— Съжалявам, Сония — чу се познат глас. — Съжалявам.

Регин. Трябваше да му каже какво се е случило. Когато вдигна глава, тя успя да зърне проблясващи от влага очи, преди да се окаже притисната към топлите му гърди, а ръцете му да я потупват по гърба.

— Нищо не можеше да се направи — каза той. — Той избра смел път и аз му се възхищавам за това.

Вцепенението от изненадата отмина и тя се отпусна в ръцете му, успокоена от топлината и загрижеността му, макар да осъзнаваше грешката му. „Той видя сълзите ми и си помисли, че Лоркин е мъртъв. Проклятие. Той мисли, че Лоркин е мъртъв и е разстроен“. Трябваше да му каже, че греши, но една егоистична част в нея не искаше този момент да свършва. „Той се притеснява за Лоркин. И за мен…“

„Престани! — каза си тя. — Винаги искаш онова, което не можеш да имаш“.

— Всичко е наред. Той е добре — избъбри Сония. Насили се да се отблъсне от него, за да може да го погледне. — Лоркин е добре. — Погледна го в очите, за да му покаже, че не лъже. — Изменниците спечелиха.

В очите му постепенно се появи разбиране. Той се изчерви леко и се усмихна печално. После се намръщи.

— Тогава защо…? — Очите му се разшириха. — Денил?

— Той също е добре. Както и Мерия, и Тайенд. Просто… — Тя поклати глава. — Ще ви обясня по-късно.

Тя усети как ръцете му се отпускат. Той понечи да се отдръпне назад, но тя го хвана за ръцете и леко ги стисна, преди да го пусне.

— Благодаря.

Очите му проблеснаха за миг, после той извърна поглед и лицето му стана сериозно.

— И сега какво?

Тя Се обърна към прозореца.

— Оусън иска да намерим Денил. После трябва да поздравим кралицата, да й кажем, че лечителите ни не са далеч и да видим дали ще ни позволи да имаме Посланик на Гилдията в Арвис.

— Как ще ги намерим?

— Тръгваме натам — посочи тя. — След известно време ще стигнем до улицата, където се проведе битката. Подозирам, че ще я разпознаем по труповете на ашаките. Ако наблюденията на Денил са добър водач, тази улица ще ни отведе до пътя към двореца. Ще го намерим в една къща край пътя. — Сония се запъти към стълбището.

Регин я последва.

— Скоро ще падне нощта.

Докато слизаше по стълбите, Сония се чудеше на приповдигнатото си настроение. „Не трябва да съм толкова весела. — Но Лоркин бе оцелял в битката и тя изпитваше невероятно облекчение. Може би вече щеше да успее да го уговори да се прибере у дома. При тази мисъл притесненията й се завърнаха. — Той ще поиска да остане с Тивара. Ако я обича така, както аз обичах Акарин, той ще я последва навсякъде. Не трябваше да се опитвам да го спирам. — Но го беше направила. — И все пак искам да е щастлив. Никога не бих поискала да страда като мен“.

Щом стигнаха до приземния етаж, Регин я поведе по коридора, като се движеше тихо и проверяваше за други обитатели, преди да излезе в коридор или стая. Двамата стигнаха до кухнята и надникнаха през входа за роби към улицата, която се оказа пуста.

Сония излезе, следвана от Регин. Градът беше тих и когато се отправиха към центъра, над главите им се спусна светъл здрач. Сония отново почувства, че се набива на очи с черната си мантия, но тя вече не изпъкваше толкова силно сред белите стени, както на сутрешната светлина. Магьосницата поддържаше силен щит около двамата. Първата странична улица, в която завиха, също беше празна, но на следващата главна улица се забелязваха далечни фигури.

— Добре, така или иначе щяха да ни забележат — каза Сония, когато се озова на улицата. Единственият отговор на Регин бе засмиване.

Дори и да ги бяха видели, хората не показаха притеснение. Никой не помръдна от мястото си. На следващия завой Сония видя двама Изменници, мъж и жена, които се отдалечаваха от тях, хванати за ръце. Начинът, по който се облягаха един на друг, показваше, че или са изтощени, или вече са отпразнували победата с питие. Тя сви рамене и ги последва, придружавана от Регин.

Двамата бяха изминали двайсетина крачки, когато от една странична врата, подмината от Изменниците, излязоха две фигури. Регин се спря и Сония го чу как рязко си поема дъх в същия миг, когато тя разпозна кройката на жакетите им и зърна проблясъка на камите им.

Ашаки.

— Внимавайте! — извика тя.

Двамата погледнаха през рамо, видяха двамата мъже и се обърнаха към тях. Единият от тях стрелна с поглед Сония и Регин, после махна презрително с ръка и се обърна към Изменниците. Другият нанесе удар по жената, която потрепна и бутна спътника си зад себе си. Двамата започнаха да отстъпват.

— Слаби са — каза Регин. Сония знаеше, че той няма предвид ашаките, които бяха забелязали киралийските магьосници и не изглеждаха особено притеснени.

„Сигурно имат достатъчно сила, за да решат, че могат да не ни обърнат внимание. Сигурно смятат, че никой от нас не владее черната магия, защото сме киралийци“.

— Смятате ли да предприемете нещо? — попита Регин. — Защото аз не мога да стоя и да гледам как убиват тези двамата. Не и след като Изменниците така или иначе са победили.

— Ще ми се да можех. — Тя го погледна. — Но това би било намеса.

— Сигурен съм, че Изменниците ще ви простят, ако спасите двама от тях.

— Действията ми могат да бъдат приети като действия на Гилдията и Обединените земи.

— Добре. Защото не искам да бъда част от Гилдия, която не е помогнала в такава ситуация. Освен това не е нужно да убивате ашаките. Просто ги подплашете.

Двамата ашаки се бяха разделили и се приближаваха от две страни към Изменниците. Жената погледна към Сония и Регин, а очите й бяха пълни със страх.

„Регин е прав. Изменниците и Гилдията могат да разгледат последствията по-късно“. Тя посегна към силата си и изпрати два удара срещу ашаките. Мъжете залитнаха, но се съвзеха и се обърнаха към нея. Изменниците се възползваха от възможността, за да избягат зад ъгъла към следващата главна улица.

Ашаките се спогледаха и единият тръгна към Сония и Регин.

Другият се поколеба, но го последва.

— Не ми изглеждат изплашени — отбеляза Сония.

Регин се засмя.

— Не знаят коя сте вие.

Покрай нея проблеснаха удари и тя подсили щита си. Зидарите не бяха особено силни — очевидно просто я изпробваха. Тя отговори с дъжд от огнени удари, за да ги сплаши. Мъжете спряха и тя дочу мърморене.

Тогава иззад ъгъла отново се появиха Изменниците. Следвани от много други. Ашаките залитнаха напред, нападнати откъм гърба. Те се обърнаха и видяха как нарочените им жертви вдигат ръце и насочват нещо към тях, след което отново погледнаха към Сония и Регин.

„В капан са — помисли си Сония. — Но това вече е битка на Изменниците“. Тя наблюдаваше как Изменниците изтощиха ашаките, докато щитовете им не паднаха, и потрепна, когато двамата паднаха под финалния удар. Регин изсумтя изненадано, но когато Сония го погледна, той сви рамене.

— Не взимат пленници, нали?

Тя поклати глава, припомняйки си самоубийството на сачаканския крал. Изменниците минаха покрай мъртвите ашаки и се приближиха към Сония и Регин, водени от една от новодошлите.

— Ти си Черната магьосница Сония, нали? — попита жената.

— Да. А това е лорд Регин.

— Аз съм Говорителката Лана. Не трябваше да мърдате от мястото, където ви бяхме оставили. — Тя направи заповеднически жест. — Елате с мен.

Жената се обърна и се отдалечи. Сония погледна към Регин и забеляза изненада и раздразнение в погледа му. Подтискайки усмивката си, тя тръгна след Говорителката Лана, а останалите Изменници заеха позиции от двете им страни, ескортирайки ги до центъра на града.

При звука на приближаващите се стъпки по коридора, Тайенд погледна към Денил. Вече от час двамата седяха от двете страни на стола на Ачати в Господарската стая, потънали в мълчание.

— Време е да поемеш задълженията си — въздъхна Тайенд. — Готов ли си да се изправиш срещу хората, които го убиха? Или можем да намерим кораба на Ачати и да се приберем в Имардин по заобиколния път.