Сония влезе в стаята, следвана от Регин.

— Да предложа ли да спя на пода? — попита той.

Сония се обърна и го видя да се усмихва.

— Няма да разваля ничия вечер, като настоявам да получа най-добрата стая или пък да искам две стаи, но спането на пода вече ще е прекалено.

Скоро всичко бе уредено. На малка масичка бяха подредени обилна вечеря и бутилка вино. То се оказа много добро. Твърде скъпо дори за местната сватба, заподозря Сония. Сигурно Гилдията поддържаше запас от хубави вина за членовете си.

— Имате ли още от това вино? — попита тя младата жена, която пристигна да отнесе съдовете.

— Да, милейди.

— Младоженците тук ли са още?

— Канят се да си тръгват, милейди.

— Дайте им една бутилка като сватбен подарък.

Младата жена я погледна изненадано.

— Да, милейди.

Регин сви устни и изненада Сония, като се надигна от стола си и тихо последва жената надолу по стълбището. Когато се върна, Сония го погледна с въпросително вдигнати вежди.

— Просто се погрижих подаръкът да стигне до получателите си — каза той и седна на стола си. — И така. „Подслонът на Фергън.“ — Регин се намръщи. — Той не избяга ли, когато Крепостта бе нападната от ичаните?

— Да. Което се оказа най-смисленото нещо.

— И проява на страхливост. — Регин сви рамене. — Все пак никой не знае как ще реагира, когато се озове в истинско сражение. Да кръстят страноприемницата на негово име? — Той поклати глава. — Кажете ми, че из Киралия има страноприемници, които са кръстени на загинали във войната магьосници, а не само на Фергън.

— Не знам. Надявам се. — Тя се намръщи. — Неприятно ми е, че нещо носи името на мъжа, който затвори мой приятел, за да може да ме изнудва, но чувството е твърде лично и не може заради него да не бъде почитан.

Регин я погледна.

— Ах, точно така. Той искаше да бъдете изхвърлена от Гилдията, за да попречи нови хора от нисшите съсловия да бъдат приемани в нея.

— Да. Щеше да бъде ужасен, ако бе останал жив и свидетел на промените в Гилдията.

— Човек никога не знае. След нашествието можеше и да се промени. Това се случи с много хора, да знаете.

Тя го погледна. Той издържа погледа й. В очите му проблесна очакване. „За какво? За да призная, че сега е по-добър човек? Да го уверя, че не тая злоба към него? Или да призная, че съм започнала да му вярвам? Може би дори да го харесвам? Да, може би не трябва да стигам чак дотам“. Тя си пое дълбоко дъх, за да отговори.

— Сония?

Гласът на Разпоредителя Оусън в главата й я накара да подскочи. Тя ахна изненадано. Винаги се изненадваше на контактите през някой от кръвните й пръстени, защото никога не знаеше кога другият човек ще го сложи на пръста си.

— Оусън!

— Имам добри новини — каза Оусън. — Крал Амакира е освободил Лоркин.

Заля я вълна от облекчение, последвана от нова тревога.

— Той добре ли е?

— Дя. Според нас не е измъчван или наранен, макар Денил да подозира, че преживяването е било доста мъчително за него.

— Той ще тръгне ли скоро към дома? Да го посрещна ли?

— Амакира му е забранил да напуска Дома на Гилдията.

— Ох.

В гърдите й пламна гняв, заменен от по-кротко недоумение. Защо освобождава Лоркин, а след това го задължава да остане в страната?

— Поне сега е една крачка по-близо до прибирането у дома. Ще продължим чрез Денил да настояваме да му позволят да се завърне.

— И чрез мен?

— Да. Не е необходимо да променяме плановете си, а вие имате и друга задача.

— Разбира се.

— Успех. Ще се свържа с вас отново, когато науча нещо ново.

— Благодаря ви.

Усещането за празнота в главата й подсказа, че Оусън е свалил пръстена. Тя примигна и очите й постепенно привикнаха към околната среда. Регин я наблюдаваше напрегнато.

— Лоркин ли беше или Оусън?

Тя го погледна.

— Откъде знаете, че Лоркин има мой кръвен пръстен?

Регин се усмихна накриво.

— Като че ли ще го изпуснете от погледа си, без да сте му връчили един.

Тя кимна.

— Да, човек лесно би се досетил за това. Беше Оусън. Лоркин е пуснат от затвора, но сачаканският крал му е забранил да напуска Дома на Гилдията.

Регин се изпъна.

— Това са добри новини. В такъв случай ще пътуваме ли до Арвис?

— Да.

Той присви очи.

— Не само защото искате да се погрижите да се прибере у дома?

Сония скръсти ръце.

— Смятате, че няма да се подчиня на Гилдията?

— Да. — Той издържа погледа й. — Но само заради доброто на Лоркин.

— Когато изчезна първия път, не хукнах веднага да го спасявам — напомни му тя. — Както и да е, Оусън нареди да продължим според плановете ни.

Регин кимна.

— Всичките?

— Да. Според вас на този етап кой от тях бихме могли да пропуснем?

Той сви рамене и погледна встрани.

— Не знам. Вие казахте „планове“, не „планът“. Ние имаме само една официална причина да заминем за Сачака.

— С множество вероятни последствия, с които трябва да се оправяме. — Сония отчаяно завъртя очи. — Нима през цялото пътуване ще търсите скрити цели и мотиви във всяка моя дума?

— Сигурно — ухили се Регин. — Не мога да се сдържа. Навик. Може да се сметне и за талант. Дразнещ, може би, но наистина се опитвам да го използвам за добро.

Сония въздъхна.

— Добре, но не ме дразнете без добра причина. Това няма да доведе до добро.

— Няма. — Регин поклати глава с подчертано, преувеличено съгласие, а очите му проблеснаха весело. Тя усети как устните й се разтягат в усмивка, но в този миг си спомни, че той е прав — наистина имаше още една причина за пътуването им. За миг й се прииска да му признае за срещата с Изменниците.

„Още не“.

Сония въздъхна и допи виното си.

— Надявам се, че не хъркате, защото съм свикнала да работя нощем и се будя лесно. Ако не се наспя добре, ставам много раздразнителна.

Той се изправи и отиде до леглото от другата страна на паравана.

— Ех, Сония. Поискахте от мен нещо, което не мога да ви обещая.

По-късно през нощта тя наистина се събуди и се заслуша в дишането му. Не беше шумно, но й се струваше наистина необичайно да чува някой, който спи наблизо.

„Което е неочаквано успокояващо“ — осъзна тя.

От първия път, когато се спусна по скрития комин в стената на гостната на Сония, Лилия се чудеше каква ли е била целта му. Подобни имаше във всички стени, макар тя да подозираше, че никой от обитателите не знаеше за съществуването им. На равни интервали от стените стърчаха тухли, което бе твърде удобно, за да не е замислено като стълба.

Предположенията на Сери включваха улей за спускане на боклука и отходен канал. За щастие нямаше никакви следи, че отворът е използван за такива цели. Лилия смяташе, че това са комини, въпреки че по тухлените стени не се забелязваха никакви следи от сажди.

Когато стигнаха до върха, тя надникна през шпионската дупка, която Сери бе издълбал преди много години. Гостната на Сония беше празна.

„Къде ли е Джона?“

Може би прислужницата се намираше в някоя от другите стаи. Може би беше извикана някъде. Лилия се пресегна към резето, но се поколеба. Възможно бе Джона да е в някоя от спалните с посетител, макар момичето да не се сещаше за причина някой непознат да бъде там с нея… с изключение на неколцина скандално известни типове, с които Джона едва ли общуваше.

Тя тихо почука по ламперията — неритмично, за да може всеки, който не знаеше, че зад стената има проход, да си помисли, че чува някоя буболечка. Миг по-късно Джона влезе бързо в стаята и впери поглед в капака. Въпреки че не виждаше Лилия, тя кимна и махна с ръка.

Резето се плъзна безшумно и капакът леко се отвори навътре. Джона пристъпи напред и помогна на Лилия да излезе. Отворът се намираше доста над пода и слизането не беше лесно, за което въобще не помагаше фактът, че Лилия трябваше да се прегъне на две, за да мине през него.