Макар да не се бе случило нищо, което да не беше очаквал, Денил се почувства ядосан и унизен. Надяваше се да не си проличи. Беше положил всички усилия, за да остане спокоен и учтив по време на кратката си визита в двореца, но нямаше как да разбере дали е успял да прикрие истинските си чувства — или престореното му спокойствие бе прието като знак, че са успели да го раздразнят.

Решението да прекрати търсенето на Лоркин, което го бе низвергнало в очите на сачаканския елит, сега му пречеше да защити младия магьосник. Той забеляза доста подигравателни усмивки по лицата на онези, които бяха станали свидетели на отказа да бъде допуснат до Лоркин.

„Ако бяхме продължили да го търсим, имаше голяма вероятност аз и ашаките, които ми помагаха, да бъдем убити. И когато Лоркин се върнеше в Дома на Гилидята, нямаше да има кой да му помогне“.

Но това не беше съвсем така. Гилдията щеше да изпрати посланик, който да го замести. Човек, чиято репутация нямаше да бъде опетнена от страхливостта му. Който може би щеше да е по-полезен на Лоркин.

„Не. Ако Изменниците бяха принудени да убият магьосник от Гилдията, Лоркин може би изобщо нямаше да се върне в Дома на Гилдията. Може би дори нямаше да бъде допуснат в Сачака от страх, че иска да отмъсти за смъртта ми“.

И въпреки това… Денил смяташе мисълта, че някой ще търси отмъщение за смъртта му, за абсурдна и невероятна.

Откъм входа на сградата се разнесе слабо потупване на боси крака. Денил спря да крачи из господарската стая и се обърна към звука. Робът-портиер, Тав, се появи откъм коридора и се хвърли по лице на пода с обичайния си драматичен маниер — навик, който Денил беше забелязал още преди няколко седмици.

— Посланикът на Елийн се завърна — рече Тав.

Денил кимна и махна с ръка в знак, че робът може да се изправи и да се заеме с обичайните си занимания.

До ушите му достигна звукът от затваряща се врата, последваха бързи стъпки. Когато се появи на прага, Тайенд му се усмихна леко и поклати глава.

— Нямах късмет — каза той.

Денил изпусна дъха си, който бе задържал досега.

— Ами благодаря поне, че опита.

Тайенд въздъхна.

— Все още е рано — каза той. — Ако проявим упорство, може и да се пречупи. Казах му, че едва ли ще убедиш Лоркин в каквото и да било, ако не получиш възможност да разговаряш с него.

Денил се намръщи.

— Дали е удачно това? Може да е опасно да намекваме, че има вероятност да размисли.

— Не и ако аз го кажа. Освен това само посочвах недостатъците в логиката му.

— Убеден съм, че той е изпаднал във възторг от това, че посочваш недостатъците му пред всички.

— О, там нямаше никой друг — освен това на него като че ли му хареса.

Денил усети как сърцето му се свива още повече.

— Получил си частна аудиенция?

— Хайде, стига. Не завиждай. — Елийнецът се усмихна и махна с ръка. — Да пийнем малко вино и да похапнем нещо, става ли? — Той се обърна, махна на един роб и започна да му дава подробни инструкции.

Денил седна на един от столовете. Тайенд може и да не бе успял да се види с Лоркин, но кралят го беше приел насаме. „Може би защото Тайенд е посланик, който говори от името на краля и страната си, докато аз съм само изразител на мнението на Гилдията“.

Той се съмняваше, че това би имало някакво значение. Все пак крал Амакира бе разгневен на Киралия и Гилдията, а не на Елийн. Напълно естествено бе да се отнася както винаги с уважение към Тайенд.

— Аха, вино — каза Тайенд, когато робът влезе бързо с бутилка и чаши. Той седна до Денил и зачака, докато робът им сервираше, а след като си тръгна, елийнецът се наведе към магьосника. — Мерия ми каза тази сутрин, след като ти тръгна, че е обсъдила ситуацията със своите приятелки. Те смятат да възбудят възражения срещу опасното задържане на чуждестранен магьосник — промърмори той.

Денил се почувства малко по-добре.

— А… другите контакти?

— Ще пуснат съобщение. Очевидно са запознати с опасното положение на Лоркин, но не са казали дали могат да направят нещо по въпроса.

— Не ми се иска да мисля какво биха могли да направят. — Денил потрепери и си сипа още вино. — Може да убият Лоркин, за да му попречат да говори.

— Няма да го направят — увери го Тайенд. — Сигурно са го предвидили. Нямаше да го изпратят тук, ако това щеше да им навреди.

— Може би имат хора тук, които да го убият, ако това се случи. Може би дори вече е мъртъв.

Тайенд поклати глава.

— Кралят ме увери, че за Лоркин се грижат добре.

— Може и да лъже.

— Да. — Тайенд въздъхна. — Можем само да се надяваме, че не е така. — Елийнецът сбръчи вежди. — Не спирам да си мисля за една възможност; и тъй като не виждам в нея никаква полза за Изменниците, подозирам, че просто изпадам в параноя.

— Каква е тя?

— Че Изменниците са знаели, че Лоркин ще бъде затворен от краля. Може би са искали това да се случи.

— И защо да го правят?

Тайенд погледна към Денил и поклати глава.

— Точно това не мога да разбера. Освен ако… може би искат да обтегнат отношенията между Сачака и Киралия. Може би искат да са сигурни, че нашите държави няма да обещаят да помагат на Сачака в борбата срещу тях.

Денил усети тръпки по гърба си.

— Нима смяташ, че планират нещо по-голямо от шпионирането и похищенията?

— Това винаги трябва да се има предвид. — Тайенд се усмихна мрачно. — Но онова, което ме притеснява е, че може да има обратен ефект. Те залагат на това, че няма да се съгласим на нещо такова, за да освободим Лоркин. — Той отпи от виното си със сериозно изражение на лицето. — Ако се стигне до гражданска война, кой ще спечели според теб?

— Нямам представа. — Денил поклати глава. — Не знаем достатъчно за Изменниците.

— Надявам се Лоркин да знае повече, отколкото твърди, защото ако Обединените земи бъдат въвлечени във война, ние лесно можем да се озовем на губещата страна — или да установим, че можем да спечелим само ако водим по-голямата част от бойните действия и дадем голям брой жертви.

Стомахът на Денил се сви. „Лоркин е казал всичко, което знае, на Оусън, така че ако е информиран за предстоящата гражданска война, то Оусън също знае за нея“. Докато Денил обмисляше досегашните инструкции на Разпоредителя, стомахът му се сви още повече. Робите започнаха да внасят в стаята подноси с храна, но той бе твърде притеснен, за да яде. Въпреки това се насили да напълни една чиния и да започне да дъвче. „Защо? Защото робите са я приготвили. Хора, които нямат избор в живота, са положили усилия, за да я приготвят и ще е голяма загуба просто да я оставя да отиде на боклука“. Той почувства как възелът в стомаха му леко се отпусна. „Изменниците не одобряват робството. Гражданската война може да донесе свобода“.

Но тя ще струва скъпо. Винаги е било така.

Когато Гол се върна в стаята, Сери въздъхна с облекчение. Приятелят му се движеше внимателно и когато седна, се намръщи от болка, но иначе изглеждаше много по-добре, отколкото преди два дни.

— Там скоро ще стане неприятно — промърмори Гол.

— Знам — съгласи се Сери. — Но засега ще трябва да се примирим.

Бяха избрали една друга стая, където да се облекчават. Покривът и стените изглеждаха достатъчно стабилни и Сери беше донесъл купчина пръст, с която да покриват отпадъците, но това беше само временно решение.

Сери накара Аний да остане при Гол известно време и отиде да проучи малкия лабиринт от близки коридори и стаи. Те бяха необитавани от доста време. Сери знаеше, че бившият Върховен повелител Акарин ги беше използвал за складове, но единствените предмети, които бяха останали там, вече не бяха ценни — предимно празни сандъци, като онези, които използваха за мебели. Той откри лампи, чийто стил би подхождал на най-старите къщи в Имардин, ако не бяха покрити с ръжда, и начупени керамични съдове, които сигурно щяха да струват цяло състояние, ако бяха здрави.