Щеше да е много разочарован, ако тя не беше в групичката, но нямаше да се изненада. Тивара бе получила забрана да напуска града в продължение на три години, като наказание за убийството на Рива.

„Но поне там е в безопасност и ако не ме посрещне, мисълта за нея ще ме поддържа, докато не я видя“ — реши той.

Звукът от щракащи зъби го върна към действителността. Той видя, че магарицата е настигнала коня и се опитва да го ухапе, и бързо дръпна поводите. „Лудо злобно добиче — помисли си той, проклинайки на глас. — Добре, че не се опитва да го прилага и на хора“.

Макар че тя послушно забави ход, конят отпред направи същото. Лоркин отвори уста да предупреди роба, но бързо я затвори, когато мъжът му махна с ръка да мълчи. Всички спряха. Дори магарицата на Лоркин застина и наостри уши.

Магьосникът не чуваше нищо, но единият от робите слезе от коня и притича до близката дюна. След като поклеча там известно време, той се върна бързо при тях.

— Група от осем души — промърмори той.

Другият роб кимна и се обърна към Лоркин.

— Сигурно са Изменници. Ичаните пътуват сами, само с неколцина роби.

Лоркин кимна. Сърцето му препускаше. Той се накани да слезе от добичето, но робът се намръщи и поклати глава.

— Остани. Просто за в случай, че грешим.

Другият роб отново се качи на коня. Тримата се придвижиха до една дълга, ниска дюна, която ги прикри наполовина, но заради развиделяващото се небе зад гърба им щеше да е малко трудно да ги забележат.

„Ами ако е някой ичани? — Лоркин усети ледените тръпки, които се промъкваха под дрехите му. — Ами ако са повече от един? Можем да побегнем, но ще стигнем ли далеч? Ще мога ли достатъчно дълго да възпирам с магия опитите им да ни заловят, за да успеем да се измъкнем? Едва ли е останало много от магията на Тивара, но дори да бях запазил всичко, едва ли ще мога да победя няколко ичани“.

В долината между дюните се появиха няколко фигури. Светлината от небето беше станала по-топла и обливаше новодошлите със златни лъчи. Макар всички да носеха панталони и туники, мъжете и жените се различаваха лесно. Всеки имаше колан на кръста си, на който висеше ножница. За разлика от камите на ашаките, дръжките на ножовете им не бяха украсени, а каниите бяха прави, а не закривени. Когато Лоркин разпозна водача, той въздъхна с облекчение.

Савара.

Тя се запъти към тях, устремена, но без да бърза. Лоркин погледна към останалите в търсене на лицето, което най-много искаше да види. Пулсът му се ускори, макар да се подготвяше за разочарованието. Когато очите му откриха нейните, той реши, че може би бърка. После тя се усмихна и сърцето му подскочи от неистовия копнеж да я притисне в прегръдките си и да усети тялото й до своето. Робите слязоха от конете и той ги последва, но се насили да остане на място и да посрещне кралицата на Изменниците.

— Гал. Тика. На точното място — каза Савара, когато стигна до робите, и се усмихна. После се обърна към Лоркин. — Радвам се да ви видя отново, лорд Лоркин. Притеснявахме се, че може да се наложи да нахлуем в двореца, за да ви измъкнем. Не сме го правили от векове.

Лоркин притисна длан към гърдите си и зачака. Тя се усмихна тъжно и кимна.

— И аз се радвам да ви видя, ваше величество — каза той. Тъй като не беше запознат с протокола на Изменниците при смърт на монарх, магьосникът реши да говори направо. — Новината за смъртта на кралица Зарала ме натъжи, но се зарадвах да чуя за вашия избор.

Савара наведе очи.

— Тя няма да бъде забравена. — Жената сви устни и се обърна към робите. Докато им благодареше, Лоркин изпиваше с поглед Тивара и едва се удържаше да не махне нетърпеливо. „Като че ли са минали месеци откакто я видях за последен път“.

Робите отново се метнаха на конете, единият хвана юздите на магарицата на Лоркин и поеха на изток. Постепенно се изгубиха зад дюните, в посока към оранжевото слънце, което намекваше за настъпващата дневна горещина.

— Така, сега трябва да потеглим колкото се може по-бързо — каза Савара, като се обърна към групата си и го подкани с протегната ръка. — Майка ви ни чака в планината.

Той се изпълни с благодарност и нетърпение, но забрави и двете, когато Тивара излезе напред да го посрещне. Тя се усмихваше широко.

— Изпитах такова облекчение, когато кралят те освободи. Савара каза, че той не би се осмелил да те нарани, но това не сложи край на притесненията ми. — Тя го хвана за ръцете. Пристъпи към него и го целуна бързо, но се отдръпна, когато той се опита да я привлече към себе си. Посочи с очи останалите и го погледна предупредително: не сега. Прониза го кисело разочарование, но той го прогони. Тя беше тук. Засега това му бе достатъчно.

— Май не са освободили само мен — каза той.

Тя сви рамене.

— Трябва да свърша по-важни неща от поддръжката на канала. И съм сигурна, че щом приключим с всичко, наказанието ми ще продължи.

Групата се обърна като един и се отправи в посоката, откъдето бе дошла. Някой подаде на Лоркин раница, промърморвайки, че вътре има шише с вода. Той я метна през рамо и погледна към Тивара. Тя се мръщеше.

— Какво има?

Жената рече с тих глас:

— Лошо ли беше в кралския затвор?

Стомахът му се сви при този въпрос. Внезапно сърцето му натежа отново и умората се върна. Той извърна поглед встрани.

— Не беше забавно — отвърна той, свивайки рамене. „Да й кажа ли за робинята? Какво ще си помисли за мен, като разбере, че съм помогнал на момичето да умре? Може би все пак тя не е била Изменница… не, това няма никакво значение. А и Тивара като шпионка е трябвало да вземе немалко трудни решения“. Той си пое дълбоко дъх. — И ти сигурно си преживявала доста ужасни неща като робиня.

Тивара не каза нищо. Той намери сили да я погледне. Тя неохотно срещна погледа му, после наведе очи.

— И това ще бъде ли проблем за теб? — попита тя.

Това бе доста странен начин да формулира отговора си, но когато смисълът му проникна в съзнанието му, той изпита едновременно тревога и любов.

— Не — отвърна Лоркин. — Аз… знам какво… означава да се преструваш на робиня. Не е като да имаш право на избор.

— Но аз имах избор — да бъда шпионин или не.

— За доброто на твоя народ. И за да помогнеш на останалите. — „А в това, че помогнах на една робиня да умре, няма нищо почтено“. Но пък и той не бе избрал умишлено да се озове в това положение.

— Стига разговори — каза Савара, поглеждайки към Лоркин и Тивара. — Последния път ичаните бяха доста далеч оттук, но те са непредсказуеми. Трябва да пътуваме мълчаливо.

Тивара се намръщи и прехапа устни. Докато яздеха, тя от време на време му хвърляше погледи. Всеки път той успяваше да зърне само за кратко изражението на лицето й, защото тя яздеше с гръб към слънцето. Очевидно искаше да му каже нещо. Раздразнен от необходимостта да пази тишина, той се съсредоточи, докато не успя да улови присъствието й. Представи си, че може да чуе мислите й като жужене в дъното на съзнанието си, но не толкова силно или ясно, че да се чува от всички.

Най-накрая вече не можеше да издържа. Той се приближи до нея и я улови за ръката.

— Какво има? Какво те притеснява?

Тя го погледна изненадано, после се усмихна и стисна ръката му.

— Знаеш ли къде отиваме?

— В планината. Да се срещнем с майка ми. Предполагам, за да обсъдим сключването на съюз и търговско споразумение.

— Да.

Тя го погледна въпросително и някак си той успя да чуе няколко тихи думи, които тя сигурно не бе възнамерявала да му изпрати.

„И какво ще направиш след това?“

Лоркин се намръщи. Самият той избягваше да си задава този въпрос. Какво щеше да прави след края на преговорите? Да се върне в Киралия с майка си? Да остане в Сачака с Тивара? Отговорът беше още по-важен, ако преговорите се проваляха и не се сключеше никакъв договор между Изменниците и Обединените земи.

Гилдията щеше да поиска от него да се върне у дома. Майка му щеше да иска от него да се върне у дома. Но това би означавало никога повече да не види Тивара.