— Добре ми е и така.

За момент погледът й стана по-напрегнат, може би преценяващ. В начина, по който го стори, имаше нещичко от Силви Ошима — малко, но достатъчно, за да усетя как всичко в мен се свива. После тя заговори, лицето й се промени и нещото изчезна.

— Доколкото разбрах, скоро ще трябва да тръгваме — каза тя. — Пеш.

— Може би. Ако питаш мен, имаме още няколко дни, но всичко е въпрос на късмет. Снощи мина въздушен патрул. Чухме ги, но не се приближиха дотолкова, че да ни видят, а не могат да летят със сложна сканираща апаратура за телесна топлина или електронна активност.

— А… значи в това отношение нищо не се е променило.

— Орбиталните ли? — Кимнах. — Да, продължават да работят в същите параметри, както когато ти…

Не довърших. Махнах с ръка.

— Както са правили винаги.

Нов изпитателен поглед. Аз също я гледах.

— Кажи ми — рече накрая тя. — Колко време е минало. От Разселването, имам предвид.

Поколебах се. Имах чувството, че прекрачвам праг.

— Моля те. Трябва да знам.

— Около триста години местно време. — Пак махнах с ръка. — Някъде към триста и двайсет.

Не ми трябваше емисарска проницателност, за да разбера какво става зад очите й.

— Толкова много — прошепна тя.

Животът прилича на морето. Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

Евтината моряшка мъдрост на Джапаридзе хапеше болезнено. Няма значение дали си прост бияч от Седемпроцентните ангели или едра риба от Харлановия род. Някои неща оставят еднакви белези по всекиго. Та ако ще и да си проклетата Квелкрист Фолкънър.

Или да не си.

Карай по-кротко. Тя не е виновна.

— Не знаеше ли? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Не знам, сънувах го. Може би знаех, че е минало много време. Мисля, че те ми казаха.

— Кой ти каза?

— Аз… — Тя млъкна. Леко вдигна ръце от завивката и пак ги отпусна. — Не знам. Не помня.

Пръстите й се свиха в безсилни юмруци върху леглото.

— Триста и двайсет години — прошепна тя.

— Да.

Тя дълго лежа, проумявайки жестоката истина. Отвън шумяха вълните. Открих, че неусетно съм седнал в креслото.

— Повиках те — каза внезапно тя.

— Да. Бързай, бързай. Получих съобщението. После спря да се обаждаш. Защо?

Въпросът сякаш я върна на земята. Очите й се разшириха, после погледът й отново хлътна навътре.

— Не знам. Знаех… — Тя се изкашля. — Не, тя знаеше, че ще дойдеш за мен. За нея. За нас. Тя ми каза.

Приведох се напред.

— Силви Ошима ли ти каза? Къде е тя?

— Тук някъде. Вътре.

Жената на койката затвори очи. За около минута имах чувството, че пак е заспала. Бих напуснал каютата, бих се качил горе на палубата, но там нямаше нищо, което да искам. После очите й изведнъж пак се отвориха и тя кимна, сякаш току-що бе получила потвърждение за нещо.

— Там… — Тя преглътна с усилие. — Там има място. Като прастар затвор. Редици килии. Стълби и коридори. Там има неща и тя казва, че ги хващала, както се хваща гърбун от яхта. Или може би както се хваща болест? Като сенки, слети сенки. Виждаш ли някакъв смисъл?

Помислих си за командния софтуер. Спомних си какво бе казала Силви Ошима, докато пътувахме към Драва.

… интерактивни кодове на миминтите, опитващи да се размножават, машинни системи за проникване, атаки на изкуствени личности, остатъци от предавания и какво ли не още. Аз трябва да мога да поема всичко това, да го прегледам, да го използвам и да не допусна какъвто и да било пробив към мрежата. С това се занимавам. Отново и отново. Но колкото и съвършени да са почистващите системи, част от боклука остава. Трудни за унищожаване кодове, следи. Призраци на неща, които вече не съществуват. Долу, под защитата, лежат слоеве, за които дори не ми се мисли.

Кимнах. Запитах се какво ли трябва, за да се измъкнеш от подобен затвор. Що за човек — или същество — трябва да бъдеш, за да успееш.

Призраци на неща.

— Да, виждам смисъл. — И преди да успея да се удържа, добавих: — Значи оттам идваш, Надя? Ти си нещо, което е уловила?

За миг по изпитото лице се изписа ужас.

— Григорий — прошепна тя. — Там има нещо, наречено Григорий.

— Какъв Григорий?

— Григорий Ишии. — Тя едва шепнеше. После самовглъбеният ужас отлетя, изчезна и тя ме погледна изпитателно. — Не вярваш, че съм истинска, нали, Мики?

Тръпка на безпокойство в дъното на съзнанието ми. Името Григорий Ишии разбуждаше нещо неясно в дълбините на паметта ми отпреди Емисарския корпус. Аз също се вгледах изпитателно в жената върху леглото.

Карай по-кротко. Тя не е виновна.

Майната ти.

Изправих се.

— Не знам коя си. Но едно ще кажа със сигурност, ти не си Надя Макита. Надя Макита е мъртва.

— Да — каза тя с изтънял глас. — Вече се досетих. Но очевидно, преди да умра, е било направено резервно копие, защото аз съм тук.

Поклатих глава.

— Не, не си. Изобщо няма гаранция, че си тук. Надя Макита е мъртва, превърната в атоми. И няма никакви сведения за направено копие. Няма техническо обяснение как подобно копие може да е попаднало в командния софтуер на Силви Ошима, ако изобщо е съществувало. Всъщност нищо не доказва, че си нещо друго, освен най-обикновена имитация на личност.

— Според мен стига толкова, Так. — Бразил изведнъж прекрачи в каютата. Лицето му не изглеждаше дружелюбно. — Засега да спрем дотук.

Завъртях се към него и оголих зъби в хищна усмивка.

— Това медицинско заключение ли е, Джак? Или просто квелистка революционна догма? Истината на малки и контролирани дози. Нищо, което пациентът не може да понесе.

— Не, Так — тихо каза той. — Това е предупреждение. Време е да излезеш от водата.

Пръстите ми леко се свиха и отпуснаха.

— Не ме предизвиквай, Джак.

— Не само ти имаш неврохимия, Так.

Мигът увисна, после се превъртя и изчезна, когато осъзнах нелепата му динамика. Сиера Трес имаше право. Тази прекършена жена не носеше вина за смъртта на Иса. Нито пък Бразил. И освен това вече бях наранил повече от жестоко призрака на Надя Макита. Кимнах и смъкнах като дреха бойната стойка. Минах покрай Бразил и стигнах до вратата зад него. За миг се обърнах към жената на койката.

— Която и да си, искам Силви Ошима да се върне невредима. — Кимнах към Бразил. — Доведох ти тия нови приятели, но не съм от тях. Ако реша, че си сторила нещо на Ошима, ще мина през тях като ангелски огън, за да се добера до теб. Помни това.

Тя ме изгледа спокойно и отговори без следа от ирония:

— Благодаря. Ще го запомня.

На палубата заварих Сиера Трес да седи на стоманен сгъваем стол и да оглежда небето с бинокъл. Застанах зад нея, напрегнах неврохимията и се загледах в същата посока. Гледката беше ограничена — „Островитянин“ се спотайваше в сянката на грамаден назъбен фрагмент от марсианска архитектура, който бе паднал в плитчините под нас и в течение на хилядолетията се бе превърнал в част от пейзажа. Донесени от вятъра спори го бяха покрили с гъсталак от лиани и лишеи, чиито провиснал и стъбла затрудняваха наблюдението изпод развалината.

— Видя ли нещо?

— Мисля, че използват микрокоптери. — Трес остави бинокъла. — Твърде далече е, за да видя нещо повече от проблясъци, но нещо се движи там, около края на рифа. Нещо много малко.

— Още са нервни, а?

— А ти нямаше ли да си, ако беше на тяхно място? Първите фамилии поне стотина години не са губили хеликоптер от ангелски огън.

Безгрижно свих рамене, макар че съвсем не се чувствах спокоен.

— Е, сигурно трябва да има повече от стотина години, откакто на някой идиот му е хрумнало да започне въздушна атака по време на орбитален обстрел.

— Но не смяташ, че се е вдигнал на четиристотин метра, нали?

— Не знам. — С помощта на емисарската памет проследих последните секунди на щурмокоптера. — Движеше се много бързо. Дори да не е набрал височина, може би с посоката си е предизвикал реакция. И с действащото въоръжение. По дяволите, знае ли някой какво си мислят орбиталните? И какво възприемат като заплаха. И друг път са нарушавали правилата. Нали знаеш какво е станало с автоматите за бране на вишефрукти по време на Заселването. Ами онези състезателни скутери в Охрид, помниш ли? Казват, че повечето били на не повече от сто метра над водата, когато ги изпепелили.