапно. Лоркин погледна над рамото й и видя какво я е изненадало.

Тълпа от около двайсетина роби — бивши роби, поправи се Лоркин — чакаше отвън. Когато видяха Савара, те се устремиха напред и се спряха на няколко крачки от нея. Заради изписаното на лицата им обожание към кралицата на Изменниците, Лоркин очакваше, че ще се хвърлят по очи в краката й. Никой не го направи, макар неколцина да изглеждаха така, сякаш с усилие успяват да подтиснат навика си и й се поклониха дълбоко.