Константин Киракис изпитваше по-голяма гордост от факта, че синът му е на първа страница на вестниците и в заглавията, отколкото някога се бе гордял със собствените си постижения. И в добавка изпита истинско облекчение от положителните отзиви за сина си — нещо необичайно дотогава. Александър зае мястото си и пое контрола над корпорацията, сякаш бе роден за това. Всъщност беше точно така.
Първото му действие като нов председател бе официално да съобщи пред борда на директорите — а и за пресата, — че централата на корпорацията се премества в Ню Йорк. Очакваше се това да доведе до феноменално, небивало дотогава вътрешно разрастване на компанията. Киракис не се изненада от постъпката на сина си. Знаеше, че е въпрос на време централата да смени местонахождението си. Молеше се само за едно — заради Александър и за просперитета на корпорацията — инстинктите на сина му да са точни.
През следващите три месеца Александър бе по-зает от всякога. Не броеше работните часове — най-често започваше от шест сутрин и продължаваше до два-три след полунощ. Четеше договори и всевъзможни документи, преглеждаше предложения за евентуални делови сделки. Неизменно ги обсъждаше детайлно с баща си — Киракис остана направо смаян, когато ден след ден установяваше колко задълбочено Александър познава тенденциите и хода на международния бизнес. Готов е, ликуваше вътрешно Киракис, докато наблюдаваше мълчаливо как Александър ръководи първото събрание на борда на директорите. Беше повече от готов.
През тези три месеца баща и син съумяваха да прекарват доста време заедно независимо от хаотичния работен график. Често седяха в кабинета на Александър до късно вечерта. Със зачервени от продължително четене на договори и доклади очи, той се облягаше на стола и слушаше спомените на баща си за детството му в Пирея и началните битки да основе — а по-късно да съхрани — „Атина Маритайм“, прераснала в империя. Александър бе слушал всички тези разкази, но му бе драго да ги чуе отново. Навяваха му спомени от друго време — собственото му детство в Гърция. Времето, когато бяха близки с баща му; времето, преди да се появят конфликтите, които ги разделиха. През двете години от смъртта на Мелина и двамата положиха усилия да възстановят тази близост, но сега определено беше някак по-различно. Александър го долавяше интуитивно. Сякаш баща му бе пристигнал в Ню Йорк с мисия. Ето, вече бе официално обявено, че се оттегля от делова дейност, но изобщо не отваряше дума за завръщане в Гърция. Александър не си спомняше някога да е отсъствал от там толкова дълго и не преставаше да се чуди какво точно се върти в ума на Киракис.
В края на март Александър нае офиси в Световния търговски център — там именно щеше да се установи „щабът“ на „Киракис корпорейшън“. Списание „Пийпъл“ публикува статия и снимки: новият председател лично надзирава преобзавеждането на помещенията; новият председател се разхожда из улиците на Манхатън; новият председател пуска на вода поредния супертанкер на „Атина Маритайм“ във Великобритания. Под една снимка, на която изглеждаше особено добре, текстът гласеше: „Империята на Александър — един съвременен завоевател си е поставил високи цели.“ Статията раздразни Александър — негодуваше, защото посягаха на уединението му, но баща му остана доволен от положителния тон. Щеше да допринесе за добрата популярност на Александър, твърдеше той и не пропусна да изрази мнението си, че имиджът на сина му се нуждае от радикална промяна. Медиите и международните делови среди наистина промениха значително отношението си, ала старецът не се заблуждаваше — предстоеше дълъг и труден път, преди окончателно да бъде заличен образът на известния плейбой.
— Използвай медиите в своя полза, Александър — съветвате го Киракис. — Сега те са ти нужни. Съдействай им. Промени начина, по който те гледа светът.
Александър най-после проумя колко е прав баща му имиджът на плейбой наистина му създаваше проблеми и в професионален, и в личен план.
Беше настъпило време за промяна.
Изправен до стената прозорец в кабинета на Александър, Константин Киракис се взираше замислен в мрачното мартенско небе. Връщаше се към спомените си: като юноша стоеше по доковете на Пирея, наблюдаваше промените на времето и се опитваше да предугади появата на буря, преди да се е развихрила на сушата. Работи ли човек с кораби, припомни си той сега, важно е да знае предварително промените в метеорологичните условия. Разтърка уморените си очи. Даде си сметка, че прекарва голяма част от времето, живеейки в миналото. Дали защото му оставаше малко време на земята? Често потъваше в мисли за хора и събития, за които не се бе сещал от години: хора, с които бе работил по доковете като хамалин; за разнебитените колиби, където бе живял; как като дете гладът го тласкаше да краде на дребно от местните търговци; проститутката на средна възраст — бе на четиринадесет години, когато тя му показа как се прави секс. Вярно е, мина му през ума сега, че преди смъртта човек наистина вижда живота си като на филмова лента.
Всички, включително и Александър, възприемаха това негово посещение в Ню Йорк като завършек на активната му кариера. Всъщност друга беше основната му цел: да прекара възможно по-дълго с Александър през малкото време, което му оставаше. Толкова години бяха разделени, че сега изпитваше потребността — повече от всякога — да се сдобри със сина си. Как да накара Александър да разбере защо се съпротивляваше толкова много срещу решението му да се премести в Щатите? Как да му обясни отминалите си страхове, че колкото повече остане тук, толкова по-голям е рискът да разбере що за човек е всъщност баща му? Как да разкрие на Александър облика на човека отвъд легендата? Как да сподели на какво е бил готов, за да осигури бъдещето на империята „Киракис“?
Александър беше гъвкав бизнесмен с остър нюх. Знаеше, че понякога е необходимо да настъпиш някого, да раздадеш някой и друг удар, за да получиш желаното. Но дори Александър — въпреки всичките му амбиции — не би разбрал защо е постъпвал така. И как да го направи? Дали синът му ще прости носения цял живот грях? Как да забрави мъката и болката, които се е налагало да преживява толкова години, независимо от причината?
Киракис се замисли за Мелина и за обещанието си преди смъртта й. През изминалите оттогава години така и не го изпълни. Гласът й продължаваше да отеква в съзнанието му: „Трябва да намериш покой с Александър. Сложи край на лъжите, на тайните. Намери мир. С Александър и със себе си“. Но от къде да намери смелост да направи необходимото? Прости ми, matia mou, помисли си той. За пръв път през всичките ни години заедно ти дадох обещание, което не съм в състояние да изпълня.
В горната част на стомаха го преряза остра болка — пореден знак на изтичащото време. Преди две седмици бе провел дълъг презокеански телефонен разговор с Перикъл Караманлис, а после се консултира с доктор Ерик Лангли — водещ онколог в болницата „Мемориал“. Лангли уреди да му направят няколко изследвания, без да отсяда в болницата: сканираха черния му дроб, провериха костната система, взеха куп кръвни проби, направиха маса рентгенови снимки. Новините се оказаха лоши. Онова, което Караманлис смяташе за белодробен рак, се бе разпространило към черния дроб и гръбначния стълб. Лангли спря химиотерапията, назначена от Караманлис в Гърция, и предписа болкоуспокояващи, като обясни, че всичко друго вече е безполезно. Прекалено късно е да се направи нещо срещу смъртоносните клетки, сподели той откровено пред Киракис. Те се разпространяваха стихийно като горски пожар из организма на пациента. Химиотерапията не влияела на белодробния рак. Посъветва го да остане в болницата, но получи категоричен отказ. Не още. Първо трябваше да каже на Александър.
Киракис се закашля — същата остра, неконтролируема кашлица, която го мъчеше от месеци. При появата му в Ню Йорк Александър изрази загриженост, но Киракис твърдеше, че не е нещо сериозно — чисто и просто резултат от продължителното пушене през годините. Донякъде отговаряше на истината: започна да пуши на деветгодишна възраст. Караманлис беше убеден, че и това определено е допринесло за разпространяващия се сега в организма му рак. Продължи да кашля — всъщност не можеше да спре. Дишаше трудно. По носната му кърпичка имаше кръв. Свлече се на стола до бюрото и се опита да си поеме въздух. Най-сетне кашлицата премина и той позвъни за прислужника, който се появи незабавно.
