В този момент Кент Мейсън отново се появи на прага.
— Напълно съм готов, Мередит — обяви той трескаво, сочейки часовника си. — Десет минути и си на живо!
— Добре!
Мередит стана енергично и махна със замах салфетката от брадичката си, а фризьорката отчаяно се опитваше да прибере няколко непокорни кичура.
Пет минути по-късно записа анонса на предаването с колегата си Коул Ричардс — привлекателен сговорчив мъж около четиридесетте, бивш кореспондент на „Асошиейтед прес“. През следващите десет минути сновеше между кабинета си и бюрото пред камерите, а екипът на предаването постоянно носеше съобщения и бележки. Когато наближи времето за появяване в ефир, секретарката й я придружи до студиото.
— Кого искаш за „Лица от новините“ — принц Чарлз или главатаря на наемниците в Северна Африка? — попита Синди.
— Принц Чарлз, ако успеете да намерите кадри. Той би привлякъл по-голяма публика — отвърна Мередит.
Синди кимна.
— Преди женитбата си бе почти толкова популярен сред жените, колкото и Александър Киракис — подметна тя весело.
Думите на момичето я жегнаха. Защо се тормозеше, че е имало толкова жени в живота му, запита се Мередит. Какво й пука?
Прогони тези мисли от главата си и прегледа излъчените сутрешни новини. Докато се настаняваше пред камерата до Коул Ричардс, се съсредоточи върху едно-единствено нещо — предаването.
Мередит седеше до тоалетката в спалнята и нанасяше блясък върху устните си. Спря, за да разгледа отражението си в огледалото, и се усмихна. Доста труд полагаш за мъж, който не те интересува, скъпа, смъмри се тя. Кое точно у него те кара да вървиш против собствената си природа?
Стана и отиде до дрешника. Поразмисли и избра семпла тъмносиня рокля — елегантна, но не провокираща. Трябва да внимава — не бива да изглежда предизвикателно, когато е с Александър, защото той и без това не се нуждае от особено окуражаване. Облече роклята, обу обувките — черни, с високи токчета — и се върна при тоалетката. Извади кутията с бижута от чекмеджето и взе наниз сиви перли и подходящи обици. Докато ги слагаше, спря за момент. Нещо не беше съвсем наред. Косата! За да подхожда на семплата кройка на роклята, събра косата си на кок на тила и я закрепи с няколко големи фиби. Така е по-добре, прецени тя и се погледна за последен път в огледалото.
Позвъняването на входната врата прекъсна мислите й. Погледна часовника. Точно седем и половина. Пристига на минутата, отчете тя на път към вратата. Беше предложила да се срещнат в ресторанта, но той не прие: „Баща ми ме е учил, че джентълменът взима дамата от дома й.“
Отвори. За пореден път остана поразена колко дяволски привлекателен е Александър. Беше облечен в тъмносин костюм, бяла копринена риза и вратовръзка на светлосиви и черни райета. Непокорен кичур от черната му коса падаше небрежно върху челото, а усмивката му сякаш стигаше чак до невероятните му черни очи.
— Винаги ли си така точен? — попита Мередит непринудено, пропускайки го да влезе в апартамента.
— Почти. Направил съм резервация за осем часа.
— В такъв случай разполагаме с малко време. Искаш ли питие, преди да тръгнем? — попита тя.
— Да, с удоволствие.
Мередит отиде до малкия бар в другия край на стаята.
— Бяло вино?
Той кимна и погледна портрета на Елизабет и сина й. Жената от картината бе невероятно красива. В бялата рокля с дълбоко деколте напомняше на южняшка красавица от времето на американската гражданска война. Детето поразително приличаше на нея; сякаш беше нейно умалено копие. Нещо у жената се стори странно познато на Александър, имаше чувството, че я е виждал.
— Коя е? — попита той.
Мередит му подаде чашата.
— Името й е… било Елизабет Уелдън-Райън. Била е голяма звезда в края на четиридесетте.
Александър се обърна да я погледне.
— Звезда? Филмова звезда?
Мередит кимна.
— Заедно със сина й загинали по време на снимките на последния й филм — обясни тя, припомняйки си Том Райън и разговорите с него.
— Значи детето е нейно?
— Да. Казвал се Дейвид. Бил е четиригодишен, когато е умрял.
— Изглежда ми позната — рече Александър. — Да, определено ми се струва, че я познавам отнякъде.
Мередит поклати глава.
— Съмнявам се. — Бавно отпи от питието. — Мъртва е от тридесет години.
— Тогава сигурно съм гледал някои от филмите й — заключи Александър. — На острова имаме кинозала. Майка ми обожаваше американските филми.
— Възможно е. Или си виждал нейни снимки из Щатите. Все още много се говори за нея.
Александър погледна часовника, сякаш внезапно откъснал се от вцепенението.
— Време е да тръгваме. Тази вечер движението е по-тежко от обичайното.
Мередит кимна.
— Ей сега.
Отиде до спалнята да вземе чантата си.
Когато се върна, той отново стоеше вторачен в портрета.
— Харесаха ли ти розите? — полюбопитства Александър.
Седяха на маса близо до четвъртития басейн в „Четирите сезона“. Големият триетажен ресторант бе пълен до краен предел, а в облицованото с мрамор фоайе посетителите, чакащи да се освободи маса, се възхищаваха на огромната, изрисувана от Пикасо завеса. От прозорците на салона Мередит виждаше светлините на стъклените небостъргачи от другата страна на улицата. Бавно отпиваше от чашата с бяло вино.
— Много са красиви — призна тя предпазливо, — но нали помниш, че се споразумяхме да говорим само делово?
— Разбира се — сговорчиво откликна той. — Просто се опитвам да се държа кавалерски. Една красива жена заслужава красиви рози.
Тя го изгледа изпитателно. Нямаше никакви извинения, никакви двусмислени намеци. Леко се усмихна. Независимо от противоречивите чувства, които събуждаше у нея, тя започваше да усеща с пълна сила забележителния му чар.
— Следя кариерата ти — подметна той.
Погледна го, без да успее да прикрие изненадата си.
— О! — бе единственото, което можа да произнесе.
— Впечатлен съм. Допада ми стилът ти — сподели той усмихнат.
— Благодаря!
От самото начало Мередит бе наясно, че интересът на Александър към нея е по-скоро личен, отколкото професионален. Губиш си времето, помисли си тя наум. Въпреки това нямаше как да не признае, че е най-привлекателният, чаровен и впечатляващ мъж, когото бе срещала. Ала добре знаеше за репутацията му на женкар. Няма да допусне да я омайва! Той иска едно-единствено нещо от жените, напомни си тя. Мъж като Александър Киракис може да те унищожи.
Въпреки всичките си резерви обаче се чувстваше спокойно в неговата компания и вечерта страхотно й допадна. Обсъдиха интервюто. Той я разпитваше за работата й и изглеждаше истински заинтригуван от отговорите й, развесели я със забавни случки от пътуванията си, разказа й за някои причудливи обичаи по света, за разни кулинарни куриози, на които се бе натъквал. Държеше се, сякаш в помещението нямаше друг, освен нея. Колкото и да се ласкаеше от подобно поведение, Мередит изпитваше и известно смущение. Искаше да се покаже като завършен професионалист, но той никак не я улесняваше. Наблюдаваше я и й се усмихваше точно както в „Залата на дъгите“. Почти не бе докоснал хрупкавата патица с праскови в чинията си и въобще не си даваше труда да прикрие възхищението си от нея. Заинтригуван е, това е всичко, реши Мередит. Просто съм жена, която не си пада по него.
Излязоха от ресторанта и той предложи да изпият по още едно питие някъде.
— Знам място, където ще поговорим на спокойствие и ще се отпуснем, докато пием най-хубавото вино в Манхатън.
— И къде е това? — попита тя.
Очите му се впиха в нейните.
— В Олимпик тауър.
Когато влязоха, апартаментът беше тъмен.
— Прислугата се е оттеглила за нощта — сякаш прочел мислите й, обясни Александър, поемайки палтото на Мередит. Докато той събличаше връхната си дреха, тя влезе в притъмнената всекидневна. Оказа се точно каквато си я представяше: елегантна, подчертано модерна и в определено мъжки стил. Като се започне от тапицираните с черна кожа диван и кресла до гълъбовия мокет, масичките от стъкло и хром, великолепните огледала, които отразяваха величието на Манхатън нощем, помещението бе точно такова, каквото можеше да се очаква при Александър Киракис: разкош и загатната мощ. От прозорците Манхатън блещукаше като отворена кутия с бижута, а светлините се простираха докъдето поглед стига. Същата гледка се отразяваше в огромните огледала на стената отсреща и създаваше чувството, че са заобиколени от проблясващи диаманти. Усети присъствието на Александър, когато застана зад гърба й.
