— Да. Гледай да не паднеш.
Но блясъкът в очите му опровергаваше безразличието на лаконичните думи и по-късно, докато зареждаше данните, за да си ги приберем отвън, напрегнатото му мълчание нямаше нищо общо с предишното монашеско спокойствие. Когато ни поведе обратно през манастира, той изобщо не проговори. Посещението на Бразил го бе развълнувало както пролетните ветрове, веещи над развъдниците за шарани в Данчи. Сега под развълнуваната повърхност неспокойно сновяха мощни силуети. Когато стигнахме до коридора към входа, той погледна Бразил и заговори смутено:
— Слушай, ако…
Нещо изпищя.
Виртуалното моделиране на Отрицателите беше добро — усетих лекия сърбеж по дланите си, когато рефлексите на модела „Ейшундо“ светкавично ме подготвиха да сграбча някоя скала и да се катеря. С внезапно подсиленото периферно зрение видях как Бразил се напрегна — а зад него стената се разтресе.
— Бягай! — извиках аз.
Отначало ми се стори, че отново виждам появата на портиера — от гоблена сякаш се надигаше същата плетеница от нишки. После разбрах, че самата стена под тъканта се издува напред, тласкана от сили, каквито не би могло да има в реалния свят. Писъкът може би отразяваше колосалното напрежение на зидарията, или пък просто го издаваше съществото, опитващо да проникне при нас. Нямах време да разбера. След част от секундата стената избухна навътре със звук, напомнящ разпукване на огромна диня, гобленът се разпра по средата и в коридора прекрачи невероятна десетметрова фигура.
Сякаш някой бе напомпал монах-Отрицател с такова количество превъзходна смазка, че тялото се бе пръснало по всяка става, за да освободи налягането. Сред тази каша смътно се различаваше човешка фигура със сив гащеризон, но около нея кипеше черна течност с пъстроцветни отблясъци, увиснала из въздуха като лепкави, разперени пипала. Лицето на съществото беше изчезнало, очите, носът и устата бяха изтръгнати от напора на извиращото масло. Лепкавата течност бликаше на тласъци от всеки отвор и всяка сгъвка, сякаш сърцето вътре все още биеше. Звуците излитаха от цялата фигура в такт с този пулс и всеки нов писък започваше, преди да е заглъхнал предишният.
Открих, че съм приклекнал в бойна стойка, макар да знаех, че е напълно безсмислено. Сега можехме само да бягаме.
— Норикей-сан, Норикей-сан. Моля, напуснете това място веднага.
Хорът от гласове прозвуча в съвършен синхрон, докато от гоблените по отсрещната стена се отделяше цял отряд пазачи, които грациозно полетяха над главите ни към нашественика, размахвайки копия и странни тояги с шипове. Около току-що оформените им тела също се размахваха кръстосани израстъци, излъчващи мека златиста светлина.
— Моля, незабавно отведете гостите си към изхода. Ние ще се справим с това.
Златните нишки докоснаха разкъсаната фигура и тя отстъпи. Писъкът стана нестроен, изтъня и се засили, пронизвайки болезнено тъпанчетата ми. Нацуме се завъртя към нас и изкрещя през шумотевицата:
— Чухте ги. Нищо не можете да сторите. Махайте се оттук.
— Да, и как да го направим? — отвърнах аз също с вик.
— Върнете се при…
Думите му заглъхнаха, сякаш някой бе завъртял копчето за звука. Над главата му нещо проби широка дупка в свода на коридора. Посипаха се каменни блокове, пазителите се стрелнаха из въздуха и размахаха златните светлини, които унищожаваха парчетата, преди да стигнат до нас. Двама платиха за това със съществуването си, защото черният нашественик използва невниманието им, изхвърли напред нови дебели пипала и ги разкъса. Видях как умират и от телата им изтича бледа златиста светлина. През дупката в свода…
— Ах, мамка му!
Нова човекоподобна фигура, двойно по-голяма от първата, протягаше ръце, по които от всяка става израстваха грамадни лепкави нокти. Чудовището провря надолу обезобразената си глава и ни се ухили зловещо. Грамадни черни капки се ронеха като лиги от разкъсаната уста, разливаха се по пода и го разяждаха като киселина, оставяйки кръгове от сребриста пяна. Една пръска улучи бузата ми и прогори кожата. Продраните писъци се засилиха.
— През водопада — изрева Нацуме в ухото ми. — Хвърлете се в него. Бягайте.
После вторият нашественик стовари крак върху свода и целият таван рухна навътре. Сграбчих Бразил, който гледаше нагоре с нямо страхопочитание, и го повлякох към открехнатата врата. Видях нова вълна пазители да излита от останалите гоблени, но половината бяха сграбчени и разкъсани от съществото на покрива още преди да се оформят докрай. Светещата им кръв се посипа като дъжд. Музикални ноти кънтяха из коридора и се разпадаха в дисхармония. Черните твари размахваха пипала наоколо.
С още няколко дребни изгаряния се добрахме до вратата и аз изтласках Бразил навън. Обърнах се за момент и веднага съжалих. Видях как едно възлесто черно пипало докосна Нацуме и някак дочух писъка му през всеобщата врява. За част от секундата гласът беше човешки, сетне изтъня, сякаш нетърпеливи пръсти врътнаха контрола на звука и Нацуме някак започна да се откъсва от собствената си плътност, да се топи, мятайки се като риба, сплескана между две стъкла, а писъците му кънтяха в зловещо съзвучие с бесния рев на двамата нападатели.
Изскочих навън.
Втурнахме се към водопада. Хвърлих още един поглед през рамо и зърнах цялата странична стена на манастира зад нас да се разпада, докато нашествениците продължаваха да растат, размахвайки пипала срещу струпаните наоколо бранители. Небето над нас притъмняваше като пред буря, а въздухът изведнъж стана мразовит. Из тревата от двете страни на пътеката се разнесе неописуемо съскане, напомнящо за пороен дъжд или изтичащ газ под налягане. Докато се спускахме тичешком по лъкатушната пътека край водопада, видях по водата бясно да пробягват преплетени концентрични кръгове, а когато достигнахме каменната платформа зад водните струи, те изведнъж секнаха, разкриха за момент голи скали и открито небе, после отново потекоха.
Срещнах погледа на Бразил. Не изглеждаше по-щастлив от мен.
— Скачай пръв — казах аз.
— Не, нищо ми няма. Ти…
Откъм пътеката долетя остър, пресеклив вой. Блъснах Бразил и докато той потъваше в тътнещата водна завеса, скочих след него. Усетих как водата облива ръцете и раменете ми, преметнах се и…
… подскочих върху протъркания диван.
Бяхме излезли по аварийната процедура. Една-две секунди все още се чувствах мокър от водопада, можех да се закълна, че дрехите ми са подгизнали, а косата ми лепне по челото. Вдъхнах влажния въздух, сетне си възвърнах усещането за реалния свят. Бях сух. Бях в безопасност. Смъквах хипнофоните и електродите, изправях се от дивана, оглеждах се наоколо, а сърцето ми със закъснение ускоряваше пулса, докато тялото реагираше на сигналите от съзнанието и чак сега вливаше адреналин в кръвта.
В другия край на залата Бразил вече стоеше прав и разговаряше с навъсената Сиера Трес, която някак бе успяла да си вземе бластера и моята рапсодия. Наоколо дрезгаво виеха аварийни сирени, неизползвани от десетилетия. Лампите примигваха колебливо. На половината път през залата едва не се сблъсках с дежурната монахиня, идваща откъм таблото, по което бясно мигаха пъстри лампички. Когато ме изгледа, дори и зле изработеното лице на синтетичния носител изрази съвсем недвусмислено целия й потрес и гняв.
— Вие ли го доведохте? — извика тя. — Вие ли ни заразихте?
— Не, разбира се. Провери си скапаните инструменти. Ония гадини още са вътре.
— Какво беше това, по дяволите? — попита Бразил.
— Спящ вирус, предполагам. — Небрежно взех рапсодията от Трес и проверих заряда. — Видя каква форма имаше. Части от ония твари са били монаси, дигитализирана човешка обвивка около дремещите системи за нападение. Само са чакали подходящия стимул. Живият параван може дори да не е подозирал за тях, преди да се пръсне.
— Да, но защо?
Аз свих рамене.
— Нацуме. Вероятно са го набелязали още откакто…
Монахинята ни зяпаше смаяно, сякаш бяхме почнали да си говорим с машинен код. Колегата й изникна на прага зад нея и тръгна към нас. В лявата му ръка имаше малък бежов инфочип. Стискаше го тъй силно, че евтината силикоплът се обтягаше върху пръстите. Той размаха чипа и изпъна шия, за да надвика воя на сирените.
