Изведнъж Лоркин не намери сили да я погледне в очите.

— Аз… ъъъ… ние…

Сония въздъхна и омекна.

— Връщаш ли се с мен?

Той изпъна раменете си и вдигна глава.

— Не.

Сония го погледна, борейки се с нарастващата паника. „Бих могла да му наредя. Бих могла да се свържа с Оусън и да го накарам да му заповяда да се прибере“. Но тя подозираше, че това ще подтикне младежа към още по-глупави действия.

— Не е заради Тивара — каза той. — Добре де, не е само заради Тивара. — Той я погледна напрегнато. В очите му тя откри вълнение и надежда. — Мисля, че Изменниците ще спечелят. Когато казаха, че ще сложат край на робството… мисля, че ще направят и това. Планирали са го от години. От векове.

— Така… и щом спечелят, ще бъдат ли по-добри от ашаките?

— Да — отвърна твърдо той.

— А ако загубят?

Лицето му потъмня. Внезапно тя видя как синът й ще изглежда след десетина и повече години. „Ако оживее през следващите няколко седмици. Не, не си мисли за това“.

— Някои неща заслужават човек да рискува живота си за тях — каза той. — Ако беше видяла какво вършат ашаките — ако го беше преживяла — и ти щеше да пожелаеш да отървеш света от тях.

Долавяйки гнева и ужаса в гласа му тя почувства болка в гърдите си. „Какво са му направили?“ — Искаше да разбере, да открие онзи, който го е извършил и да го нарани. „Заради онова, което му е причинил и заради това, че накара сина ми да жертва живота си по този начин“.

— На Гилдията няма да й хареса, но подозирам, че това ти е известно — каза му тя.

Лоркин кимна.

— Кажи им да ме обявят официално за изгнаник. Така, ако изгубим, няма да бъдат обвинявани за действията ми.

Сърцето й се сви. „Трябва да съм доволна, че е обмислил всичко, но е невъзможно. Само да можех да заема мястото му… но мисля, че и това няма да го спре да отиде на война“.

Изведнъж тя разбра какво трябва да направи. Ако Лоркин не се върнеше у дома, тя също нямаше да се върне. Щеше да го последва. Щеше да направи всичко възможно, за да го защити.

— Значи вече се считаш за Изменник. — Сония кимна. — Тогава има нещо, което трябва да знаеш. — Тя бръкна в джоба си, извади единия от кристалите и го задържа в протегнатата си ръка.

Той го взе и го огледа внимателно. След миг очите му се разшириха.

— Подозирах, че това е възможно — прошепна той.

Докато гледаше камъка с алчно очарование, Сония изпита сладко-горчива радост и гордост. Ето го, нейният син, който разбира магия, която никой гилдиец не е виждал досега. „И му харесва“.

— Къде го намери? — попита Лоркин.

Сония посочи с жест земята около тях.

— В почвата и пясъка. Има един в потока, прочиства го. Подозирам, че са пръснати из цялата пустош. Можеш да ги намериш, ако знаеш какво търсиш и ако си черен магьосник.

Лоркин отвори уста и се обърна да погледне към сухата, безжизнена земя.

— Да не би да казваш…?

— Да. Пустошта е трябвало да се възстанови още преди векове, но това не е станало заради Изменниците. — Тя докосна ръката му. — Сигурен ли си, че искаш да напуснеш Гилдията, за да се присъединиш към тези хора? Които са толкова безмилостни? Можеш да им помогнеш да сложат край на управлението на ашаките и без да им прехвърляш лоялността си.

Той погледна към камъка и се намръщи. След това го стисна в шепата си и кимна.

— Сигурен съм. Те не са идеални — устата му се изкриви в горчива усмивка, — но са по-добри от ашаките.

Лоркин се обърна към нея и положи длани върху раменете й.

— Обичам те, майко. Нямам намерение да умирам в тази война. И ще се върна в Гилдията. Кралица Зарала ми разкри познанието за камъкотворството, за да мога да го предам на Гилдията, ако тя го поиска. Ще ме видиш отново.

Той я прегърна силно. Сония го притисна към себе си и впрегна цялата си воля да не се възпротиви, когато синът й се отдръпна. Той се усмихна, после се обърна и тръгна бързо към Изменниците.

Сония примига, за да прогони сълзите, въздъхна и го последва.

Когато излезе от жилищната сграда на магьосниците, Лилия присви очи от яркото слънце и тръгна към Университета. Забеляза, че наоколо имаше повече ученици от обичайното за този ранен час. По-голямата част се бяха събрали около входа на Университета. Когато се приближи към тях и се озова в сянката на сградата, тя установи, че всички я гледат.

Полазиха я тръпки и девойката забави крачка.

Разпозна сред тях неколцина приятели на Бокин. Двама отстъпиха встрани. Първоначално Лилия предположи, че я пропускат да мине, но в пролуката се из стъпи познатият побойник. Той й се ухили.

— Какво търсиш тук, Лилия? — попита той. — Наблюдателницата е натам. — Той посочи към хълма.

Неколцина от учениците се захилиха. Групичката се сгъсти. Трябваше или да си пробие път през тях, или да заобиколи и да влезе през предния вход на Университета.

— Няма да те пуснем вътре — каза Бокин.

Лилия преглътна усмивката си. „Идиот. Ясно е какво правят, не е необходимо да го казва на глас. Сега не могат да се престорят, че не правят нищо нередно“.

Тя изкачи първите няколко стъпала и се спря.

— Сигурни ли сте? — попита тя, поглеждайки ги в очите един по един. — Черният магьосник Калън е вътре и чака, за да ме научи на най-различни номера от черната магия. Той може да не остане особено доволен от това, че ми пречите да стигна навреме за занятията си.

Някои от учениците се намръщиха и се спогледаха със съмнение.

— Калън може само да те научи да се преструваш, че се биеш с черна магия — каза Бокин. — Нищо друго не можеш да научиш. Още дори не си завършила.

— Чух, че няма да завършиш — додаде едно от момичетата, което стоеше до Бокин. — Хората казват, че няма да ти позволят. Ще си останеш ученичка завинаги.

Лилия сви рамене.

— Ще завърша догодина. Имам да уча повече неща от обикновените ученици. — За да е сигурна, че са схванали намека й, тя бръкна в мантията си и извади малка, тънка кама, която си бе купила по препоръка на Калън. Чудеше се защо той настоя за това, след като от нея не се очаква да използва черната магия, и заподозря, че просто е искал да одобри избора й. Беше й казал да намери нещо обикновено, но качествено. Нещо по-изискано от обикновен кухненски нож, но не толкова натруфено като камите, които носеха сачаканците. Тя посети няколко ножаря и избра елегантен, тънък нож с острие, което се сгъваше й се прибираше в абаносовата, обкована със сребро дръжка — действие, което тя се беше научила да прави с една ръка.

И което използва сега. Едва не се разсмя, когато няколко ученици си поеха рязко дъх. Но Лилия не можеше просто да стои там и да размахва ножа си. Ако някой магьосник я видеше, тя щеше да загази заедно с останалите ученици. Може би дори повече. В чантата й, заедно с книгите и записките, имаше и един плод пачи. Джона го беше пъхнала там, когато стана ясно, че Лилия няма време да изяде цялата си закуска.

Девойката го извади, започна да реже парчета от него и да ги яде.

— Калън ще излезе да провери какво ме задържа — каза им тя, дъвчейки. — Не ми се иска да…

— Какво става тук? — разнесе се нов глас. Лилия вдигна глава и видя главата на магьосник да се появява зад учениците. — Намерете си друго място за събиране и не блокирайте вратите.

Всички веднага се пръснаха, като стоящите наблизо набързо се поклониха на магьосника. Лилия забеляза, че само Бокин беше разочарован. Останалите изглеждаха облекчени. Когато девойката мина по стълбите покрай него, той й се ухили. Магьосникът беше алхимик на средна възраст, когото тя си спомняше от втората година.

— Добро утро, лорд Джотин — каза момичето и се поклони.

— Лейди Лилия. — Той кимна, после се огледа, за да се убеди, че учениците няма да се върнат и забърза по коридора. Лилия продължи да яде пачито, докато вървеше към стаята, в която Калън провеждаше уроците, прогонвайки всички мисли за Бокин от главата си. Трябваше да зададе въпроса на Аний на Калън и трябваше да обмисли по какъв начин да го направи. Спря се да избърше ножа и да събере мислите си, преди да бутне вратата и да влезе в стаята.