Копнежът сигурно бе свързан до голяма степен с желанието му да се върне обратно в Убежището. Споменът за Тивара накара сърцето му да запее. Пулсът му се ускори от най-скорошните му спомени, от последната нощ заедно, когато тя, гола и усмихната, го учеше как любовниците използват черната магия. Последваха по-отдавнашни спомени. Как тя се движеше по коридорите на Убежището, спокойна и уверена — приемаща за даденост властта, дадена й от нейното общество. Като прям поглед, който бе едновременно игрив и интелигентен.

Той си спомни за времето и преди това, как тя го водеше през сачаканските равнини към планините, защитавайки го от убийците-Изменници и от ашаките, които можеха да ги пленят. Тя бе изморена и не особено разговорлива, но го впечатляваше с решителността и изобретателността си.

След това той се върна още по-назад в спомените, когато тя беше робиня в Дома на Гилдията. С привити рамене и сведени очи, объркана от опитите му да се сприятели с нея. Още тогава го беше привлякла, макар той да смяташе, че е очарован от екзотичния й вид. Но никоя друга сачаканка не бе привличала погледа му по този начин, а той бе видял достатъчно красавици и в Арвис, и в Убежището.

„Убежището“. Всъщност мястото дори ми липсва — осъзна той. — След като го напуснах, разбрах, че там ми харесва, въпреки Калия.

— Спомените за отвличането, за затварянето му, за това как Калия ровеше из съзнанието му за тайните на магическото изцеляване, помрачиха настроението му, но той ги прогони настрани. — „Калия вече не е Говорителка. Вече не е началник на лечебницата — напомни си той. — Изменниците имат своите недостатъци, някои повече от другите, но всички те са добри хора“. Принуден да работи с Калия в лечебницата, притеснен от машинациите й и от това как да убеди Изменниците да търгуват с Гилдията, той не можеше да оцени реално начина им на живот.

Отвличането му бе извършено от малка групичка безскрупулни Изменници. Той подозираше, че не всички от фракцията на Калия подкрепяха действията й. Повечето от тях едва ли щяха да нарушат с желание законите на Изменниците, както бе постъпила тя, дори и да бяха съгласни с нея. Бяха го направили просто от желание да защитят народа си. Страхът от външния свят бе дълбоко вкоренен в тях след вековете, прекарани в изолация.

Макар да не бе готов да прости на Калия за кражбата на лечителското познание от съзнанието му, той не можеше да отрече, че го е направила от желание да може да го използва, за да спасява живота на Изменници. „Но все пак тя смяташе да ме убие и да заяви, че съм се опитал да напусна Убежището и съм замръзнал в снеговете. Това не е нещо, което да простя с леко сърце“.

В замяна на отнетото от него, кралица Зарала беше решила да го обучи в направата на магически камъни. Той бе овладял магия, за която Гилдията не беше чувала. Точно мечтата да намери нова, могъща магия, го беше накарала да предложи да замине с Посланик Денил като негов помощник. Поглеждайки назад, той се усмихна на наивността си. Вероятността да намери нещо бе незначителна. Но въпреки това бе успял.

И все пак надеждата, че ще намери магия, която да извади от употреба черната магия или поне да осигури защита срещу нея, не се беше оправдала. Потенциалът на магическите камъни като заместители на черната магия бе обезсилен на свой ред от факта, че камъкотворците трябваше да овладеят черната магия, за да могат да ги изработват.

Усмивката му се стопи и стомахът му се сви от безпокойство. „Какво ли ще направи Гилдията, когато разбере, че съм овладял черната магия? Дали ще ми простят, щом разберат, че не е имало друг начин да се науча как да отглеждам камъните?“

Той бе обмислил всички възможни последствия и се бе подготвил за най-лошото от тях — възможността да го изпратят в изгнание, както бяха направили с баща му. Щеше да бъде наранен, но и свободен да се върне в Убежището, при Тивара, което не звучеше твърде зле. С изключение на едно нещо.

„Майка ми ще остане много разочарована от мен. Не — дори повече. Ще бъде съсипана“.

Което бе единствената причина да не каже нищо за това на Посланик Денил и Разпоредителя Оусън. И смяташе да го отлага колкото се може повече. Оусън беше решил, че никой не трябва да научава повече от необходимото, в случай, че сачаканците наистина започнат да разчитат съзнанията им. Но дори в този случай Лоркин не можеше да укрива вечно случилото се от Сония.

„Но когато го научи, предпочитам да е от мен, а не от някой друг. Няма да ми е лесно да й го кажа, но може би на нея ще й бъде по-лесно да го чуе от мен“.

Когато Сери се събуди, той бе изгубил представа за времето, но този път усети, че в събуждането му има нещо различно, още преди да успее да се разсъни достатъчно, че да определи какво.

Светлина. След като Аний се беше върнала от стаята на Сония с малко храна и вода, които бяха дали на Гол, те решиха да поспят. За да не изхабят свещите, ги угасиха — но не и преди Сери да подмами Аний да му даде кибрита си. Той се надяваше, че така ще й попречи да тръгне да изследва коридорите, докато останалите спят. Макар да го уверяваше, че познава по-голямата част от тях, тя трябваше да признае, че липсата на поддръжка и поправка ги беше направила доста опасни.

Купчината стари възглавници беше разделена между тримата. Макар да бяха достатъчни, за да го предпазят от студения твърд под, за Сери бе истинско предизвикателство да ги държи на едно място. Всеки път, когато сменеше позата си, някоя от тях се плъзваше в тъмнината и той трябваше да опипва наоколо, докато я открие и отново я пъхне под тялото си.

„Чудя се дали някой живее в старите ми скривалища, наслаждава се на скъпите мебели и ми пие виното“, помисли си той, докато се надигаше до седнало положение. Макар преждевременното събуждане да му бе попречило да се възстанови от умората, той бе доволен, че няма да му се налага повече да си събира възглавниците. Светлината очертаваше вратата и бе ослепителна. Той чу познатия глас:

— Аз съм!

Можеха да разполагат с вина и луксозни помещения. Но единственото, за което копнееше сега, беше топъл огън и удобно легло. И безопасно място за онези, които обичаше.

„Макар че онези, които Крадецът обича, никога не са в безопасност“.

Прониза го болка. За миг единственото, което се въртеше в главата му, беше споменът за телата на съпругата и синовете му, но той затвори очи и прогони видението. „Ще спра ли някога да си спомням? Или поне да спре болката? — При тази мисъл го изпълни вина. — Не трябва да си пожелавам такива неща, но не мога да променя съдбата им и не мога да защитя Аний, ако позволя на тъгата и гнева да ме разсейват и контролират. — Той въздъхна. — Предпочитам да си ги спомням здрави и щастливи вместо… вместо това“.

Източникът на светлина влезе в стаята. Замаян, Сери отмести поглед от кълбото магическа светлина към младата жена, която стоеше под него. Лилия му се усмихна и му подаде една кошница.

— Казах на Джона, че Аний може да ме посети. Тя донесе допълнително храна. Има и бутилка от виното на Сония — не от скъпите. Добре де, не от най-скъпите.

Аний скочи на крака, целуна Лилия по бузата и грабна кошницата.

— Ти си истинско съкровище, Лилия — каза тя, седна на един от сандъците и започна да рови вътре. — Кифлички! От онези с месо и от сладките! — После сбръчи нос. — Пфу. Плодове.

— Здравословни са и са леки за носене — каза й Лилия, но същевременно гледаше към Гол. — Изглеждаш по-добре.

Сери се обърна и видя приятеля си да седи, да кима и да се протяга. През лицето му мина замислено изражение.

— Но въпреки това се чувствам изморен.

Тя кимна.

— В книгите ми пише, че тялото ти има нужда от няколко дни, за да си навакса загубата на кръв. Зависи от това колко си кървял. Ако отново ти прилошее, кажи ми. Може да е останала отрова. Би трябвало да мога да те изцеля.

— Няколко дни. — Аний погледна към Сери. — Това проблем ли е?