Макар Мередит да бе вечеряла тук много пъти, откакто живееше в Ню Йорк, дъхът й продължаваше да секва както първия път, когато дойде. Сега, седнала срещу Александър в един от салоните, тя установи, че й е невъзможно да забелязва друго, освен откритото възхищение в сияещите му тъмни очи. Колко време мина, откакто мъж бе в състояние да я накара да се почувства така, само като я гледа? Зачуди се как въобще се е съмнявала в любовта му. Сервитьорът донесе бутилка „Дом Периньон“ и две кристални чаши.

— Тази вечер ще празнуваме — обяви Александър. Продължаваше да се диви как тя успява да изглежда все по-красива с всеки изминал ден. Във вечерната рокля с дълбоко деколте и колието, което й купи в Рим, беше наистина неотразима. Косата й се спускаше свободно по раменете, както той обичаше. Мередит се усмихна.

— И какво точно празнуваме този път?

Откакто се върнаха от Саутхамптън, всяка вечер празнуваха нещо. Предната вечер например отбелязаха три седмици съвместен живот.

— Себе си, както обикновено — отвърна той с дяволита усмивка.

Сервитьорът постави чашата пред нея. Тя посегна, но се спря. Вътре имаше съвсем малко шампанско.

— Ще ми налеете ли още…

Млъкна, защото в този миг го съзря: на дъното на чашата лежеше най-красивият пръстен, който някога бе виждала — голям син сапфир, заобиколен с диаманти. Украсата по широката платинена халка повтаряше формите на колието. Извади го от чашата и погледна Александър.

— Невероятен е! — възкликна тя.

— Годежният ти пръстен — обяви той сияещ. — Прочети надписа.

От вътрешната страна бяха гравирани думите „Сега и завинаги“. Тя се усмихна. Съвсем в стила на Александър: лаконично и прямо. Не успяваше да откъсне очи от бижуто.

— Никога не съм виждала подобен пръстен — призна тя тихо.

Той се усмихна, а черните му очи блестяха.

— Не би могла. — Пое лявата й ръка. — Уникат е. — Взе пръстена и го наниза на пръста й. — Като теб, matia mou — страшно красив и уникален.

Тя погледна пръстена, после отново Александър и усети как очите й се навлажняват. Обичаше го повече, отколкото си бе представяла.

Когато вечерта се върнаха в апартамента му, го чакаше спешно съобщение.

— От Мустафа Кафир от офиса на корпорацията в Истанбул — обясни той на Мередит. Погледна часовника. — Налага се да му се обадя.

— Сега? — изненада се Мередит.

Той свъси вежди.

— Трябва да е важно, щом ме е търсил вкъщи по това време — отвърна той. — В Истанбул е почти осем сутринта. Щом Кафир е в службата толкова рано, значи не търпи отлагане.

Мередит се насили да се усмихне.

— Започвам да свиквам — увери го тя и го целуна леко по бузата. — Но не се бави, става ли?

— Само колкото е необходимо — обеща той.

Тя отиде в спалнята и запали лампата на нощното шкафче. Съблече се бавно, наметна бяла копринена роба и вдигна косата си. Отметна чаршафите и спусна тежките тъмносини завеси.

Мина боса по дебелия бял килим до резбованата врата към банята. Обикновено някоя от прислужниците пълнеше великолепната, вкопана в пода мраморна вана, но тази вечер Мередит го направи сама. Беше късно и прислугата се бе оттеглила в помещенията си. А и желаеше да е насаме с Александър, когато приключи разговора. Искаше тази вечер да е специална и за двамата. Не всеки ден човек се сгодява.

Свали робата и я закачи на една от големите бронзови куки на вратата. Обожаваше усещането, когато пристъпваше боса по тъмносиния килим, придвижвайки се гола към бледосивата мраморна вана. Потопи се в уханните мехурчета, отпусна глава върху синята сатенена възглавница в единия край на ваната и се наслади за пореден път на заобикалящото я великолепие: от огледалата по стените до добре поддържаните палми в еднакви бели саксии; от древните статуи покрай двете страни на помещението до огромната тоалетка с позлатено огледало и идеално осветление — всичко загатваше за несметното богатство на Александър. За пръв път от години се хвана, че мисли за малката семпла спалня в скромната къща, където израсна. Семейството й не беше бедно, но не беше й богато. Мередит никога не се задоволи да се чувства само уютно. Дори като съвсем малка нещо дълбоко в душата й изискваше повече. Сега се сбъдваха всичките й мечти: успех, богатство, признание, мъж, когото истински обича. Сякаш светът й принадлежеше. Наистина ли щеше да притежава всичко това?

Излезе от ваната и взе голяма мека кърпа от закачалката с вградено отопление. Избърса се внимателно и отново облече робата. Върна се в спалнята, махна фибите и остави косата си да се разпилее свободно по раменете; разреса я енергично. Погледна към часовника на нощното шкафче. Минаваше полунощ. Александър вероятно още говореше по телефона. Угаси украсената със сребро и кристал лампа и отиде до прозореца. Разтвори леко завесите и се загледа в проблясващите светлини на Пето авеню. Тяхното царство, както Александър го наричаше шеговито. И като го гледаше сега, май беше вярно. Градът им принадлежеше. Светът лежеше в краката им. Усещането бе божествено, но я накара да се замисли. Някога попита Ник — струваше й се, че оттогава е минала цяла вечност — възможно ли е човек наистина да притежава всичко и да успее да го задържи? Погледна пръстена на ръката си и се сети за надписа. „Сега и завинаги“. Ако е възможно някой да притежава всичко, което желае, то това беше вярно за нея и Александър.

В този момент усети силните му ръце върху раменете си.

— Свърза ли се с Истанбул? — попита тя все така загледана в блещукащите светлини, приличащи на съкровища.

— Да. — Той също погледна пръстена. Сапфирът напомняше синьо-бяло пламъче в тъмнината. — Харесва ли ти?

— Обожавам го. — Обърна се с лице към него. — Но не толкова, колкото обожавам теб.

Той й се усмихна и нежно я помилва по лицето.

— Знам какво бих искал да направя. — Прегърна я силно. — Открих го през последните няколко седмици.

— О? — Погледна го въпросително. — И какво по-точно?

— Да овладея мощта на любовта. — Заигра се с кичур от косата й. — Това без съмнение е най-силното нещо на този свят.

Тя обгърна врата му с ръка и отпусна глава върху рамото му.

— Да не се опитваш да ми съобщиш, че за теб съм по-важна от цялата ти империя? — попита игриво.

Той се усмихна.

— Да — отговори без миг колебание. — Не съм допускал, че някога ще направя такова признание пред когото и да било, но е така. По-важна си.

Тя го целуна по врата.

— Толкова много те обичам, че от време на време се плаша. — Сгуши се по-близо. — Иска ми се винаги да сме заедно, никога да не се налага да се разделяме.

— И аз си мислех същото. — Нежно я погали по главата. — Но за жалост ще се случи съвсем скоро.

Тя го погледна стресната.

— За какво говориш?

— Успокой се — засмя се той на реакцията й. — В четвъртък ще летя до Лондон. Има ли начин да се откъснеш от телевизионните си задължения и да дойдеш с мен?

Тя се поколеба за миг. Страшно й се искаше да го придружи, но не можеше. Не и този уикенд. Ангажиментите й я задържаха тук.

— Изключено. В петък се налага да отскоча до Далас. Ще преговарям с евентуален гост на предаването.

— Защо не го отложиш с няколко дни? Щом свърша съвещанието, ще си прекараме чудесно в Лондон.

— Ще ми се, но е невъзможно — настоя тя. — Уговорката ми е отпреди седмици. Ако отложа срещата, ще се забавя много.

— Колко време ще бъдеш в Далас?

— Връщам се в неделя.

Той се усмихна.

— Чудесно! И аз се връщам в неделя. Трябва да си планираме романтична среща.

— Където и да сме, ще бъде романтично, стига да сме заедно — отвърна тя простичко.

Александър я притисна силно.

— Не искам да се разделям с теб дори за една вечер — прошепна той.

От прозореца на апартамента в лондонския хотел „Дорчестър“ Александър наблюдаваше красивия изглед към Хайд парк. Денят се оказа дълъг и изморителен, но срещата премина изключително успешно. Обикновено ден с добре приключили преговори щеше да го зарадва, но тази вечер не беше така. Мислеше за Мередит: колко му липсва, колко желае да е с нея. Засмя се — ситуацията му се стори комична. С колко жени бе прекарвал в миналото, а после се бе разделял? Колко пъти си бе тръгвал от жена, без да помисли повече за нея? Взимаше която си иска, при това той поставяше условията. Можеше да се ожени за всяка от тях и да води безгрижно съществувание, без тя да му пречи. А се влюби в самостоятелна и амбициозна жена, мотивирана в кариерата си не по-малко от него; жена, която не бързаше да сключат брак, макар ясно да се разбираше колко го обича, а в живота й нямаше друг, освен него. Тя очевидно никога нямаше да се превърне в така наречената идеална съпруга на голям бизнесмен, ала той предусещаше, че животът му с нея винаги ще бъде вълнуващ, непредсказуем и неизменно ще му носи удовлетворение. За Александър, за когото жените отдавна бяха престанали да бъдат тайна, Мередит се оказа пълна с изненади. Беше интелигентна, красива и решителна. Силно го интригуваше нейната независимост и самоувереност, но преди всичко го впечатли неподозираната й уязвимост. А особено го привличаше добре потулваната чувствителност, която се отприщи вечерта в Саутхамптън. Мередит беше сложна личност. Все още му бе трудно да приеме като едно цяло хладнокръвната журналистка и страстната жена, с която делеше леглото си. На телевизионния екран тя имаше присъствие, беше ловка и винаги попадаше точно в целта. В светските кръгове зашеметяваше с изтънчената си елегантност, проявяваше се като отлична домакиня и владееше изкуството да води разговор. Но останеха ли насаме, ставаше огнена и страстна, невъздържана в секса, откликваща на желанията му. Яздеше майсторски, на тенис корта се оказа достоен противник. Когато я изведе на лов, не очакваше, че до него крачи човек, който не само умее да държи пушката, но е и доста точен стрелец. Откри също колко тънко познава света на бизнеса. Напоследък в леглото често говореха за компании, които той искаше да присъедини към корпорацията, или обсъждаха възникнал делови проблем. Александър, който се доверяваше на малцина мъже — дори сред висшия ешелон на „Киракис корпорейшън“, — установи колко му е лесно да споделя с Мередит. Тя ще бъде превъзходна съпруга, помисли си той, и чудесна майка.