В предния салон ние с Бразил разопаковахме оборудването. Маскировъчни леководолазни костюми, доставени от Сиера Трес и нейните познати хайдуци, оръжия от стотиците лични арсенали на Вчира Бийч. Специално разработеният от Иса за акцията софтуер беше вграден в общите процесори на костюмите заедно с най-модерна система за кодирана радиовръзка, която тя бе откраднала направо от фабриката днес следобед. Никой нямаше да я потърси в близките два дни, също като собствениците на „Островитянин“.

Стояхме и гледахме натрупаното оборудване, блестящата чернота на изключените костюми, нащърбените и изподраскани оръжия. На пода от огледално дърво едва имаше място за всичко.

— Също както в доброто старо време, а?

Бразил сви рамене.

— Няма стара вълна, Так. Всяка вълна е нова. Да гледаш назад е най-голямата грешка на тоя свят.

Сара.

— Спести ми шибаната си плажна философия, Джак.

Оставих го в салона и минах отзад да видя как се справят Иса и Сиера Трес. Усетих го как ме проследи с поглед, а бледата сянка на раздразнението ме съпроводи по коридора и нагоре по трите стъпала към закрития мостик.

— Здрасти, скъпи — подметна Иса, щом ме видя.

— Престани.

— Както речеш. — Тя се ухили нагло и хвърли поглед към Сиера Трес, която се облягаше на страничната стена. — Преди малко май не те дразнеше толкова.

— Преди малко беше… — Махнах с ръка и се отказах да споря. — Костюмите са готови. Някакви вести от другите?

— Всички са на линия, гледай. Зелени светлини по цялото табло. Засега друго не ни и трябва. Почнат ли да ни търсят, значи сме се издънили. Повярвай ми, засега липсата на новини е добра новина.

Завъртях се неловко в тясната кабина.

— Безопасно ли е да се кача на палубата?

— Да, разбира се. Корабът е чудесен, има генератори на защитни полета по перилата. Включила съм ги на частично замъгляване откъм външната страна. Ако наоколо има любопитковци като оная твоя приятелка, ще видят в обектива само неясно петно.

— Добре.

Излязох от мостика, отидох до кърмата и се качих на средната, после на горната палуба. Толкова далече на север вълнението в Пролива беше съвсем слабо и тримаранът почти не се люшкаше. Минах отпред до откритото кормило, седнах в едно от креслата и извадих нова пура „Еркесеш“. Долу имаше цяла кутия с овлажнител, тъй че собствениците сигурно можеха да се лишат от няколко бройки. Революционна политика — всички трябва да правим жертви. Около мен яхтата тихичко скърцаше. Небето бе притъмняло, но Дайкоку висеше ниско над Тадаймако и обливаше морето в синкаво сияние. Ходовите светлини на другите кораби стояха неподвижно, навигаторските програми грижливо ги бяха разделили на безопасни дистанции. Над водата глухо долитаха басови ноти откъм трептящите брегови светлини на Ню Канагава и Данчи. Празненството беше в разгара си.

На юг Рила се извисяваше над морето и от това разстояние изглеждаше стройна като хладно оръжие — мрачно, криво острие, обгърнато в мрак, нарушаван само от светлинките на цитаделата над върха.

Гледах и пушех мълчаливо.

Той е там горе.

Или някъде из града да те търси.

Не, там е. Поне в това бъди реалист.

Добре де, там е. Тя също. И Аюра е там, ако искаш да знаеш, и стотина-двеста от най-отбраните членове на Харлановия род. За тия неща ще мислиш, когато се добереш до върха.

Под лунната светлина покрай нас мина пиротехнически шлеп, бързащ да заеме позиция за изстрелване по-навътре в Пролива. Задната палуба беше отрупана с купища пакети, мрежи и бутилки хелий. По парапетите покрай предната настройка се бяха струпали силуети, които размахваха ръце и изстрелваха в нощта сигнални ракети. Докато се разминавахме, оттам долетя пресеклив вой на сирена, изпълняваща грубо подобие на Харлановия химн.

Честит рожден ден, мръснико.

— Ковач?

Беше Сиера Трес. Не бях усетил кога се е приближила, което говореше много или за нейните умения да се промъква, или за моята липса на съсредоточеност. Надявах се да е първото.

— Добре ли си?

Позамислих се.

— Не ти ли изглеждам добре?

Тя отвърна с лаконичен жест и седна на съседното кресло. Дълго време мълча и ме гледа.

— Е, какво става с хлапето? — попита накрая Сиера. — Копнеж по отдавна загубената младост, а?

— Не. — Врътнах палец на юг. — Скапаната ми, отдавна загубена младост е нейде там и се мъчи да ме убие. С Иса не става нищо. Не съм някакъв шибан педофил.

Ново дълго мълчание. Пиротехническият шлеп се отдалечи в сумрака. Разговорите с Трес винаги бяха толкова мудни. При други обстоятелства това би ме подразнило, но сега, в покоя преди полунощ, ми се стори удивително освежаващо.

— Според теб откога са пуснали онзи вирус подир Нацуме?

Свих рамене.

— Трудно е да се каже. Питаш дали е било дългосрочно следене, или капан, заложен специално за нас?

— Да, ако предпочиташ.

Тръснах пепелта и се загледах в огънчето на пурата.

— Нацуме е легенда. Вярно, полузабравена, но аз го помня. Значи го помни и моят двойник, нает от Харланитите. Той вероятно вече знае, че съм разпитвал из Текитомура и съм разбрал, че държат Силви в Рила. Знае и какво ще направя, щом имам тази информация. За другото трябва само мъничко емисарска интуиция. Ако е надушил — да, тогава може би е заръчал да пуснат вирусни псета подир Нацуме в очакване да се покажа. С възможностите, които има в момента, не би било трудно да се съставят две фиктивни личности с фалшиви препоръки от някой друг манастир на Отрицателите.

Смукнах пурата, вдъхнах дълбоко лютивия дим и пак го издишах.

— Но пък, от друга страна, може Харлановият род да следи Нацуме много отдавна. Те не си падат по прошката, а онова негово изкачване ги направи за смях, макар че си беше просто една квелскаутска лудория.

Сиера мълчеше и гледаше напред.

— В крайна сметка изводът е един и същ — каза тя.

— Да, така е. Знаят, че идваме. — Странно, като го казах на глас, неволно се усмихнах. — Не знаят точно къде и как, но ни очакват.

Загледахме се в корабите наоколо. Изпуших пурата докрай. Сиера Трес седеше мълчалива и неподвижна.

— Предполагам, че на Санкция IV е било трудно — каза по някое време тя.

— Правилно предполагаш.

Този път не й отстъпих в играта на мълчание. Метнах угарката зад борда и извадих от джоба си още две пури. Предложих й едната, но тя поклати глава.

— Адо те упреква — каза Сиера. — И някои други. Но не и Бразил, струва ми се. Той май те харесва. Винаги те е харесвал.

— Е, аз съм симпатяга.

По устните й трепна усмивка.

— Така изглежда.

— Това пък какво означава?

Тя се загледа над предната палуба на тримарана. Усмивката бе изчезнала, заменена от обичайното й котешко спокойствие.

— Видях те, Ковач.

— Къде си ме видяла?

— Видях те с Видаура.

Думите увиснаха между нас. Засмуках яростно пурата и се укрих зад димна завеса.

— И хареса ли ти видяното?

— Не бях в стаята. Но ви видях да влизате. Според мен не отивахте на работна закуска.

— Да. — Споменът за виртуалното тяло на Вирджиния, притиснато до моето, разбуди тръпка в долния край на корема ми. — Не беше работна закуска.

Ново мълчание. Приглушени басови ноти откъм светлинките в южния край на Канагава. Мариканон пълзеше нагоре да догони Дайкоку в североизточното небе. Докато плавахме бавно на юг, чувах тънкото, почти ултразвуково свистене на далечния водовъртеж.

— Бразил знае ли? — попитах аз.

Сега бе неин ред да вдигне рамене.

— Нямам представа. Ти каза ли му?

— Не.

— А тя?

И пак мълчание. Спомних си гърления смях на Вирджиния и острите шрапнели на трите изречения, с които тя прогони моите опасения и отвори шлюзовете.

Джак не се впечатлява от тия неща. Та това дори не е реално, Так. А той така или иначе няма да разбере.

Бях свикнал да й вярвам безпрекословно сред бомбени взривове и бластерен огън на седемнайсет различни свята, но тук нещо не ми звучеше логично. Също като всички нас, Вирджиния Видаура бе свикнала с виртуалната среда. Да твърди, че е нереална, приличаше на увъртане.