— Добре. Каза каквото си бе наумила — въздъхна Мередит примирено. — А сега, ако обичаш, би ли затворила вратата на излизане?

— Още нямам намерение да си вървя.

— Именно от това се опасявах — простена Мередит.

Кей придърпа стол.

— Слушай, не познавам този тип, но от думите ти съдя, че е свестен. Явно доста е хлътнал по теб, защото от две седмици цветята и телефонните обаждания не секват. Според мен е редно да му дадеш шанс. Не се налага да се омъжваш за него. Само излез на вечеря. Ами ако останеш приятно изненадана?

— Напоследък съм толкова заета…

— Оправданието ти е глупаво — сряза я Кей. — Не може да прекараш целия си живот в работа.

— Може… И трябва, за да напреднеш в нашия бизнес. Особено ако си жена — настоя Мередит.

— Кари Хамонд се омъжи, а тя е водещата ни новинарка.

— Какво се опитваш да ми внушиш? — попита Мередит и остави молива.

Вярно, че не бе имала кой знае какъв светски живот, откакто постъпи в телевизията, но това бе личен избор. Сега искаше изцяло да се съсредоточи върху кариерата си. Сериозна връзка само би й пречила. Кей го знаеше по-добре от всеки друг, защото бракът й приключи с развод миналата година.

— Амбицията е хубаво нещо — съгласи се Кей, — но успехът е твърде самоцелен, ако нямаш с кого да го споделиш. Нали знаеш какво твърдят — по върховете е доста самотно.

Мередит се усмихна за пръв път.

— Добре, добре. Печелиш. Следващия път, когато видя Ник Холидей, ще приема поканата му. И тогава ще го осветля какъв поддръжник има в твое лице.

Кей се ухили.

— Чудесно. Защо не му го съобщиш веднага? Той е във фоайето.

— Често ли идваш тук?

Мередит седеше срещу Ник Холидей на ъглова маса в малък уютен ресторант с притъмнени светлини в Глендейл и отпиваше от чаша бяло вино.

Той кимна:

— Открих „Анджелино“, когато ме наеха в „Сентуриън“. Веднага ми хареса, главно защото няма нищо общо с така наречените „модни“ ресторанти. Никой не идва да види някого или да го видят. — Ухили се. — А дори и да се случи, ще останат разочаровани.

Мередит огледа малкия празен салон.

— Очевидно — съгласи се тя с весели нотки в гласа.

— Лично аз се надявам заведението да си остане такова — сподели Ник и остави вилицата. Мередит се усмихна.

— В такъв случай ще фалира до година — предрече тя и отметна кичур коса.

Ник поклати глава.

— Невинаги е така спокойно. — Помълча и я изгледа одобрително. Носеше семпла бледозелена ленена рокля с тънки презрамки и съвсем малко бижута: наниз дребни перли и малки обици. Косата й падаше свободно върху раменете. — Особено красива си тази вечер — увери я той.

Тя прие комплимента спокойно.

— Благодаря! — Взе си от лазанята. Беше точно каквато я обичаше — обилно полята с разтопен кашкавал. — Май не участваш активно в светския живот в Холивуд.

Той сви рамене.

— Просто си затварям вратата за него. Не ми е в стила.

— Когато те интервюирах, подметна за произхода от средната класа — спомни си тя, докато сервитьорът пълнеше отново чашата й с вино. — От къде си всъщност?

— Лос Анджелис. Израснах в долината Сан Фернандо. — Гребна от спагетите. — А ти от къде си?

За миг Мередит се поколеба.

— Едно от онези градчета в средните щати, за които никой не е чувал. Те са толкова малки, че дори не ги отбелязват на картата и там всеки знае всичко за другите.

— Като в Холивуд — уточни той.

Тя се засмя.

— Не съвсем, но схващаш за какво говоря.

— Защо се махна от там? — попита Ник, леко притеснен да не поема в грешна посока. — Кое те накара да се включиш в тази налудничава надпревара тук?

Тя помисли малко.

— Не знам. Доколкото си спомням, винаги съм изпитвала потребност да се махна. Сякаш не принадлежах истински на онзи свят. Исках да стана някой и съзнавах, че там няма да се получи. — Тонът й даваше ясно да се разбере, че не желае да обсъжда повече темата. — Ами ти? Изпитвал ли си някога потребност да се откъснеш от налудничавата надпревара, както я наричаш?

Той сви рамене.

— Не толкова, колкото исках да скъсам с произхода си — призна Ник. — Постоянно ми се струваше, че животът ми е объркан. Татко беше католик, а мама — еврейка. Семействата им никога не се примириха с този брак, да не говорим за факта, че имаха дете. Излишно е да споменавам, че не ги виждах особено често, докато растях.

Мередит го погледна с очакване да продължи. Господи, помисли си, сблъскал се е със същата емоционална изолация като дете, каквато и тя бе преживяла!

— Татко умря, когато бях на седем — сподели Ник, свъсил леко вежди. — Беше търговски представител. През по-голямата част от времето пътуваше. И един ден просто не се върна. Или поне така си мислех по онова време.

Мередит сведе очи към чинията си.

— Съжалявам — промълви тя.

И продължи наум: добре познавам това чувство.

— Липсваше ми. Но го ненавиждах, задето умря и ни остави без предупреждение, ей така — един ден беше с нас, а на следващия го нямаше — припомни си Ник. — Известно време ми бе трудно да се приспособя. Останахме само с мама, а аз бях единственото еврейче в училището. Доста ме тормозеха. Започнах да прекарвам повечето време вкъщи… Сам… Или ходех на кино. Филмите бяха единственото ми спасение, бягството ми от действителния свят, към който никога не бях принадлежал истински.

Известно време Мередит остана смълчана. Кой би допуснал, че веселяк и оптимист като Ник може да е имал самотно, обременено детство?

— Тогава ли ти стана интересно как се прави кино? — попита тя.

Той кимна.

— Имах евтин фотоапарат. Постоянно снимах, но все в определена последователност. После подреждах снимките в албум и пишех текстове под тях: получаваше се някаква история — припомни си той, притиснал върховете на пръстите си и подпрял лакти на масата. — Когато станах на четиринадесет, бях спестил достатъчно, за да си купя древна камера от местната заложна къща. Правех филми за всякакви неща — движението по аутобана, хлапетата на плажа, спортни събития. Експериментирах от различен ъгъл. — Направи пауза, преди да продължи. — Един ден съобщих на мама с какво искам да се занимавам и тя ме подкрепи напълно. Хвана се да работи на две места — и така цели пет години, за да се изуча в калифорнийския университет. Доволен съм, че сега имам възможност да се грижа за нея.

— Тя къде е? — попита Мередит, докато сервитьорът поднасяше десерта.

— В Израел. Съкровената й мечта бе да го посети, за това я изпратих. Там е от четири месеца, но от писмата й съдя, че не бърза да се върне.

— Малцина от преуспелите мислят за семействата си — подхвърли Мередит.

Самата тя не се бе виждала с близките си от години.

— Не бих постъпил по друг начин. — Ник си погледна часовника. — Слушай, още е рано. Защо не отскочим до едно страхотно местенце…

Тя поклати глава.

— Не мога. На работа съм от пет сутринта.

— Какво ще кажеш за утре?

Тя се пресегна през масата и нежно го стисна за ръката.

— Много приятно прекарах, Ник, но нека не бързаме, става ли?

Атина, септември 1979 година

Константин Киракис се взираше със зачервени очи в документите върху бюрото. Денят се оказа дълъг, но бе работил много и резултатите го радваха. Подписа договори, чрез които „Киракис корпорейшън“ щеше да се включи в нови дейности на стойност милиарди долари. Ставаше въпрос предимно за проекти в Северна Америка и той бе доволен. В Ню Йорк Александър се справяше чудесно. И въпреки това Киракис щеше да е много по-щастлив, ако синът му бе останал в Гърция, за да работят рамо до рамо в централата на корпорацията. Винаги бе мечтал и се бе надявал лично да подготви сина си за момента, когато той ще стане председател на борда. Един ден корпорацията ще се превърне в най-голямата мултинационална организация и Александър трябваше да е подготвен за това.