— Лорд Регин — започна тя и видя в полумрака как главата му бързо се обърна към нея. — Освобождаването на Лоркин не е единствената ни задача. Има и още една.

Той се поколеба, преди да отговори.

— Така си и мислех. Добре. Каква е другата?

— Трябва да се срещнем с Изменниците. Те искат да обсъдим възможността за съюз и търговия.

През тракането на колелетата се чу въздишката му.

— Аха.

— Кочияшът ще спре след час-два. Тогава ще слезем от каретата и ще тръгнем пеша на север. Изменниците ми оставиха насоки накъде да вървим. След няколко дни те ще ни посрещнат и Лоркин ще бъде с тях.

— И ми го казвате в последния момент.

— Да, и ако имах възможност, щях да го премълча още известно време. Трябваше да останете в неведение, в случай че бъдем заловени от крал Амакира и съзнанието ви бъде разчетено.

— А вашето?

— То е защитено.

Сония очакваше от него да попита как, но подобен въпрос не последва. Той не каза нищо. В мълчанието му се усещаше укор.

— Това не означава, че ние — Гилдията — не ви вярваме — започна тя. — Просто…

— Знам — прекъсна я Регин. — Няма значение. — Той въздъхна. — Всъщност едно нещо има значение. Вие вярвате ли ми?

Тя се поколеба, зачудена как да интерпретира тона му. Той не бе обвинителен, но в него се усещаше настойчивост. Ако избегнеше отговора, това щеше да обтегне отношенията им.

— Вярвам ви — каза му тя и почувства, че е искрена. В същото време осъзна, че той я бе притиснал по някакъв начин и реши, че трябва в отговор да направи същото. — А вие вярвате ли ми?

Тя отново го чу да въздиша, този път по-бавно.

— Не съвсем — призна си Регин. — Не защото ви смятам за ненадеждна, а… знам, че не ме харесвате.

Сърцето й подскочи.

— Не е вярно — отвърна бързо тя, преди старите спомени да се надигнат и отговорът й да прозвучи сковано. — Не винаги. Знаете защо. Няма нужда да го обсъждаме отново. То вече е минало.

Той помълча известно време.

— Извинявам се. Не трябваше да повдигам отново този въпрос. Понякога ми е трудно да повярвам, че сте ми простила и че дори ме харесвате.

— Ами… така е. Вие сте… добър човек.

— Вие ме направихте такъв. — В тона му се бе промъкнала топлина. — В онзи ден, по време на нашествието.

Сония затаи дъх и се изпълни с тъга. „И в онзи ден умря друг добър човек“. Внезапно думите заседнаха в гърлото й и тя почувства страх — не за пръв път — че щом тръгне в мрака из планината, спомените ще се завърнат. „Но този път с друг спътник. Друг мъж“.

— Какво има?

Тя примигна изненадано. Как успяваше да разбере кога е разстроена? Тогава осъзна, че скалната стена от едната им страна е изчезнала и в каретата прониква слабата светлина на полумесеца. Сония си пое дълбоко дъх и бавно го издиша, възвръщайки самоконтрола си.

— И двамата се променихме в онзи ден. Вие към по-добро, аз към по-лошо.

— Само някой глупак би си помислил това за вас — каза й той, разбирайки погрешно думите й. — Вие спасихте нас и Гилдията. Оттогава ви се възхищавам.

Тя го погледна, но лицето му се криеше в сенките. Как можеше той да разбере горчивината и омразата й към себе си, които бяха последвали смъртта на Акарин? „Макар съзнанието ми да знае, че вината не е моя, сърцето ми никога няма да го повярва“.

Лунната светлина стигна до лицето му и разкри изражение, което тя виждаше рядко напоследък. Тя осъзна, че в думите му се криеше намек от усмивка. Какво й беше казал той? „Оттогава ви се възхищавам“.

Сония извърна поглед. Цялото му съперничество и омразата към нея и всичко, което тя представляваше, се бяха превърнали в нещо напълно различно. „Което е също така незаслужено. Но ще е неблагодарно от моя страна да му го кажа. Предпочитам възхищението пред недоверието и презрението“.

Възхищението и приятелството бяха много различни. Също както се различаваха приятелството и любовта. „Виждала съм ученици, които се мразят, а след завършването стават приятели. Това не се случи при нас. Освен това съм виждала хора, които се мразят, но прескачат приятелството и се влюбват“. Сърцето й подскочи. „Чакай малко… Не може да бъде. Не, той нямаше предвид точно това възхищение“.

Сония отново го погледна, но не успя да зърне изражението му. Вниманието на Регин бе насочено към нещо извън каретата. Той се размърда и се наведе напред.

— Значи това е пустошта — каза магьосникът с приглушен глас.

Сония надникна през прозореца. Слабата лунна светлина едва докосваше върховете на безбройните дюни, създавайки зловещи сенки.

— Да — отвърна тя. — Стига чак до хоризонта.

— Засега. Как сме успели да го направим? — зачуди се Регин. — Къде е изгубено цялото това познание?

— Според Оусън, посланик Денил е открил няколко интересни архива.

— Имате ли представа как може да се възстанови земята?

Тя поклати глава.

— Ако някой магьосник успее да превърне пустошта в плодородна почва, това ще е най-великото постижение на всички времена.

Регин се загледа в пустинния пейзаж, после отново се облегна назад.

— След няколко часа ли казахте?

— Да. Кочияшът знае какви знаци да търси. Той ще ни остави там, после ще продължи към Арвис и Дома на Гилдията, където ще остави пощата и разни доставки. Казах му, че след като Лоркин е свободен, няма нужда да ходим в Сачака, но искаме да видим изгрева над пустошта, след което ще се върнем пеша в Крепостта.

— Смел мъж, да пътува без магьосници — каза Регин. — Предполагам, че никой от нас няма да е в безопасност, ако сачаканският крал реши да ни нападне. Или ичаните. Или Изменниците.

— Не, но трябва да се надяваме, че Изменниците са на наша страна. Те ни увериха, че ще държат шпионите на ичаните и на краля далеч от нас.

— Наистина ли? С нетърпение очаквам да се срещна с тях.

Сония кимна. „Аз също. Не само защото най-после ще видя Лоркин и ще се убедя, че той ще се прибере в безопасност у дома, а и защото искам да се срещна с хората, които са го впечатлили толкова силно, че да се съгласи да ги последва в тайния им град, макар да е знаел, че може би никога няма да го напусне“.

След като Аний и Лилия излязоха, в подземната стая се чуваше само дишане. Гол седеше на един от дюшеците, които беше ушил, облегнал гръб на стената. Сери седеше на един от откраднатите столове. Той се замисли върху онова, което Лилия му беше казала за Калън и защо Гилдията търси семена на роет.

— Той каза, че ще се отърве от Скелин, след като се сдобият със семена и тогава може би ще имат нужда от помощта ти, ако все още си склонен да им я предоставиш — му беше казала тя.

— Можем ли да им се доверим? — попита на глас Крадецът.

Гол изсумтя.

— Би трябвало аз да те питам. Ти си експертът по Гилдията. Как мислиш?

Сери си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Първо ще се погрижат за себе си и за Домовете, а след това за „народа на Киралия“.

— Който не включва Крадците и престъпните типове.

— Не, освен ако тези Крадци не им помагат, и то само ако обществото не знае за това.

— Ще се чувстват задължени да ни помогнат. — Телохранителят погледна Сери. — Нищо, че в момента не сме им от помощ и Сония я няма. Защото сме им помагали в миналото.

— Насявам се. — Сери въздъхна. — Колкото по-скоро се върне Сония, толкова по-добре — промърмори той, по-скоро на себе си. — Не ми се иска да се доверявам на Калън, ако наистина е пристрастен към роета, както казва Лилия.

— Аха — кимна Гол. — Но ако искаше да ни предаде на Скелин, той щеше се съгласи с плана ти и изобщо нямаше да говори за изчакване. Щеше да уреди среща и вместо него щеше да се появи Скелин.

— Вярно. Но въпреки това предпочитам да съм тук, където можем да изчезнем, ако се наложи, вместо да стоя затворен в някоя стая на Гилдията.

Гол кимна.

— Поне можем да наглеждаме онова мазе, за да разберем, ако се сдобият със семена на роет. Трябва да изчакаме, докато растенията достигнат размера на онези, които видяхме, за да могат магьосниците да разберат дали семената са истински.